ЦЕЛОМЪДРИЕ

 Едва ли има нещо по-хубаво от хубава хаванска пура. Когато бях млад и много беден, запалвах пура само ако ми предложеха; тогава реших, че ако някога имам пари, ще пуша по една всеки ден след обяд и след вечеря. Това е единственото взето на младини решение, което съм изпълнил. То е и единствената амбиция, която съм постигнал без горчилката на разочарованието. Обичам пурата да е мека, но да чувствуваш аромата й; да не е нито толкова къса, че да я изпушиш, преди да се усетиш, нито пък толкова дълга, че да ти стане досадно; да е свита така, че да дърпаш без усилие; а тютюневият лист да е толкова твърд, че да не се разръфва и полепва по устните и миризмата да остане докрай. Но когато човек дръпне за последен път, остави върху пепелника безформената угарка и впери поглед в последното синкаво облаче, което изчезва във въздуха, невъзможно е, ако е чувствителен по природа, да не усети известна печал при мисълта за целия вложен труд, грижи и старание, за усърдието, усилието и цялата сложна организация, които са били необходими, за да ти до ставят половин час наслада. За тази наслада хората са се трепали на жега под тропическото слънце години на ред и кораби са кръстосвали седемте морета.

Подобни мисли стават още по-мъчителни, когато човек яде порция стриди, с половин бутилка бяло сухо вино, а когато в чинията ти е сервиран агнешки котлет, тези мисли стават почти непоносими. Защото това са животни и има нещо ужасяващо в мисълта, че откак земята е била в състояние да поддържа живота, поколения наред в течение на милиони и милиони години, са се раждали същества само за да завършат накрая върху чинията с парченца лед или върху посребрения грил. Ленивата фантазия едва ли може да схване ужасяващата тържественост, която придружава поглъщането на една стрида, а и еволюцията ни е научила, че двучерупчести те миди от векове живеят съвсем самотно, което неизбежно поражда равнодушие и безразличие. В мидите има някаква отчужденост, която е оскърбителна за устремения към висините човешки дух, а също така и някакво самодоволство, което е отблъскващо за човешката суета. Наистина не мога да си представя как някой може да погледне агнешки котлет, без да се разтърси от печални мисли: вижте, в това се е намесил човекът и цялата история на човешкия род е свързана с крехкото парче месо в чинията ви.

А понякога дори съдбата на човешките същества е необичайна. Странно е да погледнеш един или друг човек, обикновените хора от всекидневието, банковия чиновник, боклукчията, хористката от втория ред - стара мома, и да си помислиш за безкрайната история, предшествуваща съществуването им, за предългата поредица от случайности, чрез които събитията са ги довели точно тук, на това място, като са тръгнали от праисторическата кал. Щом като такива дълбоки превратности на съдбата са били необходими те изобщо да се появят тук, човек би си помислил, че на съществуването им е придадено огромно значение; би си помислил също, че това, което ги е сполетяло, сигурно има няка къв смисъл за духовното начало на живота, или както щете го наречете това, което ги е създало. Сполетява ги нещастие. Нишката се скъсва. Историята, започнала от началото на света, изведнъж прекъсва, сякаш в нея не е имало ни капка смисъл. „История, разказана от луд." И не е ли странно, че това събитие с драматични последствия може да е предизвикано от толкова тривиална причина?

Нищожно събитие, което съвсем лесно е можело и да го няма, понякога има неочаквани последствия. Като че ли сляпата случайност властва над всички съдбини, Най-незначителните ни действия биха могли да засег­нат живота на хора, които нямат нищо общо с нас.  

Историята, която ще ви разкажа, нямаше никога да се случи, ако един ден не бях прекосил улицата. Животът наистина е удивителен и човек трябва да има странно чувство за хумор, за да види смешната му страна.

Една пролетна утрин се разхождах безцелно по Бонд Стрийт и тъй като нямах какво да правя до обяд, реших да намина през Съдъби, където ставаха търгове, за да видя дали няма нещо интересно. Уличното движение бе задръстено и аз се провирах между колите. Когато стигнах на отсрещната страна, сблъсках се с един човек, когото познавах от Борнео; той излизаше от шапкарски магазин.

- Здравейте, Мортън - казах аз. - Кога се завърнахте?

- Преди около седмица.

Той бе областен управител. Губернаторът ми бе дал препоръчително писмо до него и аз го уведомих, че възнамерявам да го посетя за една седмица и че бих желал да отседна в губернаторската резиденция. Когато пристигнах, той ме посрещна на кораба и ме покани да остана при него. Възпротивих се. Не виждах как ще прекарам цяла седмица с един абсолютно непознат чо век, не исках да го вкарвам в разноски за престоя ми, а освен това си помислих, че ще се чувствувам по-свободно, ако съм самостоятелен. Но той не искаше и да чуе.

- Имам достатъчно място - убеждаваше ме той, - резиденцията е отвратителна. От шест месеца не съм говорил с бял човек и ми е дошло до гуша от собствената ми компания, втръснало ми е да съм все сам.

Но когато Мортън най-сетне ме убеди и голямата му моторна лодка ни стовари до бунгалото му и ми предложи едно питие, той вече съвсем не знаеше какво да прави с мен. Изведнъж го обзе срамежливост и словата му, които преди това се лееха свободно и леко, сякаш отведнъж пресекнаха. Направих всичко възможно, за да го накарам да се почувствува като у дома си (това бе най-малкото, което можех да сторя, като се има предвид, че къщата бе негова), и го попитах дали няма нови грамофонни плочи. Той пусна грамофона и звуците на рагтайма му вдъхнаха увереност.

Бунгалото му гледаше към реката и всекидневната представляваше широка веранда. 

Мебелирана бе в онзи безличен стил, характерен за жилищата на правителствени чиновници, които, най-често без предупреждение, местят тук и там според нуждите на службата. Стените бяха украсени с туземски шапки, рога на животни, цеви за духане на стрели и копия. На етажерката има ше криминални романи и стари списания. Клавишите на пианото бяха пожълтели. Беше доста разхвърляно, но затова пък удобно.

За жалост не мога да си спомня много добре как изглеждаше Мортън. Беше млад, двадесет и осем годишен, както научих по-късно, с привлекателна момчешка усмивка. Изкарахме приятна седмица. Плавахме по реката, изкачвахме се по една планина. Веднъж обядвахме у някакви плантатори, които живееха на двадесет мили, и всяка вечер ходехме в клуба. Управителят на фабриката за дъбилен екстракт и помощниците му бяха единствените членове на клуба, но не си говореха помежду си и само оплакванията на Мортън, че не бива да го изоставят, когато има гостенин, можаха да ги съберат на партия бридж. Атмосферата беше напрегната. Връщахме се за вечеря, слушахме грамофона и си лягахме. Мортън имаше много малко работа в кантората си и човек би помислил, че времето му се влачи мудно и вяло, но той бе енергичен и жизнерадостен. Това беше първата му служба и бе щастлив, че е независим.

Тревожеше се единствено да не би да го преместят, преди да е завършил пътя, който строеше. Бе много въодушевен. Негова била идеята за този път и успял да измъкне от властите необходимите пари. Сам направил проучванията на местността и прокарал трасето. Беше се справил без ничия помощ с техническите проблеми. Всяка сутрин, преди да отиде в кантората си, се отправяше с разнебитения си стар форд към мястото, където работеха кулитата. Бързаше да види как са напреднали през изминалия ден. Не мислеше за нищо друго. Сънуваше пътя и нощем. Смяташе, че ще бъде завършен след година и дотогава не искаше да си вземе отпуската. Да бе художник или скулптор, който твори произведение на изкуството, нямаше да работи с повече усърдие и жар. Мисля, че това, което ме при влече у него, беше точно пламенността. Харесваше ми неговият устрем. Харесваше ми простодушието му. И бях поразен от страстта му да постигне целта си, страст, която го правеше безразличен към самотата в живота му, безучастен към повишения и дори към мисълта за връщане у дома. Забравил съм колко дълъг бе пътят, мисля, че петнадесет-двадесет мили; забравил съм и за какво щеше да служи. Струва ми се, че Мортън не се интересуваше особено от това. Страстта му бе страст на твореца, а тържеството му - тържество на човека над природата. Учеше се с всяка измината миля. Имаше много неща, с които трябваше да се пребори: джунглата, поройните дъждове, които унищожаваха многоседмичния труд, топографски грешки; трябваше да събира работници и да внимава те да не се разбягат. А средствата не стигаха. Въображението му го подкрепяше. Мъките му придобиваха някаква величава епичност и строежът вървеше и напредваше с всичките си превратности като голяма сага, изтъкана от безброй епизоди.

Единствено се оплакваше, че денят е твърде къс. Имаше служебни задължения, беше съдия и бирник, баща и майка (при своите двадесет и осем години) на хората от областта; от време на време се налагаше да прави обиколки, които го откъсваха от дома му. А нямаше ли го, нищо не вървеше. Ако можеше, щеше да прекарва на строежа по двадесет и четири часа в денонощието и да подбутва ленивите кулита да се поразмърдат. Малко преди да пристигна, се беше случило нещо, заради което той ликуваше. Предложил на някакъв китаец да сключи договор за строежа на един участък от пътя, а китаецът поискал повече пари, отколкото Мортън можел да си позволи да плати. Въпреки безкрайните спорове, не успели да се споразумеят и Мортън бил вбесен до дъното на душата си, тъй като работата спряла изцяло. Не знаел какво да прави. После една сутрин, както си вървял към кантората, дочул, че предишната вечер станало някакво сбиване в един от китайските игрални домове. Някакъв кули бил ранен тежко, а нападателят - арестуван. Арестуваният бил китаецът предприемач. Изправили го пред съда, свидетелските показания били неоспорими и Мортън го осъдил на година и половина принудителен труд.

