Да си призная, май не съм си в ред. Направо от дежурство, уморен и мръсен, както съм с униформата и тежкия сак, стиснал букетчето с есенни цветя в ръце, се влача по разбитото шосе към едно страшно за мнозина място. Още помня как в моето детство гробищата бяха откъснати от квартала, самотни в безбрежното поле като място на болезнените спомени и изоставените души. Сетне комплекса се разшири с новопостроените блокове, пък и алеите с кръстове „запълзяха” към него. И днес почти под прозорците на живите предупреждават за преходността на земното битие.
На десетина метра от мен, на входа към храма на тихата гостенка, рошав циганин многословно муфти милостиня от шофьора на влизаща кола. Колегата-охранител излиза от кабинката си и опитва да се пошегува /сигурно му е писнало от нестихващата скръб наоколо/:
- Мъжки, Задушница беше вчера! Да не си джапнал повечко на поста и да си объркал дните?
- Що, колко скелета изпусна да избягат тая нощ след Задушница? – респектирам го с гробищен хумор.
Той се обърква и почти запелтечва:
- Ами... защо-о да бягат?
- От лудницата вчера и мъртвец щеше да избяга – пояснявам кратко и хлътвам през вратичката.
То си е вярно, не мога да ги разбера людете на Задушница. Претъпкани трамваи и рейсове. Всеки стиснал багаж, натежал от торбите с ядене и пиене. В гробищата – събор, живите са доста повече от мъртвите. И разстлани трапези като че ли са се събрали на банкет, не на помен. Не знам хората обичай ли изпълняват, грехове към мъртвите ли изкупват или просто уверяват себе си, че още живуркат и могат да си натъпчат стомасите.
А днес е тихо и мрачно от надвисналите облаци. Пълна пустота. Запалвам свещички пред паметните плочи на баби и дядовци и тръгвам към гроба на вуйчо. Вървя по траурните алеи а пред очите ми се мяркат постаментите с позабравените образи на роднини, комшии, познати от старата махала и моето минало. Прощавайте, не мога да почета всички ви!
Сядам на пейката пред гроба. Внимателно намествам останалите ми цветя в пластмасовата вазичка, доизпразвам в нея шишето с вода. Преборвам се с кибрита и пламъчето на свещта започва плахо да трепти под студения вятър. Затварям очи съзнанието ми започва да пътешества във времето. Връщам се към позабравените усмивки, думи, жестове на хората, които ги няма. На тези, които ми дадоха толкова много. На любимите образи, с които отлетяха дните на детството. Нали източната поговорка казва, че никой не е завинаги мъртъв щом поне един жив си спомня за него.
Представям си как моите спомени са кинолента, а големите каменни кръстове - предаватели, които отнасят образите към небето. И оттам, от света на висините те, моите загубени близки ме виждат, усмихват ми се и безкрайно се радват, че не съм ги забравил.
- Бате, дай някой лев за бог да прости, бе, бате! – стресва ме мазен гласец.
Разчорленият, мръсен, както установява носа ми и вонящ циганин е сменил обекта и се присламчва към следващата наивна, разчувствана жертва.
- Що са ти пари? – стрелкам го изпитателно със строг поглед.
- За хлеб, бе, бате!
- Ако е за хляб, оня с колата ти даде десетарка.
- Ма кво са двайсе-трийсе лева и за хлеб и млеко не стигат, бе бате.
- Трийсет лева на ден! Че мене заплатата ми е два пъти по-малка! – ядосвам се искрено.- Я да се махаш, че като извадя пищова и едно левче повече нема да ти е нужно! Таман държавата да не харчи пари за превоз, а направо тука ше те закопаят.
Ръката ми почва да шари демонстративно по празния кобур. Ромът обаче не знае, че е празен и рипва светкавично. С изненадваща, стремителна, акробатична бързина започва да прескача паметници и парцели и скоро се скрива от погледа ми.
За повторно пътуване в света на спомените вече е късно. Свещта е угаснала. Приготвям се да си тръгвам когато една дребничка фигура се появява до мен.
-Хапни, чедо! За бог да прости Петра.
Нисичката, невзрачна женица, почерняла като врана с траурните обувки, рокля и забрадка, не крие сълзите си.
- Съпруг ли сте загубили... – налучквам състрадателно.
- То съпруга си отиде преди шест години. Не че го не жаля, ама сега за Петър ми е по-жално, за детето ми. Сърдечен удар, на 43 беше, преди месец.. – и жената отново захлипва.
