КАКТУС ВЪВ ФОНТАНА

                                                                  На Дудя

Добър вечер. Отворено ли е? Моля, питам само за всеки случай. Гледам, неоновата реклама свети, пременено е със снежнобели покривки. Ала наоколо не се мяркат хора, нито клиенти, нито персонал. Само този огромен кактус извисява бодлива снага и дружелюбно кима с вятъра за добре дошли. Да не сте го главили за портиер?

Избирай ти маса, Димич, и да сядаме. Имаш неограничен избор, всичките са свободни. Преди колко години за последно влизахме в това заведение? Четирейсет години! Малеле колко отдавна - две трети живот!

Момиче, дай по мастика и мешана салата. Ама от фризера на кристалчета я искам.

Я, каква си ни чевръста! Ха наздраве! Димич, "душо непоръбена", доживяхме, доживяхме да се видим. След студентството тая работа става съвсем епизодично. Какво значи да идвам по-често? Нали живееш на другия край на страната. За да дойде при тебе за ден, човек трябва да си вземе годишната отпуска. Чакай да преброя пътите дето се прежалихме на такива огромни разстояния.

Ти се весна при мене в столицата за три дни. Нещо с поземлената комисия разправии имаше. Аз минах веднъж за ден на път за морето.

Видяхме се на второто бракосъчетание на колегата от факултета. Прав си, и на помена на бившия състудент, който след безкраен брой стакани водка в крайморското барче изпитал непреодолим копнеж да доплува до хоризонта. Не се съмнявам, че единият ще дойде да види и почете другия щом му дойде времето, моментът и ритуалът. Но кой-кого, да не се бъркаме в работите на Всевишния.

Ей, момиче, не ни се смей от барчето. Вземи си и ти нещо безалкохолно и седни при нас. Как ти е името? Милена е хубаво име, сядай. Като гледам, други клиенти не чакат да ги обслужиш. Пък двама дядковци няма да те компрометират. На годините сме, дето студентският лаф, че "шоколада нито помага, нито вреди" си е баш в силата.

Димич, не мърморясвай! Не съм аз крив, че позакъсня с женитбата. Синчето колко голямо е вече? Единайсти клас! Почти мъжага - скоро ще те направи дядо, тъй че не пискай обидено.

Моите двете, ако сме се раздумвали, завършиха вече нашия Университет, там се и омъжиха. Произведоха ме дядо като едното нищо. Изпреварих те в придобиването на тая почетна длъжност, нищо че ти ме водиш в годинките.

Та, Миленче, точно като дядко искам да ти разкажа една древна история. Участници сме аз, този брадат, възрастен човек, надигащ чашата отсреща и това заведение, в което работиш. От колко? Извинявай, ама една годинка нищо не е.

Думата ми е за минало незпомнено време преди повече от четири по десет. Двамата следвахме в един и същ ВУЗ. Бяхме различни набори, учехме разни специалности, ама се сприятелихме покрай взаимната страст по книгите и науките.

Даже в различни компании движехме. Тази на Димича се състоеше от поркачи на световно ниво. Не, не бъди скромен, приятелю! Започвахте сутрин с бира за изтрезняване и приключвахте с “n”-тата каса"твърдо” гориво" по късни доби.

Моя милост беше по-свито момче, наблягаше си на учебниците и на лекциите. И спорта, не спирта обичах. То и сега си го обичам, но само като зрител. Тогава активно спортувах. Несменяем титуляр бях във футболния отбор на факултета. В свободното време свирех на провала мачове от местните селски групи - като футболен съдия се пробвах.

Дойде време да вербуваме нови кандидати за съдийския курс, млади рефери, свежо пушечно месо за колегията. Викам си, Димич притежава основните данни. Високо, яко, стройно момче (тогава не се бе прегърбил) - бой може да носи. Позарязал беше физическата форма, но имаше заложби.