- Сега ще трябва да строи проклетия път безплатно - тържествуваше Мортън и очите му блестяха.

Една сутрин на пътя видяхме въпросния човек, облечен в затворнически саронг. Изглеждаше напълно  безучастен. Понасяше неволята си съвсем спокойно.

- Казах му, че ще опростя остатъка от присъдата, щом завърши пътя - сподели Мортън. - И той е на седмото небе. Хубава сделка направих, нали?

На сбогуване помолих Мортън да ме уведоми, когато си дойде в Англия, и той обеща да ми пише веднага щом пристигне. Човек отправя подобни покани, без да му мисли много, съвсем искрено. Но когато се отзоват на поканата му, обхваща го лек ужас. У дома си хората са толкова различни от това, което са в чужбина. В чужбина те са непринудени, сърдечни и естествени. Могат да ти разкажат какви ли не интересни неща. Безкрайно са любезни. И когато дойде твоят ред, изгаряш от желание да им отвърнеш със същото гостоприемство, което са ти оказали. Но не е лесно. Хората, които са били толкова забавни в собственото си обкръжение, се оказват много скучни в твоето. Сковани и стеснителни са. Запознаваш ги с приятелите си, а приятелите ти решават, че те са безумни досадници. Мъчат се да бъдат вежливи, но от гърдите им се отронва въздишка на облекчение, когато непознатите си тръгнат и разговорът отново потича по познатото русло. Мисля, че онези, които живеят в далечни места, разбират прекрасно положението още в началото на житейската си кариера, може би в резултат на горчив опит и унизителни преживявания, защото съм открил, че рядко се възползват от поканата, отправена им толкова сърдечно и приета също толкова сърдечно някъде си на края на джунглата. Но Мортън бе различен. Беше млад и неженен. Обикновено съпругите създават трудности те - другите жени оглеждат безцветните им дрехи, с един поглед схващат провинциалния им вид и ги вледеняват с безразличието си. А мъжът може да играе бридж и тенис, и да танцува. Мортън имаше чар. Не се и съмнявах, че след ден-два вече ще се окопити.

- Защо не ми се обадихте, че пристигате? - попитах го аз.

- Мислех си, по-добре да не ви досаждам - усмихна се той.

- Глупости!

Застанали на тротоара на Бонд Стрийт и разменили две-три думи, сега той ми се стори съвсем непознат. Никога не го бях виждал облечен в друго освен шорти с цвят каки и тенис-фланелка; само когато нощем се прибирахме от клуба, той си слагаше за вечеря горнището на пижамата и саронг. Най-удобното вечерно облекло, което някога е било измислено.

В костюма от син шевиот изглеждаше малко скован. На фона на бялата яка лицето му бе силно загоряло.

- Какво стана с пътя? - попитах аз.

- Завършен е. Опасявах се, че ще трябва да отложа отпуската си; към края се появиха доста трудности, но аз пришпорих работниците и десет дни преди да напусна, изминах целия път с форда си, от единия край до другия и обратно, без да спирам.

Засмях се.  Радостта  му бе очарователна.

- А как прекарвате времето си в Лондон?

- Купувам дрехи.

- Добре ли се забавлявате?

- Чудесно. Е, малко съм самотен, но няма значение. Всяка вечер ходя на представление. Семейство Палмър, спомняте ли си ги, мисля, че се запознахте в Саравак, та те щяха да бъдат в Лондон и щяхме даобикаляме театрите заедно, но се наложи да отидат в Шотландия, защото майката на мисис Палмър се разболяла.

Думите, казани толкова живо, ме прерязаха. Това бе обичайното нещо. Сърцето ти се къса. Дълги месеци наред тези хора обмислят отпуската си, а когато слязат от кораба, едва се сдържат - в такова приповдигнато настроение са. Лондон! Магазини, клубове, театри, ресторанти. Лондон! Ще прекарат чудесно. Лондон! Той ги поглъща. Странен, шумен, огромен град, не че е враждебен, но е безучастен и те се загубват в него. Нямат приятели. Нямат нищо общо с хората, които срещат. Чувствуват се по-самотни, отколкото в джунглата. Каква радост, когато в театър ненадейно се на тъкнат на някого, когото са познавали на Изток. Нищо чудно да са били отегчени до смърт от него или просто да не им е бил приятен. Определят си среща, за да се повеселят хубаво. Да си разказват как славно прекарват времето си, да разговарят за общи приятели и най после да си признаят малко плахо, че няма да съжаляват, когато изтече отпуската им и отново се върнат на поста си. Отиват да видят семействата си и, естествено се радват, но е различно от това, което е било по-рано; сякаш не са на мястото си, а когато се замислят сериозно, осъзнават, че животът в Англия е станал непоносим. Страшно приятно е да се завърнеш в родината си, но тук вече не можеш да живееш и понякога се сещаш за бунгалото си с изглед към реката и за обиколките из окръга, и за това, колко весело е да отскочиш до Сандакан или Кучин, или пък Сингапур, макар и от дъжд на вятър.

И понеже си спомних как Мортън си мечтаеше за отпуската, след като е завършил пътя и му е олекнало, неволно сърцето ми се сви при мисълта, че вечеря сам-самичък в някой мрачен клуб, където не познава никого, или пък в някой ресторант в Сохо и после отива на театър, пак самичък, без да има с кого да сподели впечатленията си или пък да пийне нещо през антракта. И в същото време размишлявах, че дори и да съм знаел за пристигането му, нямаше да мога да на правя нищо специално за него, защото предишната седмица не бях имал нито един свободен миг. Ето и тази вечер щях да ходя на театър и после да вечерям с приятели, а на следващия ден заминавах за чужбина.

- Какво ще правите довечера? - запитах го аз.

- Ще ходя в Павилиън. Претъпкано е, но там наблизо живее мой приятел, който е чудесен и ми намери един върнат билет. Нали знаете, много по-лесно е да се намери един билет, отколкото два.

- Искате ли да дойдете да вечеряте с мен? Поканил съм едни хора в „Хеймаркет" и после ще ходим на ресторант.

- С удоволствие.

Разбрахме се да се срещнем в единадесет часа и го оставих, тъй като имах среща.

Боях се, че приятелите, с които исках да запозная Мортън, няма да му се сторят много забавни, защото бяха хора на средна възраст, но не можех да се сетя за никой млад човек, когото имаше вероятност да намеря в последния момент по това време на годината. Никое от младите момичета, които познавах, нямаше да ми бъде благодарно, ако го поканех на вечеря и танци с млад свенлив мъж от Малая. Надявах се, че се мейство Бишоп ще бъдат мили с него. А в края на краищата би трябвало да му е много по-приятно да вечеря в клуб с добър оркестър и да погледа как танцуват красиви жени, вместо да си легне в единадесет часа просто защото няма къде да отиде. С Чарли Бишоп се знаехме още като студенти по медицина. В ония години той бе слабичък, дребен младеж с рижа коса и грубовати черти; очите му бяха хубави, тъмни и блестящи, но носеше очила. Имаше приветливо червендалесто и кръгло лице. Падаше си по момичетата. Предполагам, че притежаваше някакъв чар, защото, макар да нямаше пари и особена външност, около него вечно се въртяха млади особи, които задоволяваха непостоянните му страсти. Бе умен, надменен, свадлив и избухлив. Имаше хаплив език. Като си спомня ония години, бих казал, че беше доста неприятен младеж, но не и досадник. Сега, преполовил вече петдесетте, имаше склонност към пълнеене. Беше много оплешивял, но зад очилата със златни рамки очите му още просветваха живо. Обичаше да се налага и бе доста самомнителен все още заядлив и хаплив, но добродушен и забавен. Когато познаваш един човек от толкова дълго време, преставаш да обръщаш внимание на чудатостите му. Приемаш ги, както приемаш собствените си физически недъзи. По професия бе патолог и от време на време ми изпращаше по някое току-що издадено тънко книжле. Тези негови трудове бяха написани на прост и из ключително професионален език и бяха илюстрирани със зловещи снимки на разни бактерии. Не ги четях. От това, което понякога чувах за тях, разбирах, че възгледите на Чарли по въпросите, с които се занимаваше, са погрешни. Мисля, че сред колегите си патолози не се ползуваше с популярност, а и той не криеше, че ги смята за сбирщина от некадърни глупаци. И все пак държеше на работата си - тя му носеше седем-осемстотин лири годишно - и никак не се интересуваше от мнението на другите хора.Обичах Чарли Бишоп, защото го познавах от тридесет години, а и съпругата му Марджъри обичах, нея пък - защото беше много мила. Бях безкрайно изненадан, когато Чарли ми каза, че ще се жени. По това време наближаваше четиридесетте и понеже бе толкова непостоянен в чувствата си, бях решил, че ще си оста не ерген. Обичаше много жените, но ни най-малко не беше сантиментален. Целите му бяха разгулни. В онези изпълнени с идеализъм времена възгледите му за женския пол изглеждаха груби. Знаеше какво му се ще и си го искаше, а ако не можеше да го получи по никакви пътища, свиваше рамене и отминаваше. С една дума, той не очакваше жените да задоволят идеалите му, а само да му доставят плътско удоволствие. Странното бе, че макар и дребничък и невзрачен, намираше много жени, готови да откликнат на желанията му. Колкото до духовните му потребности, тях той задоволяваше с едноклетъчните организми. Винаги е бил прям и когато ми каза, че ще се жени за една млада жена на име Марджъри Хопсън, не се поколебах да го попитам защо. Той се ухили,

- По три причини. Първо, не иска да спи с мен, без да се оженим. Второ, кара ме да се заливам от смях. И трето, самичка е на този свят, няма си никого и трябва някой да се грижи за нея.

