Вятърът ми говори на някакъв непознат, но много мелодичен език.
Заслушвам се в него.
Една след друга думите започват да изплуват някъде дълбоко в съзнанието ми. Започват да придобиват смисъл, който усещам не със слуха си.
Сетивата ми се напрягат и вече разбирам всяка дума... с мозъка си. Усещам и нещо друго, витаещо във въздуха...
Магията.
Стара като Земята.
Мъдра като Водата.
Изгаряща като Огъня.
Буйна като Вятъра...
Бавно отварям очи.
Виждам Другия свят - застинал и сякаш очакващ... мен.
Изправям се бавно. 
И докато вдигам глава  виждам кожените си ботуши, прилепнали като втора кожа на нозете ми, железните наколенници, пристегнати с ремъци, плетките на желязната ризница, покриваща гърдите ми, дългите почти до лакътя кожени ръкавици и пръстена на безименния пръст на дясната ми ръка - символ на кралската власт.
На кожения колан, препасан около кръста ми виси празна ножница, изящно гравирана с растителни мотиви.
На катарамата на колана ми е изобразен гербът на кралството - разярен грифон, вдигнал над главата си Аракуайа - вълшебният меч, предаван от стотици поколения в кралския род на Еруул.
Мечът е забит в една скала, едва подаваща се от земята на крачка пред мен.
Протягам ръка, изваждам острието му без усилие от каменната гръд на скалата и то блясва, огряно от лъчите на огнения залез.
Чувствам как Магията изтича на талази изпод краката ми и започва бавно да покрива всичко наоколо.
Втъквам меча в ножницата и тръгвам към близката борова гора.
Стъпвам внимателно докато навлизам все по-навътре между дърветата.
Боровите иглички попиват шума от стъпките ми.
Лека мъгла се стеле в краката ми, а светлината около мен намалява с навлизането ми по-навътре в леса.
Някаква тиха заплаха витае край мен. 
Гората става все по-тъмна и гъста - сякаш дърветата се притискат едно в друго от страх.
Изведнъж между двете части на гората се отваря неголяма просека, в която един самотен дъб е прострял грапавите си клони - сякаш за да се защити от настъплението на младите борове, да извоюва малко слънчева светлина и жизнено пространство.
Магията отново напомня за себе си, докато продължавам все по-навътре сред дърветата - земята под краката ми потръпва и се гърчи.
Тихият шепот на мрака ме предупреждава, че заплахата, която усетих е някъде много близо.
Пукот на сухо клонче изостря още повече сетивата ми.
Няколко стотни от секундата и ...острието на Аракуайа блясва като светкавица, за да ми даде вълшебната си защита.
Огромен сив вълк е застанал, приведен на предните си лапи на около три метра пред мен.
Козината на врата му е настръхнала, а озъбената му паст ми дава да разбера, че Смъртта е тук... 

                                               Част 1        Част 3