Веднъж една от колежките, имаща известни интимни отношения с него, го заподозря в изневяра. Скандалът градира в необичайни дори за Студентски град децибели. На кулуминацията несбъднатата невеста със "сериозни намерения" към Димича в пристъп на безсилен гняв размаха кухненския нож. Е такова набиране на линейна бързина по коридора за отрицателно време цял живот насетне не видях.

Хич не драматизирам нещата! Да се беше зърнал отстрани как спринтираш! Убеден бях, че от Димо ще излезе страхотен помощник-съдия да хвърчи край тъч-линията.

А той се инати. Не ще и не ще.

- Не разбирам нищо от футбол, Ице! - оправдава се.

- Ма това не е нужно, бе друже - успокоявам го аз. - Даже е противопоказно за един добър съдия да разбира от футбол.

- Чух, че по мачовете гонят и бият! - с още по-непреклонно изражение на лицето изтъква той.

- Случват се такива инциденти, но нали ще те взема под моя протекция като стар съдия. Ще те водя само на кротки мачове с предрешен завършек на трапезата.

Личността, назована Димич, обаче не скланя и не скланя. Едва като му разясних какви добри пари за студент се изкарват и "втечних" хонорарите в каси бира и бутилки гроздова, дойде му акълът, кандиса. Изкара съдийския курс с лекота, сечеше му пипето тогава. Не като сега да го гони склерозата.

Майтап, Димо! Не се връзвай! Защо помъкна стола към съседната маса?

А, вашата маса поздравява нашата с по още една мастика. Наливай, Миленче. Такъв си е Димчо, шегаджия за цял живот.

Та водя аз колегата от съседната маса… Ха наздраве! Водя го на дебютния му мач. Случи се да е във вашето село. Може да не ти се вярва, ама тогава и вашето село имаше отбор. Игрището беше добре поддържано, тревата окосена. Наокло земен насип с пейки бяха вдигнали, нещо като прототип на трибуни. А съблекалнята слънце - чиста и просторна. Банята вътре с теракот, душове и топла вода.

Преди час минахме оттам. То руини, гробница, некропол, как да намеря най-изразителната дума не знам. Съблекалните разбити и без покрив. А, местните цигани са се разшетали, разбирам. Трибуните се изравнили със земята. И огромен ров минава по диагонал. Хубаво, да прекарват кабел, ама да си заринат изкопите. Не да превръщат стадиона в тресавище за развъждане на комари с големината на жаби и жаби с големината на водни кокошки.

Бе, тъжно като на гробища. По-добре да се върна преди четирейсет години когато ние с Димо пристигнахме за мача. Весело беше тогава. Цялото село се бе изсипало да гледа. Ечат песни, свирни на гайди, кавали, акордеони, тупани и прочее дудуци. Покрай терена и скари запушиха, и рахат локум, и бяла халва се продаваше. Бъклички с янтарни течности се разменяха на поразия. Местен празник се оказа някакъв. Аха, Голяма Богородица, храмов празник, добре ме подсети.

А срещата като за дебют на Димича - без интрига. Гостуваше отборът от Окръжния град. Играеше се за купата на страната, реванш. В първия мач големият отбор си беше опекъл работата, взел бе преднина с осем или девет гола. Ама мерак беше на вашите за ответна победа, нищо че отпадат. Искаше им се поне един път да стане антилогичното - селото да бие града.

Умен съдия като мене не им отказа чаканата радост. Само Димич, разтреперан от толкова народ наоколо, не беше съвсем на висота. Зацепваше байрака нагоре по буквата и запетайката на правилника, без обичайните домакински аванти. И после мигаше уплашено и си гълташе брадата от страх, докато публиката го пустосваше шумно.

Някакъв пиян и дъртичък фен тръгнал бъклицата да му поднася, пък той се дърпа. Димич да бяга от пиене - невероятно, но факт! Мислел, че ще го трепят! Няма страшно, докато си с мене на терена и мачът върви като по ноти.

Натъкмихме нещата, не развалихме празника. Вашите биха с два на един. Това и досега си остава ненадмината, историческа победа на местния тим. Да си чувала, че някога, преди години, в село е гостувал и бил победен отбор, който сега играе във втора дивизия?