- Първата причина е чисто перчене, а втората - прах в очите. Третата е истинската, а това означава, че те е пипнала здраво.

Зад големите очила очите му светнаха с мек блясък.

- Не бих се изненадал, ако си безусловно прав.

- Не само те е пипнала здраво, ама и ти си на седмото небе от това.

- Ела утре да обядваме заедно и ще я видиш. Симпатична е.

Чарли бе член на един смесен клуб за мъже и жени; по това време често се отбивах в него и се уговорихме да обядваме там. Марджъри се оказа много привлекателна млада жена. Тогава тя все още нямаше тридесет години. Беше истинска дама. Отбелязах факта със задоволство, но и с известна изненада, тъй като бях забелязал, че по правило Чарли го привличат жени, на които им липсва нещичко във възпитанието. Беше миловидна, без да е красива, с лъскава тъмна коса и прекрасни очи, хубав цвят на кожата и здрав вид. Излъчваше непосредственост и прямота, които бяха много привлекателни. Имаше вид на открит и честен човек, на когото може да се разчита. Веднага ми хареса. С нея разговорът вървеше леко и макар че не казваше нищо, беше особено умна, разбираше за какво говорят другите, имаше чувство за хумор и не бе срамежлива. Създаваше впечатление на компетентна и делова жена. Излъч ваше ведрост, която подсказваше добър нрав и отлич но храносмилане.

И двамата се радваха много един на друг. Когато видях Марджъри за пръв път, си зададох въпроса защо ли се омъжва за този вече оплешивял, сприхав дребен човечец, който в никакъв случай не бе вече млад, но скоро открих причината - тя беше влюбена в него. Закачаха се, смееха се, а от време на време очите им се срещаха и сякаш с поглед си казваха нещо тайно, тяхно си. Бяха трогателни.

След седмица сключиха граждански брак. Бракът излезе много сполучлив. Сега, като погледна назад след всичките тези шестнадесет години, неволно се подсмихвам с умиление при мисълта за забавната лудория, в която те превърнаха съвместния си живот. Не съм срещал по-предана двойка. Никога не са имали много пари. Но като че ли и никога не са им трябвали. Нямаха амбиции. Животът им бе едно безкрайно малко увеселение. Живееха на улица Пантън в най-тясното апартаментче, което някога съм виждал - малка спалня, малка всекидневна и баня, служеща едновременно и за кухня. Но те бяха лишени от чувството за дом, хранеха се по ресторанти, а в апартамента само закусваха. Домът им беше просто място за спане. Бе удобен, но ако дойдеше трети човек да пийне малко уиски със сода, ставаше вече тясно. С помощта на чистачка Марджъри поддържаше някакъв ред в жилището, доколкото позволяваше безредието на Чарли, но нищо в апартамента не носеше техния личен отпечатък. Имаха мъничка кола и когато Чарли бе в отпуска, с колата през Ламанша, всеки само с по една чанта багаж, караха накъдето им скимнеше. Повредите по колата не ги тревожеха никога, лошото време бе част от удоволствието, спуканата гума - повод за безкрайни шеги, а загубеха ли пътя и трябваше да спят под открито небе, струваше им се, че за по-хубаво прекарване не може и да се мечтае.

Чарли продължаваше да е все така сприхав и заядлив, но нищо не можеше да наруши възхитителното спокойствие на Марджъри, Тя умееше да го разведри само с една дума. Все още го караше да се смее. Преписваше на машина монографиите му за някакви си там бактерии и преглеждаше коректурите на статиите му в научните списания. Веднъж ги запитах дали изобщо се карат.

- Не - отвърна тя, - като че ли няма нищо, за което си струва да се скараме. Чарли е истински ангел.

- Глупости - възпротивих се аз. - Той е надменен, агресивен и свадлив. И винаги е бил такъв.

Тя го погледна, закикоти се и аз разбрах, че си мисли колко съм забавен.

- Остави го да лае - каза Чарли.  - Той е един невеж глупак и използува думи, от които си няма понятие.

Бяха трогателна гледка. Чувствуваха се щастливи, когато бяха заедно, и ако не се налагаше, никога не се разделяха. Дори много години след женитбата им всеки ден по обяд Чарли се качваше в колата си и отиваше в западната част на Лондон, където в някой ресторант имаше среща с Марджъри. Хората им се смееха, но не подигравателно, а с известно неудобство, като че ли нещо ги е стиснало за гърлото, защото, когато ги канеха да прекарат някой уикенд в провинцията, Марджъри отвръщаше на поканата, като съобщаваше, че ще дойдат с удоволствие, ако им дадат двойно легло. В продължение на толкова много години бяха спали заедно, така че вече никой от двамата не можеше да спи сам. Често пъти това бе малко неудобно. По правило съпрузи и съпруги не само че настояват за отделна стая, но дори се раздразват, ако ги помолят да ползват една и съща баня. Съвременните къщи не са подходящи за неразделни съпрузи, но приятелите на семейство Бишоп бяха наясно, че ако искат да ги поканят, трябва да им осигурят стая с двойно легло. Разбира се, някои хора смятаха това за малко неприлично, а пък и не беше удобно, но Чарли и Марджъри бяха приятни за компания и си струваше човек да се примири с тяхната чудатост. Чарли бе винаги в приповдигнато настроение и хапливият му език - изключително забавен, а Марджъри - кротка и разбрана. Не създаваха никакви грижи на домакините. Най-много обичаха да ги оставят да поскитат дълго време из околностите. 

Когато един мъж се ожени, рано или късно съпругата му го отчуждава от приятелите преди женитбата. Обратно на това правило, Марджъри заздрави връзки те на Чарли с приятелите му. Направи го по-толерантен и така той стана по-приятен събеседник. Впечатлението, което създаваха, бе, че не са брачна двойка, а макар и да звучи странно, двама самотници на средна възраст, които живеят заедно.

Когато Марджъри се оказваше единствената жена сред неколцина свадливи, развеселени и малко неприлично държащи се мъже, присъствието й не само не пречеше, а спомагаше за добрите отношения помежду мм. Виждахме се винаги когато бях в Англия. Обикновено те вечеряха в споменатия по-горе смесен клуб и ако се случеше да съм там, сядах на масата им.

Онази вечер, когато се видяхме преди представлението, им съобщих, че съм поканил Мортън на вечеря.

- Боя се, че ще ви се стори доста скучен - казах аз. - Но е много свястно момче и беше ужасно мил с мен в Борнео.

- Защо не ме предупреди? - възкликна Марджъри. - Щях да доведа някое младо момиче.

- А за какво ти е младото момиче? - запита Чарли. - Нали ще бъдеш ти?

- Мисля, че за един младеж няма да е много забавно да танцува с жена в напреднала възраст - заяви Марджъри.

- Глупости! Какво общо има тук възрастта? - Той се обърна към мен. - Срещал ли си жена, която да танцува по-добре от нея?

Срещал бях, но тя наистина танцуваше много добре. Имаше чувство за ритъм и кавалерът можеше да я води лесно.

- Никога - искрено рекох аз.

Когато стигнахме в клуба, Мортън вече ни чакаше. Във вечерно облекло изглеждаше още по-загорял. Помислих си, че не се чувствува много удобно в тези дрехи. Може би защото знаех, че цели четири години са лежали сгънати в ламаринен сандък, поръсен обилно с нафталин. Явно той се чувствуваше много по-свободно по шорти. Чарли Бишоп беше словоохотлив и обичаше да слуша собствения си глас. Мортън се държеше сковано. Поръчах му коктейл, а после шампанско.  

Имах чувството, че би танцувал с удоволствие, но не бях съвсем сигурен дали ще се сети да покани Марджъри. Ние тримата бяхме от друго поколение.

- Трябва да ви кажа, че мисис Бишоп танцува прекрасно  - оповестих  аз,

- Наистина ли? - Той се изчерви леко. - Искате ли да танцуваме?

Марджъри стана и отидоха на дансинга. Тази вечер тя изглеждаше особено хубава; не беше модно елегантна и мисля, че обикновената й черна рокля едва ли е струвала повече от шест лири, но в нея тя изглеждаща като истинска дама. Имаше извънредно хубави крака, а по това време полите се носеха много къси. Предполагам, че и тя слагаше грим, но в сравнение с другите жени наоколо изглеждаше съвсем естествена. Късата прическа й подхождаше; нямаше нито един бял косъм и косата й бе лъскава. Не беше хубава, а миловидността и здравият й вид създаваха ако не илюзията, че е красавица, то поне чувството, че красотата е без значение. Когато се върнаха на масата, очите й блестяха и лицето й бе поруменяло.

- Как танцува той? - попита Чарли.

- Божествено.

- Много леко се водите - каза Мортън.

Чарли подхвана прекъснатия разговор. Хуморът му бе язвителен, а самият той интересен, защото се упояваше от думите си. Но разказваше за неща, от които Мортън си нямаше понятие и макар че го слушаше е внимание, виждах, че е прекалено много възбуден от празничния вид наоколо, от музиката и шампанското, за да следи внимателно разговора. Когато оркестърът засвири отново, очите му веднага потърсиха очите на Марджъри. Чарли улови погледа му и се усмихна.

- Потанцувай с него,  Марджъри. Може да поотслабна, като те гледам как танцуваш.

Те тръгнаха към дансинга и за миг Чарли я проследи с очи, изпълнени с любов,

- Марджъри се забавлява  чудесно. Тя обича  да танцува, а аз само бъхтя и пухтя. Момчето не е лошо,

Вечерта премина съвсем добре. Когато се сбогувахме със семейство Бишоп, ние с Мортън тръгнахме към Пикадили. Съркъс и той ми благодари горещо. Бил прекарал чудесно. Сбогувахме се. На следващата сутрин заминах за чужбина. 