- На 43? Че той ми е бил на годините! – артикулира непослушната ми уста без да се сетя веднага, че това още ще я натъжи.
Но тя изненадващо ми пъха в ръцете целия плик със сладките:
- Вземи, чедо! Сигурно дечица имаш, а моя Петър и внуци не ми остави.
И си тръгва бързешката – малка, ридаеща, съсипана от нестихващата болка.
Аз пък след споменатата възраст се замислям за собствената си смърт. И установявам с учудване как все по-малко ме е страх от нея. Нали „оттатък” няма да съм самичък, там ще са толкова близки и обичани души. Вдигам глава към небето:
- Да ме чакате, ей! Да ми пазите моите два квадрата тишина! И вие да не ме забравяте докато още пълзя върху пръстта! – закопчавам сака и поемам по алеята.
Край чешмата на изхода прогоненият прошляк се е сдушил със също толкова раздърпан и мургав клошар. Двамата надигат насъщната бутилка „млеко” тоест водка и очевидно са напреднали с „мероприятието”.
- Ти не даде левче, старши, ама добри хора дадоха – назидателно ме осведомява моя познат.
Отминавам с мрачно презрение. Пазачът изглежда не е засегнат от по-раншния ми майтап. Пита загрижено:
- Ония двамата мангали пак ли се запиват?
- Напоително! – потвърждавам мимоходом.
- Вчера се натряскаха бетер мотики, сбиха се и „Бърза помощ” се наложи да викам. А днеска все едно нищо не е било, пак просят и локат.
- Защо викаш медицината? Поръчай им направо катафалка и проблема е решен.
- Ами ...не е лоша идеята – хили се колегата, явно приел черния ми смях.
В прииждащия мрак прекрачвам царството на смъртта и потеглям към света на все още живите. Нищо, че границата между двата свята става все по-тясна и трудно осезаема. „Животът е сън” – беше казал един велик драматург. Пъхам зиморничаво ръце в джобовете и се забързвам да си досънувам както мога.
Такава скръб не пожелавам и на най-злите си врагове! Но както е видяла и zefira става все по-често. Нашите майки и бащи живяха бедно и изолирано, но по-спокойно. И сега надживяват едно прежалено "средно" поколение, живяло на границата на два исторически периода, а често и една още неориентирана млада генерация, търсеща "силни усещания". А бе, тъжно! Поне се радвам, че разказа ви провокира за разни чувства и разнопосочни мисли.
“ Човек се ражда и умира сам “ – със собствените си чувства, въжделения, мисли, разочарования, милиони преживени различни мигове…Никой не знае какви сме всъщност отвътре, колкото и да сме спонтанни. Никой не знае кога и колко ни боли душата; как стене понякога от заливащата ни духовна нищета и изпростяване; как се блъска в стената от човешка алчност и бездушие, борейки се, с всичката несправедливост на битието…В моменти на безсилие те обхваща инерцията…Хубаво е човек да живее с мисълта, че някъде там оттатък има по-справедлив свят, където започва истинския живот… Swetew, искам да те поздравя за чудесния разказ, който незнайно как съм пропуснала да прочета. Въздействието му е непосредствено и в края му вече бях с буца на гърлото. Личи си, че думите не са редени специално, нито пък мислите са подстригвани. Зад леко грубоватия на моменти изказ се крие дълбока чувствителност. Кара те да се размислиш за човешките си приоритети и ако трябва дори да ги пренаредиш. Още веднъж поздравления ! И сега се изкушавам да завърша коментара си (макар,че ще стане малко дълъг ) с прощалното писмо на Габриел Гарсия Маркес до неговите приятели ,което мисля че е добър повод за размисъл…
Ако Бог забравеше за момент…..Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини – рак на лимфните възли. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, бе изпратено от писателя на неговите приятели.
Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук. Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това , което означават. Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина.Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед! Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си. Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето, Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им… Боже, ако имах едно късче живот……Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта. На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща за вас, хората…..Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги. Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само когато трябва да му помогне да стане. Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше да мисля, че ти вече го знаеш. Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя. Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.
Благодаря, колежке! Нашето поколение израсна със "Сто години самота" на Маркес. Последното, което четох от него е "Любов по време на холера". От велик писател - велики и трогателни думи. Наистина трябва да живеем всеки ден като последен, да заложим на обичта към любимите хора. Бих добавил поне веднъж в месеца да посещаваме гробищата. Не само да си спомним изгубените близки, но да усетим колко мимолетни и жалки са земните суети.
Нямате права да коментирате тази публикация.
Резултати
Всички връзки
всички ключови думи