Било нещо като местна легенда! И дядо ти е играл в тоя мач? Снимка даже запазил за музейния кът на кметството?! Вярно, щракаха ни тогава. Ти ме шашваш, хвърляш ме в тъча, момиче!

Димич, ела до нас, друже. И ние сме част от легендата, полумитични, фолклорни същества така да се каже. Като се отбиеш в музея, вгледай се в чернобялото фото, Миленче. И посочи на дядо ти и всички останали кои две лица от легендата са ти били на гости. Ако ни познаеш в готините младоци на фотографията и ако ти повярват, че сме още живи, разбира се.

Вярно си запомнила, че съдиите свирят по трима! Третият съдия беше същият оня колега, който ако си ни слушала преди малко, след водката се нагълтал с морска вода за разредител.

Но да не се разтъжаваме сега. Тогава след победата, ни поканиха в същото това заведение. Наистина си беше същото, ресторант-градина с дървени, заоблени маси, кътове и фенерчета в битов стил. Явно перфектно го поддържате.

Само разликата от тогава е, че ресторантът от народ се пукаше по шевовете. Както ни обясни тогавашният шеф на клуба и наш почетен придружител, хората чакали по час-два място да се освободи. Нали това беше една от тъпотиите на тогавашния "зрял" социализъм - да създаваш ограничения, където няма нужда от тях.

Пред ресторанта наистина огромна опашка. Ама за нас запазена централната маса. И отрупана, не, затрупана с меса, колбаси, салати, питиета. Такова изобилие цял живот не се забравя. След години се разбра, че целият соцкелепир е бил на кредит и трябва да го плащат и нашето поколение, и следващото, и вашето, и идното. Но тогава ни уверяваха как всичко цъфти и връзва. Както и да е.

Още на влизане оркестърът ни посреща с "туш". Започват специални и непрестанни музикални поздрави за "реферите наши", за "справедливите съдии". Гледам, естрадата си седи и до днес. Само инструментите, микрофоните и музиката липсват.

На другите маси за поръчка чакат четвърт час, а около нашата млади, готини сервитьорки щъкат досущ мравчици работни. Очичките им игриво питат: "Ще пожелаете ли?" Не че имахме нещо против да си поискаме, млади момчета, ергенчета бяхме.

Ала гладни студентски години, наблегнахме на ядене и пиене. След определен период от време и да си поискахме нещо от мадамите, и те да бяха склонни да го дадат, по технически причини процесът на сближаване би бил безсмислен.

Какво викаш, Димич? По тоя актуален повод черпиш всички клиенти на заведението по мастика. Че тука сме си само ние двамата. Хе-хе-хе! Сега загрях. Ще ме спукаш от смях образ безподобни! Гледам те отстрани как си запазил майтапчийската жилка и си представям. Струва ми се, че ей сегичка ще запокитиш бастуна, ще смъкнеш старешката, набръчкана маска от лицето и ще скочиш:

"Стига сме се правили на дядковци! Купонът продължава!"

Да, де да можеше!

Защо да спирам дотук? Няма място, за притеснения. Помниш нашия си филологичен лаф за минало забравено време в условно и непременно преизказно наклонение: "Бил съм бил пил и съм се бил напил!” Няма да се косиш за нещо, което си сътворил преди много, много време. По-умно е да му се посмееш.

Като сме я подкарали, да разкажем случката докрай. Милена видимо не се отегчава, нали?

Значи в края на нощта при пукването на зората, благодарните домакини с кола от селото ни докарват в насипно състояние пред студентските общежития. По кой способ съм се добрал до стаята и до тоалетната (с извинение, че сме на маса), не помня. Добре си спомням обаче как оставащата част от деня прекарах предимно на тоалетната чиния.

При Димича нещата се развили по-сложно. Не че и той е съхранил спомени, но по логика и сведения на очевидци събитията се подреждат горе-долу в следния ред.