Съжалявах, че не можах да направя нещо повече за Мортън; знаех, че като се върна, той вече ще си е заминал за Борнео. От време на време се сещах за него, но когато есента се върнах в Англия, го бях вече изцяло забравил. Бях прекарал в Лондон повече от седмица и една вечер случайно се отбих в клуба, в който членуваше и Чарли Бишоп. Той седеше на маса с трима-четирима души, които познавах, и се приближих към тях. Не ги бях виждал след завръщането си. Единият, на име Бил Марш, с чиято съпруга Джанет бяхме много добри приятели, ме покани да пийна нещо с тях.

- Ти пък откъде изникна? - попита ме Чарли. - Напоследък не съм те виждал.

Веднага забелязах, че е пиян. Бях удивен. Чарли обичаше да си пийва, но можеше да носи и никога не прекаляваше. Едно време, когато бяхме много млади, понякога се напиваше, но изглежда, го правеше по-скоро, за да покаже какъв е смелчага. Не е честно обаче да припомняш някому какви глупости е правил на младини. Спомних си, че пиян, Чарли никога не е бил особено приятен. В това състояние вродената му агресивност се засилваше, той говореше гръмогласно и ставаше избухлив. Сега бе взел думата и не я пускаше, не позволяваше на никого да възрази против необмислените му изявления. Другите знаеха, че е пиян, и се бореха между чувството на раздразнение, предизвикано от заядливостта му, и добродушната търпимост, която според тях изискваше състоянието му. Не беше приятна гледка. Един човек на тази възраст, плешив, затлъстял и с очила, е направо противен, когато е пиян. Обикновено ходеше спретнато облечен, но сега бе размъкнат и целият в пепел от цигари. Чарли повика келнера и си поръча още едно уиски. Този келнер сервираше в клуба от тридесет години.

- Имате пълна чаша пред себе си, сър.

- Я си гледай работата! - сопна се Чарли Бишоп. - Донеси ми веднага едно двойно или ще се оплача на секретаря, че се държиш безочливо.

- Както желаете, сър - каза келнерът.

Чарли гаврътна чашата на един дъх, но ръката му трепереше и той поля сакото си. 

- Е, Чарли, старче, мисля, че е най-добре да си обираме  крушите  -  каза Били Марш и се  обърна към мен: - Чарли живее у нас от известно време.

Още повече се озадачих. Чувствувах, че нещо не е наред, но реших, че е по-разумно да си мълча.

- Готово -  каза  Чарли, - Само още една чаша, преди да станем. По-лесно ще изкарам нощта, ако си пийна.

Стори ми се, че компанията няма скоро да си тръгва, тъй че се надигнах и заявих, че възнамерявам да се поразходя.

- Виж какво - каза Бил, - защо не дойдеш да вечеряме заедно у дома. Утре например, искаш ли? Ще бъдем само аз, Джанет и Чарли.

- С удоволствие ще дойда.
Явно беше, че има нещо.

Семейство Марш живееха в една от стандартните къщи, наредени от източната страна на Риджънт Парк. Момичето, което отвори вратата, ме покани в кабинета на мистър Марш. Той ме чакаше там.

- Реших, че е по-добре да ти кажа няколко думи, преди да се качиш горе - рече той, когато се ръкувахме. - Знаеш ли, Марджъри напусна Чарли.

- Какво?

- Той го преживя много зле. Джанет реши, че за него ще е ужасно да стои сам в този отвратителен малък апартамент, и го поканихме да поживее у нас. Правим всичко каквото можем за него. Пие като смок. От две седмици не е мигнал.

- Но тя завинаги ли го е напуснала?
Бях смаян.

- О, да. Полудяла е по някакъв си мъж, казва се Мортън.

- Мортън ли? Кой е той?

Не ми мина и през ум, че е приятелят ми от Борнео.

- По дяволите, ти си ги запознал и хубава работа си свършил. Хайде да се качваме. Мислех, че е по-добре да те предупредя.

Отвори вратата и излязохме от кабинета. Бях съвсем объркан.

- Не може да бъде - казах аз.

- Питай Джанет. Тя знае цялата история. Аз не мога да я разбера. Вече не понасям Марджъри, а той сигурно нещо не е наред. 

Бил ме въведе в гостната. Щом влязох, Джанет стана и пристъпи напред, за да ме посрещне. Чарли седеше край прозореца и четеше вечерния вестник; когато приближих, той остави вестника и се ръкувахме. Беше съвсем трезвен и както обикновено заговори доста наперено, но забелязах, че изглежда много зле. Пихме по чаша шери и слязохме на долния етаж, за да вечеряме. Джанет бе жена със силен дух. Беше висока, руса, с приятна външност. Поддържаше разговора с неотслабващо внимание. Когато ни остави да из пием по чаша портвайн, каза да не се бавим повече от десетина минути... Бил бе доста мълчалив по природа, но сега се напрягаше да говори. Аз също се мъчех да приказвам. Пречеше ми това, че не знаех какво точно се е случило, но явно бе, че семейство Марш искаха да предпазят Чарли от черни мисли, и аз се по старах да събудя интереса му. Той охотно играеше ролята си, винаги бе обичал да ораторствува и започна да обсъжда от гледната точка на патолога едно убийство, което точно по това време бе темата на деня. Но говореше вяло. Беше като празна черупка и човек изпитваше чувството, че се насилва да приказва заради домакина. Мислите му бяха другаде. Почувствувахме облекчение, когато чухме тропане от горния етаж, с което Джанет показваше, че губи търпение. Ето случай в който присъствието на една жена помага за намаляване на напрежението. Качихме се на горния етаж и играхме бридж. Когато стана време да си вървя, Чарли каза, че ще ме изпрати до Марилебън Роуд.

- Но, Чарли, късно е вече, по-добре да си легнеш - обади се Джанет.

- Ще спя по-добре, ако се поразходя преди лягане - отвърна той.

Тя го погледна разтревожено. Не можеше да забрани на един професор по патология на средна възраст да се поразходи, щом желае. Тя погледна съпруга си с надежда.

- Мисля, че и на Бил няма да му навреди една разходка.

Забележката й ми се стори нетактична. Понякога жените обичат да се налагат твърде много. Чарли я изгледа враждебно. 

- Абсолютно ненужно е да караш Бил да излиза - каза той твърдо.

- Нямам ни най-малкото намерение да идвам - намеси се Бил, смеейки се. - Уморен съм до смърт и ще си лягам.

Предполагам, че след като излязохме с Чарли, Бил Марш и съпругата му са се поспречкали.

- Те се ужасно мили към мен - каза Чарли, докато вървяхме покрай перилата. - Не знам какво ще да правя без тях. От две седмици не съм мигвал.

Казах колко ми е мъчно, но не попитах за причината и известно време вървяхме мълчаливо. Предполагам, че бе излязъл с мен, за да ми разкаже какво се е случило, но чувствувах, че не бива да го подпитвам, преди да е решил сам. Много ми се искаше да проявя съчувствие, но се страхувах да не кажа нещо нередно, нито пък исках да си помисли, че изгарям от нетърпение да изкопча тайната му. Не знаех как да му помогна да започне. А и бях сигурен, че не се нуждае от помощта ни. Не беше човек, склонен да говори със заобикалки. Предположих, че си търси думите. Стигнахме до ъгъла.

- Можеш да хванеш такси при черквата - каза той. - Аз ще повървя още малко. Лека нощ.

Той кимна и се отдалечи, като влачеше краката си. Бях слисан. Нищо не ми оставаше, освен да продължа пеша, докато намеря такси. На следващата сутрин, когато се къпех, телефонът иззвъня. Метнах кърпа около мокрото си тяло, изскочих от банята и вдигнах слушалката. Беше Джанет.

- Е, какво ще кажеш? - попита тя. - Май с Чарли скитахте до късно снощи. Чух го да се връща към три часа.

- Разделихме се на Марилебън Роуд - отвърнах аз. - Не ми каза нищо.

-  Така ли?

Нещо в гласа на Джанет ми подсказа, че възнамерява да проведе дълъг разговор по телефона. Предполагам, че имаше апарат до леглото си.

- Виж какво - припряно казах аз. - Къпя се.

- О, в банята ли имаш телефон? - оживено и както ми се стори, завистливо попита тя. 

- Не, нямам. - Гласът ми бе рязък и твърд. - От мен капе по килима.

- О! - В тона й долових разочарование и нотки на раздразнение. - Добре, а кога мога да те видя? Би ли дошъл у дома в дванадесет?

Не ми беше удобно, но не ми се искаше да споря.

- Добре, дочуване.

Затворих телефона, без да й дам възможност да каже още нещо. В рая, когато блажените си служат с телефон, те ще си казват само това, което имат да си кажат, и нито дума повече.

Обичах Джанет, но знаех, че нищо не може да я развълнува повече, отколкото нещастието на приятелите й. Тя направо изгаряше от желание да помогне, но искаше да е съпричастна на бедите им. Бе предана приятелка. Опиваше се от хорските работи. Човек рядко можеше да започне някаква любовна връзка, без неочаквано да се окаже, че Джанет е негова довереница, или пък да е замесен в някое бракоразводно дело, без да разбере, че и тя също има пръст в цялата работа. А иначе бе много добра жена. Затова и ме напушваше смях, когато по обяд влязох в гостната на Джанет и долових едва прикритото любопитство, с което ме по срещна.

Беше истински разстроена от голямото нещастие, сполетяло семейство Бишоп, но историята бе вълнуваща и ето че имаше някой, който не знае нищо и тя може да му разкаже всичко. Държеше се делово и същевременно нетърпеливо като майка, която обсъжда със семейния лекар раждането на първото дете на дъщеря си. Съзнаваше, че работата е много сериозна, и нито за миг не даваше вид, че гледа на нея лекомислено, но искаше да я разнищи докрай.

- Направо бях потресена, когато Марджъри ми каза, че е решила окончателно да напусне Чарли - започна тя. Редеше думите бързо и гладко като човек, който е разказвал едно и също нещо по един и същи начин десетина пъти. - Те бяха най-преданото семейство, което познавам. Съвършен брак. Така добре се разбираха. И Бил, и аз сме си предани един на друг - то се знае, но от време на време се караме ужасно. Искам да кажа, че понякога ми идва да го убия. 

- Сега не ме интересуват отношенията ви с Бил - срязах я. - Разкажи ми за Чарли и Марджъри. Затова съм дошъл.

- Просто чувствувах, че трябва да те видя. В края на краищата ти си единственият човек, който може да обясни цялата история.

- О, боже, престани! Ами че аз нищо не знаех до снощи, когато Бил ми каза.

- Идеята беше моя. Изведнъж се сетих, че вероятно не знаеш и можеш да направиш някой страхотен гаф.

- Хайде започни от началото - предложих аз.

- Е, добре, ти си началото. В крайна сметка с теб започнаха бедите. Ти ги срещна с младия човек. Затова изгарях от нетърпение да те видя. Познаваш го добре. Аз никога не съм го виждала. Знам само това, което Марджъри ми е разказвала за него.

- В колко часа обядвате? - попитах аз.

- В един и половина.

- И аз също. Хайде, разказвай.

Но въпросът ми роди нова идея в главата на Джанет.

- Виж какво, ще се откажеш ли от обяда си, ако и аз се откажа от моя? Можем да хапнем нещо леко у дома. Сигурна съм, че ще се намери студено месо и тогава няма да има нужда да бързаме. Трябва да бъда при фризьора чак в три.

- Не, не, не! - отсякох. - Дума да не става. Ще си тръгна най-късно в един и двадесет.

- В такъв случай ще трябва да препускам. Какво е твоето мнение за Джери?

- Кой Джери?

- Джери Мортън. Името му е Джералд.
-  Откъде да знам.

- Бил си му на гости. Нямаше ли някакви писма из къщата му?

- Сигурно е имало, само че аз не съм ги чел - отвърнах хапливо.

- Е, не ставай глупак. Исках да кажа адресите. А той как изглежда?

- Съвсем добре. По-скоро киплинговски тип, разбираш, нали? Запален по работата си. Сърдечен. От строителите на империята и този род глупости.

- Нямах предвид това - извика Джанет вече съвсем нетърпеливо. - Питам те как изглежда. 

- Горе-долу, струва ми се, като всички останали. Разбира се, би трябвало да го позная, ако го видя пак, но не мога да си го спомня съвсем ясно. Изглеждаше чистичък.

- 0, боже мой! - изстена Джанет. - Ти писател ли си, или не? Какъв цвят са очите му?

- Не знам.

- Трябва да знаеш. Човек не може да прекара една седмица с някого, без да разбере дали очите му са сини или кафяви. Светъл ли е или мургав?

- Нито светъл, нито мургав.

- Висок или нисък?

- Среден на ръст, бих казал.

- Опитваш се да ме дразниш, нали?

- Не. Той е просто обикновен. У него няма нищо, което да ти привлече вниманието. Не е нито грозен, нито красив. Изглежда доста свестен. Джентълмен, струва ми се.

- Марджъри казва, че има очарователна усмивка и прекрасна фигура.

- Сигурно.

- Съвсем е полудял по нея.

- Какво те кара да мислиш така? - попитах сухо.

- Четох писмата му.

- Искаш да кажеш, че тя ти ги е показвала?

- Ами разбира се.

Един мъж винаги трудно приема липсата на сдържаност, която показват жените в личния си живот. Те нямат чувство за свян. В състояние са да говорят без никакво стеснение за най-интимните неща. Скромността е мъжка добродетел. И макар че всеки мъж знае на теория това, винаги когато се натъкне на липсата на дискретност у жените, той преживява нов шок. Чудех се какво щеше да си помисли Мортън, ако знаеше, че писмата му се четат не само от Марджъри, но и от Джанет Марш и че тя всекидневно получава сведения за хода на увлечението му. Според Джанет той се влюбил в Марджъри от пръв поглед. На следващата сутрин, след като се бяха запознали на вечерята в ресторанта, където ги бях поканил, той й телефонирал, а я поканил на чай някъде, където могат да потанцуват.  

Докато слушах разказа на Джанет, естествено, съзнавах, че тя ми предава събитията от гледна точка на Марджъри, затова се стараех да остана непредубеден. Интересно ми бе да отбележа, че Джанет симпатизира на Марджъри. Вярно е, че когато Марджъри напуснала съпруга си, Джанет предложила Чарли да дойде да поживее при тях две-три седмици, вместо да стои нещастен и самотен в опустелия апартамент, и била изключително мила. Обядвала с него почти всеки ден, защото той имал навика да обядва заедно с Марджъри; извеждала го на разходка в Риджънт Парк, а неделите карала Бил да играе с него голф. С трогателно търпение слушала да й разказва за нещастието си и правела всичко, което може, за да го утеши. Ужасно й било мъчно за него. И въпреки това категорично била на страната на Марджъри и когато аз изразих своето несъгласие с нея, тя се нахвърли като тигрица. Вълнуваше се от любовната история. Бе участвувала в нея от самото начало, когато Марджъри, усмихната и поласкана, и все пак малко невярваща, дошла да й съобщи, че има връзка с един млад мъж, чак до финалната сцена, когато Марджъри, отчаяна и объркана, й съобщила, че повече не може да издържа на напрежението, събрала багажа си и се изнесла от апартамента.

- Разбира се, отначало не можах да повярвам на ушите си - продължи тя. - Знаеш как стояха нещата с Чарли и Марджъри. Ами че те бяха като сиамски близнаци. Ставаха чак смешни със своята привързаност. Никога не съм смятала Чарли за много прекрасен, господ ми е свидетел, а и физически не е особено привлекателен, но човек не можеше да не го обикне, защото беше така ужасно мил към Марджъри. Понякога дори й завиждах. Нямаха пари, живееха в пълна бъркотия, но бяха страшно щастливи. Разбира се, никога не съм си представяла, че ще излезе нещо от тази авантюра. На Марджъри й беше забавно. „Естествено, че не го вземам на сериозно - каза ми тя. - Но е приятно на моята възраст да си имаш един млад човек. От години никой не ми е изпращал цветя. Трябваше да му кажа да не ми изпраща повече, защото Чарли ще реши, че е съвсем глупаво. Той не познава жива душа в Лондон, обича да танцува и казва, че танцувам фантастично. Ужасно е да ходи съвсем сам на театър през цялото време и вече два-три пъти ходихме заедно на матинета.  

Умилително е да го видиш колко е признателен, когато му кажа, че ще изляза с него."

- „Така както разказваш - намесих се аз, - излиза, че е като агънце."

- „Но той е - каза тя. - Знаех си, че ще разбереш. Нали не ме обвиняваш?"

- „Разбира се, че не, мила моя - отвърнах аз. - Предполагам, че ме познаваш добре. На твое място щях да постъпя по същия начин."

Марджъри не криела разходките си с Мортън и съпругът й добродушно я подкачал за ухажора й. Но той го смятал за много възпитан и приятен млад човек и се радвал, че Марджъри има с кого да се забавлява, когато той е зает. Не му минавало и през ум да я ревнува. Няколко пъти тримата вечеряли заедно и ходили на представления. Но скоро Джери Мортън помолил Марджъри да прекара една вечер само с него; тя казала, че е невъзможно, ала той настоявал, не й давал мира и най-после тя отишла при Джанет и я помолила да звънне на Чарли и да го покани у тях като четвърти на бридж, Чарли не ходеше никъде без жена си, но семейство Марш бяха стари приятели и Джанет използвала този факт. Измислила някаква съвсем заплетена история, така че било много важно Чарли да се съгласи да отиде сам, На следния ден Джанет и Марджъри се срещнали. Би ли прекарали прекрасна вечер. Вечеряли в Мейдънхед, танцували и после се върнали с такси в лятната нощ.

- Казва, че е луд по мен - въздъхнала Марджъри,

- Целуна ли те? - попитала Джанет.

- Разбира се - закискала се Марджъри. - Не ставай глупачка, Джанет. Той е ужасно мил и знаеш ли, по природа е добър. Естествено, не вярвам на половината от нещата, които ми казва.

- Мила, няма да се влюбиш в него, нали?

- Вече съм влюбена - прошепнала Марджъри.

- Няма ли да е все пак доста неудобно, мила?

- О, не, няма да трае дълго. В края на краищата той се връща в Борнео през есента.

- Е, не може да се отрече, че добре ти се е отразило - много си се подмладила.

- Знам, а и се чувствувам подмладена.

Скоро Марджъри и Мортън започнали да се срещат всеки ден. Срещали се сутрин и се разхождали в парка заедно или пък посещавали някоя художествена галерия. 

Разделяли се, за да може Марджъри да обядва с мъжа си, а следобед се срещали отново и с кола отивали из околностите на Лондон или пък някъде покрай реката. Марджъри криела от съпруга си. Естествено, мислела си, че той няма да я разбере.

- А ти защо не си се срещала с Мортън? - попитах аз Джанет.

- О, тя не искаше. Разбираш ли, ние сме от едно и също поколение, Марджъри и аз. Разбирам я напълно.

- Аха.

- Естествено, правех всичко, което можех. Когато излизаше с Джери, винаги мислеха, че е с мен. Аз съм човек, който обича да изяснява всичко до най-малките подробности.

- Връзката им беше ли интимна? - попитах.

- О, не! Марджъри съвсем не е от този тип жени. - Откъде знаеш?    

- Щеше да ми каже.

- Сигурно щеше.