Най-първо Димо не успял да вкара ключа си в ключалката. Проснал се да спи пред вратата на стаята си, в коридора. Пусто стаята му беше в края на коридора, до стълбището. За беля се търколил надолу. С гръм и трясък преброил стълбите до междинната площадка с гърба си. Тялото, засилено от инерцията, избило прозореца навън. Слава на бога, Димич не можал да изхвърчи, нито да се нареже.

Само, отхвърлен като футболна топка навътре, се претърколил до долния етаж. Там го намерили колежки и колеги, привлечени от силния шум. Милозливо му намерили свободно легло за нощта да се освести.

Хич не хиперболизирам, Димо! Питам те на кого на следващата сутрин гърба му бе син? Кого подпирахме до спешното? Кой след това три седмици спа само по корем?

Ако това е хипербола, пия за нея.

Развръзката след тези екстремни спускания беше неизбежна. Питаш Димича да поеме наряд за мач, а той рефлективно се хваща за гръбначния стълб с болезнена гримаса. Отказва под някакъв измислен предлог. Размени черната униформа барабар с калците и бутонките за дамаджана плодова и парче сланина. Много важно, стари ми друже, дето ракията била домашна, а дамаджаната - пет литра!

Това му бяха съдийските напъни на Димича, свързани с вашето село и този ресторант. Но както личи, понякога и един мач рефериране стига да останеш в историята.

Сметката, Миленче. Човек и в края на почерпката, и в края на живота си трябва да си плаща сметката. И страшно му се иска, там под чертата, да бъде надписано и малко безсмъртие. Отде да се сетим, че нашето с Димича ще намерим в това село.

А, не бях обърнал внимание! Помня, Димчо, имаше фонтан в заведението. Ясно, че сега няма да работи. Тя, нашата сметка и тока за помпата не може да плати. Ала не разбирам, Милена, защо в пресъхналия чучур сте закрепили саксията с кактуса? Приемам, че е за красота, но ми се струва, дето има и някакъв скрит смисъл.

Довиждане, момиче с име мило. Дано не сме ти досадили. Честен кръст, истина е всичкото, което ти разказах, дума по дума. Само някои от свидетелите не могат да потвърдят, защото вече ги няма на белия свят. Ти питай за потвърждение дядо си и го поздрави от нас.

Димо, потегляме, размърдвай старите кокали. Не се правя на началник, късно ми е най-малко. Просто осъзнавам необходимостите. Трябва да побързаме, последният рейс за връщане е по разписание след десет минути.

То нещата си дойдоха на мястото, парчетата паснаха на пъзела, както пише в старите криминалета. Символите от днешната вечер предсказват бъдещето по-вярно от всичките астрални знаци.

Срутеното и разграбено игрище, празното и тихо заведение, опустялата естрада на оркестъра, говорят. И ние - спиртосани, едва кретащи старчоци по тъмниците. Така е - трябва да свикваме с мисълта, че след посещението на определено специализирано заведение трябва да прекрачим в тъмнината.

Съгласен, не е пълна тъмнина. Съзирам, Димо, луната как се е облещила насреща. Като съм стар, сляп не съм. Но и при пълнолуние лунният отблясък си е слабоват, немощен, сякаш за прощаване с истинската дневна светлина.

Не мижавия лунен светлик - този грамадански кактус ми боде символиката. В пресъхналия фонтан той си живее. Не му дреме за сушата, за липсата на вода и живот, и оцелява. Вкопчил се е в пръстта и никак, ама никак не му се умира. Четох в енциклопедията - някои видове до двеста години изкарват, напук на отминалото време.

Според тебе на какво е символ тоя кактус, Димич? Кактусова ракия?! Язък ти за издържаните изпити по философските дисциплини. За екзистенциални символи отварям дискусия, пък тебе текила ти се припила. Реагираш вулгарно материалистически.

Без паника, друже. Ще стигнем навреме до спирката, ще докопаме автобуса ако ще и за ауспуха или задната броня.

Казвам ти и сега, както ти казвах преди четиредесет години, без нито веднъж да имитирам шефски тон. Дръж се за мен и ще се оправим. Изкарахме успешно първия ти мач, ще се справим и с последния.