- Разбира се, че я попитах. Но тя отрече категорично и съм сигурна, че казваше истината. Между тях не е имало нищо подобно.

- Струва ми се доста странно.

- Виж какво, Марджъри е много почтена жена.

Свих рамене.

- Била е абсолютно вярна на Чарли. За нищо на света не би му изневерила. Нямаше да понесе да има някакви тайни от него. Веднага щом разбра, че е влюбена в Джери, искаше да каже на Чарли. Разбира се, аз изрично я помолих да не го прави. Казах й, че няма полза и така само ще нарани Чарли. И в края на краищата момчето си заминаваше след няколко месеца, нямаше смисъл да се вдига толкова шум за нещо, което не може да продължи дълго.

Но предстоящото заминаване на Джери станало причина за конфликта. Както винаги семейство Бишоп решили да заминат за чужбина и възнамерявали да пътуват с кола през Белгия, Холандия и Северна Германия. Чарли се занимавал с карти и туристически справочници. Събирал сведения от приятели за хотели и пътища. Очаквал с нетърпение ваканцията, възторжен като ученик. Марджъри го слушала със свито сърце. Щели да отсъствуват от Англия цял месец, а Джери си заминавал през септември.   

Не можела да понесе, че ще загуби толкова много от краткото време, което им оставало, я мисълта за обиколката с кола я изпълвала с отчаяние. Колкото по-малко оставало до заминаване то, толкова по-нервна ставала. Най-после се решила.

- Чарли, не искам да дойда на това пътешествие - прекъснала го тя един ден неочаквано, когато той й говорел за някакъв ресторант, за който току-що бил научил. - Бих искала да намериш някой друг да дойде с теб.

Той я изгледал стъписан. Тя се стреснала от думите си и устните й затреперали.

- Защо, какво има?

- Нищо няма. Не ми се ходи. Искам за известно време да остана сама.

- Болна ли си?

Тя прочела страх в очите му. Като видяла голямата му загриженост, не могла да издържи повече.

- Не. Никога не съм била по-добре. Влюбена съм.

- Ти? В кого?

- В Джери.

Той я погледнал с удивление. Не можел да повярва на ушите си. Тя изтълкувала израза на лицето му погрешно.

- Няма смисъл да ме обвиняваш. Нищо не мога да направя. Той си заминава след няколко седмици. Не искам да прахосвам малкото време, което му е останало,

Чарли избухнал в смях.

- Марджъри, защо вършиш такива глупости? Че ти можеш да си му майка.

Тя се изчервила.

- Джери е влюбен в мен толкова, колкото и аз в него.

- Той ли ти го каза?
- Хиляди пъти.

- Мръсен лъжец и нищо друго.

Чарли се закикотил. Дебелият му корем се тресял от смях. Звучало като превъзходна шега. Мисля, че Чарли не се е отнесъл към съпругата си както подобава. Според Джанет пък Чарли трябвало да бъде нежен и състрадателен. Длъжен бил да разбере. Виждах сцената, която тя мислено си представяше - непреклонно стиснати устни, безмълвната тъга и най-сетне окончателното отказване.   

Седмици наред се сдържала, ала накрая изгубила самообладание. Така и не разбрала какво точно казала на Чарли. Какъвто бе сприхав, той взел, че я ударил, Когато го сторил, и двамата се уплашили. Той граб­нал шапката си и изскочил от апартамента. През цяло­то това ужасно време били спали на едно легло, но ко­гато Чарли се върнал в полунощ, видял, че тя е пренес­ла завивките си на дивана във всекидневната.

- Не може да спиш там - отсякъл той. - Не бъди глупава. Ела в леглото.

- Не, няма. Остави ме на мира!

Карали се до сутринта, но тя постигнала своето, а сега вече всяка вечер си постилала да спи на дивана, но в миниатюрния  апартамент не можели да избегнат присъствието си. В продължение на години бяха живели в такава близост, че инстинктивно търсели да са заедно. Той се опитвал да я вразуми. Смятал, че е невероятно глупава, и спорел с нея дни и нощи, като се мъчел да й покаже колко е твърдоглава. Не можел да я остави самичка. Не й давал да спи, защото говорел по цели нощи, докато и двамата заспивали изтощени. Мислел, че с приказките си ще я накара да се откаже от любовта си. По едно време не си говорили два-три дни.

После, един път, като се върнал у дома, я заварил да плаче горчиво. Видът на сълзите й го разстроил; казал й колко я обича и се помъчил да я трог не, като й припомнил за всички онези щастливи години, прекарани заедно. Искал да обърнат гръб на миналото. Обещал никога вече да не споменава за Джери. Не можело ли да забравят преживения кошмар? Но мисълта за всичко онова, което означавало едно помирение, я отвращавала. Казала му, че главата й ще се пръсне от болка, и го помолила да й даде приспивателно. Когато на следващата сутрин той излизал, тя се престорила на заспала, но щом чула хлопването на врата та, тутакси прибрала багажа си и напуснала апартамента. Имала от родителите си няколко не много ценни бижута, продала ги и се сдобила с малко пари. Наела си стая в евтин пансион и криела адреса си от Чарли, Когато разбрал, че го е напуснала, той получил нервно разстройство. Сътресението от бягството й го сломило окончателно. Казал на Джанет, че не може да понася самотата си.

Писал на Марджъри - увещавал я да се върне, и молил Джанет да се застъпи за него, готов бил да обещае всичко, унижавал се. Марджъри не отстъпила.

- Мислиш ли, че някога ще се върне? - попитах Джанет.

- Тя казва, че няма.

Стана време да си вървя, защото часът бе почти един и половина, а трябваше да се озова чак в другия край на Лондон.

След два-три дни Марджъри ми се обади по телефона и ме попита дали можем да се видим. Предложи да дойде при мен. Поканих я на чай. Опитах се да бъда мил с нея, проблемите й не ме интересуваха, но тайничко я смятах за много глупава жена и предполагам, че съм се държал студено. Никога не е била красива, но изминалите години почти не бяха оставили отпечатъка си върху нея. Очите й все още бяха хубави и тъмни, а лицето удивително гладко. Бе облечена много семпло и ако носеше грим, той бе така изкусно поставен, че не се забелязваше. Все още притежаваше чара, който винаги е имала - на абсолютна естественост и добродушен хумор.

- Искам да направиш нещо за мен, ако желаеш - започна тя без заобикалки.

- Какво именно?

- Чарли днес напуска Бил и Джанет Марш и се връща в апартамента. Боя се, че първите му дни там ще бъдат доста мъчителни; много мило ще бъде от твоя страна, ако го поканиш на вечеря или измислиш нещо друго.

- Ще трябва да погледна в бележника си.

- Казаха ми, че пие много. Колко жалко! Да можеше да го посъветваш ...

- Доколкото разбирам, напоследък е имал семейни неприятности. - Гласът ми навярно прозвуча язвително.

Марджъри се изчерви. В очите й имаше горчивина и обида. Сви се, сякаш я бях ударил.

- Познаваш го много по-отдавна, отколкото мен. Естествено е да вземеш неговата страна.

- Мила моя, ако искаш да ти кажа истината, през всички тези години съм се виждал с него главно заради теб. Никога не съм го харесвал особено много, но съм си мислил, че ти си страшно мила.

Тя ми се усмихна и усмивката й бе чаровна. Знаеше, че казвам истината.

- Мислиш ли, че съм била добра съпруга?

- Отлична.

- Той най-често дразнеше околните. Много хора не го обичаха, но аз никога не съм го намирала за труден характер.

- Той толкова те обичаше.

- Знам. Живяхме заедно чудесно. Цели шестнадесет години бяхме щастливи. - Тя спря и сведе поглед надолу. - Трябваше да го напусна. Стана невъзможно. Живеехме като куче и котка и беше нетърпимо.

- Никога не мога да разбера защо двама души трябва да продължават да живеят заедно, ако не го желаят.

- Знаеш ли, за нас беше ужасно. Винаги бяхме живели неразделно. Не можехме един без друг. Накрая просто не го понасях.

- Сигурно и за двама ви не е било лесно.

- Не беше моя грешка, че се влюбих. Разбираш ли, това бе съвсем различна любов от онази, която изпитвах към Чарли. В любовта ми към Чарли винаги е имало нещо майчинско и покровителствено. Бях по-благоразумната. С него трудно може да се оправя човек, но аз винаги успявах. Джери бе различен. - Гласът й стана мек, а лицето й се преобрази от вътрешно озарение. - Той ми върна младостта. За него аз бях момиче и можех да разчитам на силата му и да се чувствувам сигурна под закрилата му.

- Направи  ми впечатление на доста приятно момче - казах бавно. - Предполагам, че ще успее в живота. Когато се срещнахме,  той  беше  много млад  за работата,  която  вършеше.  Сега е само на двадесет и девет години, нали?

Тя се усмихна меко. Разбираше много добре какво искам да кажа.

- Никога не съм крила възрастта си. Той казва, че тя е без значение.

Знаех, че Марджъри казва истината. Тя не бе от онези жени, които лъжат относно възрастта си.

Сякаш да каже на Джери истината за себе си, й бе достави­ло някаква жестока наслада.

- На колко си години?

- На четиридесет и четири.

- И какво ще правиш сега?

- Писах на Джери, че съм напуснала Чарли. Веднага щом получа писмо от него, ще замина.

Бях зашеметен.

- Знаеш ли, колонията, където той живее, е много примитивна и малка. Боя се, че ще се почувствуваш в доста неудобно положение.

- Той ме накара да му обещая, че ако животът ми стане непоносим след неговото заминаване, ще отида при него.

- Сигурна ли си, че е разумно да придаваш такова значение на думите, казани от един млад и влюбен човек?

На лицето й отново се появи онзи наистина прекрасен възторг.

- Да, ако този млад човек се казва Джери.

Сърцето ми се сви. Замълчах. После й разказах историята за пътя, построен от Джери Мортън. Драматизирах я и мисля, че ефектът бе добър.

- Защо  ми  разказа това? - попита  тя, след  като свърших.

- Мисля, че е хубава история.
Тя поклати глава и се усмихна.

- Не, искаше да ми покажеш, че той е много млад и изпълнен с ентусиазъм, и толкова вглъбен в работата си, че няма време за губене. Не искам да му преча на работата. Ти не го познаваш, както аз. Той е невероятно романтичен. Смята себе си за пионер. Успях да доловя някаква частица от вълнението му при мисълта, че участвува в колонизирането на една нова страна. Това е прекрасно, нали? В сравнение с неговия, животът тук изглежда съвсем скучен и обикновен. Разбира се, там човек се чувствува много самотен. Затова може би е решил, че не е зле да има за компания жена на средна възраст.

- Да не мислиш да се омъжваш за него? - попи­тах аз.

- Нека той реши. Не искам да правя нищо против волята му.

Говореше така простичко и имаше нещо толкова трогателно в себеотрицанието й, че когато си тръгна, вече не изпитвах гняв към нея. Разбира се, смятах я за много глупава, но ако човек се дразни непрестанно от глупостта на хората, то той би прекарал живота си в състояние на хроничен гняв. Помислих си, че всичко ще се уреди. Тя каза, че Джери е романтичен. Той наистина бе романтичен, но в този прозаичен свят романтиците се оправят безнаказано с глупостта си, защото в дъното на душата си притежават изострено чувство за реалност, а онези, които вземат техните врели-некипели за чиста монета, са просто наивници.

Англичаните са романтици - затова другите народи ги смятат за лицемерни, а те не са. Поемат пътя към царството небесно напълно искрено, но той е труден и затова имат оправдание да се възползуват от всяка сгода, която им се предлага междувременно. Британската душа, подобно на армиите на Уелингтън, скача според тоягата.

Предполагам, че когато получеше писмото на Марджъри, Джери щеше да прекара неприятен четвърт час. Аз не се бях заангажирал емоционално с тази история и изпитвах чисто любопитство да видя как той ще се измъкне от задъненото положение, в което е попаднал. Предполагах, че Марджъри ще бъде горчиво разочарована; е, добре, това нямаше да й навреди чак толкова; после щеше да се върне при мъжа си и не се съмнявах, че двамата, пречистени, щяха да живеят щастливо в мир и спокойствие до края на живота си.

Събитията се развиха другояче. Така се случи, че в продължение на няколко дни се оказа съвсем невъзможно от моя страна да уредя среща с Чарли Бишоп, та му писах и го поканих на вечеря през следващата седмица. Предложих му, макар и с опасение, да отидем на театър; знаех, че пие като смок и когато е пиян, е шумен. Надявах се, че няма да досажда на околните в театъра. Уговорихме се да се срещнем в нашия клуб и да вечеряме в седем, защото пиесата, която щяхме да гледаме, започваше в осем и четвърт. Пристигнах и зачаках. Той не се появи. Позвъних в апартамента му, но никой не отговори и реших, че вече е на път. Не обичам да пропускам началото на пиеса и зачаках нетърпеливо във фоайето, така че, като дойде, да можем веднага да се качим горе. За да пестим време, поръчах вечерята.

Стрелките на часовника отмериха седем и половина, после осем без четвърт. Не виждах защо трябва да го чакам повече, затова влязох в ресторанта и си изядох вечерята сам. Той не се появи. Оттам поръчах телефонен разговор със семейство Марш и не след дълго един келнер дойде и ми каза, че Бил Марш е на телефона.

- Слушай, Бил. Да знаеш нещо за Чарли Бишоп? - попитах аз. - Трябваше да вечеряме заедно и да ходим на театър, но не се появи.

- Той почина днес следобед.

- Какво?!

Възклицанието ми беше толкова силно и изненадващо, че двама-трима души, които се намираха наблизо, вдигнаха глава. Ресторантът беше пълен и напред-назад сновяха келнери. Телефонът бе при касиера и келнерът, който сервираше вината, се приближи с бутилка бяло рейнско вино и две чаши с високи столчета и подаде на касиера касова бележка. Възпълният управител на клуба ме блъсна, докато водеше двама мъже към една маса.

- Откъде се обаждаш? - попита Бил.
Предполагам, че бе чул врявата наоколо. Когато му казах, той ме попита дали мога да намина край тях веднага щом се навечерям. Джанет искала да говори с мен.

- Ще дойда веднага - казах аз.

Заварих Джанет и Бил да седят в гостната. Той четеше вестник, а тя редеше пасианс. Когато прислужницата ме въведе, Джанет тутакси стана. Направи няколко крачки като че ли с подскоци, леко приведена, с безшумна стъпка, подобно на пантера, която дебне плячката си. Веднага разбрах, че е в стихията си. Подаде ми ръка и извърна лицето си, за да скрие сълзите, които бликнаха в очите й. Гласът й звучеше приглушено и трагично:

- Доведох Марджъри тук и я сложих да легне. Докторът й даде успокоително. На края на силите си е. Не е ли ужасно? - От устата й се изтръгна звук, който бе нещо средно между възклицание и хлипане. - Не знам защо винаги ми се случват такива неща!

Семейство Бишоп никога не са имали слугиня, но всяка сутрин идваше приходяща чистачка, чистеше апартамента и измиваше съдовете от закуската.

Тя си имаше собствен ключ. Тази сутрин била дошла както обикновено и разтребила всекидневната. Откакто Марджъри го бе напуснала, Чарли водеше нередовен живот и чистачката не се изненадала, че той още спи. Но времето минавало и тя знаела, че той трябва да отиде на работа. Застанала пред вратата на спалнята и почукала. Никой не отговорил. Сторило й се, че някой стене. Отворила тихо вратата. Чарли лежал на леглото по гръб и дишал, хъркайки тежко. Не се събудил. Тя го повикала по име. Нещо във вида му я изплашило. Отишла до съседния апартамент на същата площадка. Там живеел един журналист. Когато позвънила, той все още бил в леглото си и й отворил вратата по пижама.

- Прощавайте,  сър  -  казала  тя,  -  но  бихте ли дошли да видите мистър Бишоп. Мисля, че не е добре.

Журналистът прекосил площадката и влязъл в апартамента на Чарли. Край леглото се търкаляло празно флаконче от веронал.

- Мисля, че е по-добре да повикате полицията  - посъветвал я журналистът.

Пристигнал полицай и позвънил в полицейския участък да изпратят линейка. Завели Чарли в болницата на Чаринг Крос. Така и не дошъл в съзнание. Марджъри била с него, когато издъхнал.

- Разбира се, че ще има следствие - каза Джанет. - Но съвсем ясно е какво се е случило. През последните три-четири седмици Чарли не можеше да спи, предполагам, че е вземал веронал. Трябва да е прекалил с дозата, без да иска.

- Така ли мисли Марджъри? - попитах аз.

- Прекалено разстроена е, за да може да мисли каквото и да било. Но аз я успокоих, че сигурно не се е самоубил. Искам да кажа, че не беше от този тип хора. Права ли съм, Бил?

- Да, мила - отвърна той.

- Оставил ли е някакво писмо?

- Не, нищо. Интересното е, че тази сутрин Марджъри е получила от него, е, едва ли може да се каже, че е писмо, просто един ред: „Толкова съм самотен без теб, мила." Това е всичко. Разбира се, това още нищо не значи и тя обеща да не го споменава при следствието. Искам да кажа, какъв смисъл има да внушаваш на хората разни мисли? Всеки знае, че с веронала трябва да се внимава, аз самата за нищо на света не бих го вземала, съвсем явно е нещастен случай. Права ли съм, Бил?

- Да, мила - рече той.

Разбрах, че Джанет е решила твърдо да приеме за себе си, че Чарли Бишоп не се е самоубил, но не бях сигурен доколко дълбоко в себе си вярваше на това, което искаше да повярва - не познавам добре женска та психика. А може и да беше права. Неоснователно е да се предположи, че един учен на средна възраст ще се самоубие, защото съпругата му на средна възраст го е изоставила, и е съвсем правдоподобно да се приеме, че отчаян от безсъние и по всяка вероятност доста пийнал, е взел по-голяма доза от приспивателното, отколкото е искал. Във всеки случай до това заключение стигна и следователят. Беше му подсказано, че напоследък Чарли Бишоп е злоупотребявал с алкохола, което е накарало съпругата му да го напусне, и съвсем явно бе, че е бил съвсем далеч от мисълта да сложи край на живота си. Следователят изказа съчувствието си към съпругата и обърна внимание върху опасността от вземането на сънотворни средства.

Мразя погребенията, но Джанет ме помоли настойчиво да отида на погребението на Чарли. Няколко от колегите му от болницата бяха споменали, че желаят да дойдат на погребението, но по настояване на Марджъри те бяха разубедени, така че присъствувахме само Джанет и Бил, Марджъри и аз. Трябваше да се тръгне с катафалката от моргата и те предложиха да ме вземат на път за гробищата. Гледах през прозореца да не пропусна колата и когато я видях да приближава, слязох долу, но Бил излезе и ме посрещна точно на вратата.

- Един момент - почна той. - Имам да ти казвам нещо. Джанет иска след погребението да дойдеш у дома на чай. Тя казва, че е безсмислено Марджъри да хленчи и че след чая ще изиграем няколко робера бридж. Можеш ли да дойдеш?

- В този си вид? - попитах. Бях във фрак и с черна вратовръзка.

- О, съвсем добре си. Това ще разсее Марджъри.

- Хубаво тогава.

Но все пак не играхме бридж. Джанет с русата си коса и в пълен траур бе много елегантна и изигра ролята си на съчувствуващата приятелка с удивително умение. Поплака мъничко, като деликатно бършеше очите си, за да не размаже аркансила по клепките си, и когато Марджъри започна да ридае сърцераздирателно, нежно я прихвана под ръка. На нея винаги можеше да се разчита в нещастие. Върнахме се у дома им. Имаше телеграма за Марджъри. Тя я взе и се качи горе. Предположих, че е съболезнователна телеграма от някой приятел на Чарли, който току-що е чул за смъртта му. Бил отиде да се преоблече, а Джанет и аз се качихме в гостната и извадихме масата за бридж. Джанет свали шапката си и я сложи върху пианото.

- Няма смисъл да лицемерничим - заяви тя. - Разбира се, Марджъри е ужасно разстроена, но сега трябва да се стегне. Един робер бридж ще й помогне да си възвърне нормалното душевно състояние. Естествено, страшно ми е мъчно за бедния Чарли, но не вярвам, че щеше да преживее факта, че Марджъри го е напуснала. А и не може да се отрече, че така нещата станаха много по-лесни за нея. Тази сутрин тя телеграфира на Джери.

- За какво?

- Да му каже за бедния Чарли.

В този момент влезе прислужницата.

- Моля, госпожо, бихте ли се качили горе при мисис Бишоп? Тя иска да ви види.

- Да, разбира се.

Джанет бързо излезе от стаята и аз останах сам, След малко дойде Бил и пийнахме. Най-после Джанет се върна. Подаде ми телеграма. Тя гласеше: „За бога! Чакай писмо. Джери"

- Какво мислиш, че означава това? - попита ме тя,

- Това, което гласи - отвърнах аз.

- Идиот! Аз, разбира се, казах на Марджъри, че това нищо не значи, но тя е доста разтревожена. Неговата телеграма трябва да се е разминала с нейната, в която му съобщаваше за смъртта на Чарли. Мисля, че в крайна сметка Марджъри не е в настроение за бридж. Искам да кажа, не е в добрия тон да играеш карти веднага след погребението на съпруга си.

- Точно така.

- Разбира се, той може да телеграфира в отговор на нейната телеграма. Непременно ще стори това, нали? Нищо друго не ни остава, освен да стоим и чакаме писмото му.

Видях, че няма смисъл да продължаваме разговора. Тръгнах си. След няколко дни Джанет ми позвъни и каза, че Марджъри е получила съболезнователна телеграма от Мортън. Дори ми я повтори по телефона:

„Ужасно опечален от тъжната новина. Дълбоко ти съчувствувам в голямата мъка. С обич, Джери".

- Какво мислиш? - попита ме тя.

- Мисля, че е съвсем подходяща.

- Разбира се, не би могъл да каже, че е щастлив донемайкъде, нали?

- Не, разбира се, ако е деликатен.

- А и е написал „с обич".

Представям си как тези жени са разглеждали двете телеграми от всяка гледна точка и как са разучавали внимателно всяка думичка, за да изстискат от нея всички възможни нюанси. Като че ли чувах безкрайните им разговори.

- Не знам какво ще стане с Марджъри, ако той я изостави - продължи Джанет. - Разбира се, сега ще проличи дали е джентълмен.

- Глупости! - извиках и затворих телефона.

В следващите дни вечерях няколко пъти със семейство Марш. Марджъри изглеждаше уморена. Предполагам, че с болезнена тревога чакаше писмото, което бе вече на път. Скръбта и страхът я бяха изнурили и тя бе заприличала на сянка, сега изглеждаше много деликатна и беше придобила нещо одухотворено в лицето си, което преди никога не бях забелязвал. Бе много кротка, благодареше за всеки любезен жест, а мимолетната й и малко плаха усмивка бе безкрайно покъртителна. Бе трогателно безпомощна. Но Мортън беше на няколко хиляди мили далеч. После една сутрин Джанет ми позвъни.

- Писмото пристигна. Марджъри казва, че мога да ти го покажа. Ще дойдеш ли насам?

Напрегнатият й глас ми подсказа всичко. Когато пристигнах, Джанет ми подаде писмото. Прочетох го. То беше написано доста предпазливо и предполагам, че Мортън го е преписвал много, много пъти. Беше твърде мило писмо и очевидно се бе старал да не спомене нещо, което 6и могло евентуално да нарани Марджъ­ри; но от цялото писмо прозираше ужасът му. Явно бе много уплашен. Очевидно беше решил, че най-добрият начин да се справи с положението е да бъде леко за­качлив, и писмото бе изпълнено с подигравки по адрес на белите в колонията. Какво ще си кажат те, ако из­веднъж Марджъри се появи? Ще го изритат на момен­та. Хората си мислят, че на Изток човек живее свобод­но и лесно. Съвсем не е така. Изтокът е по-еснафски дори и от Клапам. Той твърде много обича Марджъри, за да понесе мисълта за тези ужасни жени там, които ще я гледат отвисоко. А освен това изпратили го в един гарнизон на десет дни път от всяко населено мяс­то; не може да живее в бунгалото при него; хотел, естествено, няма, а пък и поради работата си понякога е в джунглата дни наред. С една дума, въобще не е място за жени. Пишеше й колко много държи на нея, но че не бива да се притеснява за него, а и си мисли, че най-добре би било тя да се върне при съпруга си. Никога ня­ма да си прости, ако разбере, че се е изпречил между нея и Чарли. Да, бях съвсем сигурен, че му е било трудно да напише това писмо.

- Разбира се, тогава не е знаел, че Чарли е мъртъв. Казах на Марджъри, че това променя всичко.

- Тя прие ли го?

- Мисля, че съвсем се е побъркала. Как преценя­ваш писмото?

- Ами съвсем ясно не я иска.

- А преди два месеца я искаше толкова много.

- Удивително е как смяната на обстановката, на самия въздух, влияе на човека. Вероятно му се струва, че откак е напуснал Лондон, е изминала цяла година. Върнал се е сред старите си приятели, при старите си интереси. Скъпа моя, безсмислено е Марджъри да се залъгва. Животът го е погълнал наново и за нея там няма място.

- Посъветвах я да не обръща внимание на писмо­то и незабавно да замине при него.

- Надявам се, че е достатъчно разумна, да не се подлага на ужасното унижение да бъде отблъсната.

- Да, но тогава какво ще стане с нея? О, толкова е жестоко! Тя е най-добрата жена на света. Самата доброта!

- Смешно е, но ако човек се замисли, тъкмо добротата й е причината за цялата беда. Защо, по дяволите, връзката й с Мортън не бе интимна? Чарли нямаше да узнае нищо и нямаше да му стане по-зле. Тя и Мортън щяха да прекарат славно, а когато той си заминеше, щяха да се разделят със съзнанието, че един приятен епизод е приключил елегантно. Един приятен спомен и тя щеше да се върне при Чарли, задоволена и успокоена, и щеше да продължи да му бъде идеалната съпруга, каквато винаги е била.

Джанет сви устни. Хвърли ми презрителен поглед.

- Съществува нещо, което се нарича целомъдрие, нали?

- По дяволите целомъдрието. Целомъдрие, което причинява само беди и нещастие, не струва нищо. Щом като желаеш, наричай си го целомъдрие. Аз го наричам страхливост.

- Мисълта да изневери на Чарли, докато живее с него, я е отвращавала. Знаеш ли, има и такива жени.

- Боже мой, та тя можеше да му бъде вярна с душата си и невярна с плътта си. Това е един изключителен трик, който жените правят лесно.

- Какъв отвратителен циник си!

- Ако е цинично да се гледа истината в очите и да проявяваш здрав разум в житейските проблеми, тогава съм наистина циник, и то отвратителен, щом искаш. Нека погледнем фактите в лицето. Марджъри е жена на средна възраст, Чарли бе на петдесет и пет и бяха женени от шестнадесет години. Съвсем естествено е тя да си загуби ума по един млад мъж, който й обръща толкова много внимание. Но не наричай това любов.
Това е физиология. Глупачка е била да приема на сериозно това, което й е разказвал. Не той е говорил, а незадоволените му желания. Та Мортън е страдал от полов глад, поне що се отнася до бели жени, в продължение на цели четири години; чудовищно е тя да пожелае да разбие живота му, като го накара да изпълни безумните си обещания. Цяло нещастие е, че Марджъри му е харесала, той я е пожелал и понеже не е могъл да я има, я е пожелал още повече. Сигурно е сметнал, че това е любов. Повярвай ми, то е било просто похот. Ако бяха спали заедно, Чарли щеше да бъде жив и до ден-днешен. Проклетото й целомъдрие е причина за цялата беда.

- Колко си глупав! Не разбираш ли, че не е могла да постъпи другояче? Тя просто не е жена с леко поведение.

- Предпочитам неморалната жена пред егоистката, и развратницата пред глупачката.

- О, млъкни! Не съм те викала, за да се държиш така отвратително.

- Тогава за какво ме повика?

- Джери е твой приятел. Ти го запозна с Марджъри. Ако сега тя се измъчва, то е заради теб. Ти си причината за цялото нещастие. Твой дълг е да му пишеш и да му кажеш, че трябва да постъпи честно с нея.

- Да  пукна, ако го направя  - отвърнах  аз.
- Тогава по-добре си върви.

Понечих да тръгна.

- Е, във всеки случай, слава богу, че Чарли имаше застраховка за живот - каза Джанет.

Сега аз се нахвърлих върху нея.

- И ти имаш наглостта да ме наричаш циник?

Няма да  повторя оскърбителната дума, с която я нарекох, когато затръшвах вратата след себе си. И все пак Джанет е една много приятна жена. Често си мисля колко хубаво би било човек да е женен за нея.

________________________________ 

Автор: Съмърсет Моъм - английски писател

Преводач: Таня Кметова