Надявам се, че имаш предвид система от знания, Шели. Да, и аз мисля, че ако се предложи подходяща методика, всяко дете може да усвои огромна система от знания, НЕЗАВИСИМО коя е програмата. И това е основата на демократизма в образованието.  ВСЯКА ПРОГРАМА , която се съобразява с възрастовите особености, има потенциала да осигури качествено когнитивно развитие. Друг е въпросът в придучилищна възраст точно когнитивното развитие ли е важното, базово развитие, необходимо на детето за успешна по-нататъшна реализация. И коя е границата в обема знания, който трябва да дадем на децата в тази възраст. Свидетел от практиката съм, че когато интелектуалното обучение е в синхрон с индивидуалното когнитивно развитие на конкретно дете, то, детето, сякаш разцъфва и иска и още, и още. Ако детето е с математически настроен ум, то тръгва в любопитството си от вида и името на триъгълника, за да стигне до обиколка и лице на триъгълник, че даже до обиколка и лице на кръг. При това само, с все по-нарастващ интерес! Ако е с лингвистично настроен ум - не само научава бързо и лесно кирилицата, но може да научи паралелно и латиницата, а веднъж разбрало, че има и други азбуки, особено притегателни обикновено стават йероглифите и глаголицата. :-) да не говорим, че познавам деца с по-богат и по-литературно издържан български език от много учителки! Но това са единици във всяка група, на които трябва да се предложи адекватно индивидуално обучение. Повечето деца в края на предучилищното детство са разслоени межу слятото четене и изписване на думи с печатни букви до обучителни затруднения, изразяващи се в невъзможност за съсредоточаване дълго време върху учебна задача, неразбиране смисъла на учебните задачи, нужда от постоянна подкрепа и одобрение и съответно познаване само на няколко букви и цифи. И тази разслоеност е показателна за това, колко различен е темпа на развитие на всяко дете в тази възраст и колко директно се отразява този темп върху индивидуалния обем от знания  на всяко дете. В този случай индивидуалната работа с всяко дете не бива да е просто пожелание, а основен акцент и метод на работа. Но в българските програми индивидуалната работа е само пожелание, а класно-урочната система все още е база на всички тях. Дали става дума за занятие или за ситуация или друга дидактична форма, във всички случаи става дума за учене в голяма група, което не осигурява равни възможности на децата с драстично различен от този на учителката темп на усвояване на знания, независимо дали става дума за онези, които вече знаят това, което се преподава и искат да учат и латиница, или за онези, за които звук-дума-изречение-буква и т.н са пълна абракадабра още и те отекчено въртя пръсти, зяпат картинките или надничат в тетрадката на другарчето. Така обучението в детската градина, независимо от програмата, разделя още преди училище децата на успяващи и неуспяващи, окрилявайки първите и обезкуражавайки вторите. Имам информация за конкретни случаи, в които децата преживяват кризи, от истерия със сълзи до меланхолия и депресия и не искане да ходят на градина защото "Аз не знам това. Аз не мога да го науча.". Да не говорим, че съм чувала за "метод" в който учителката почуква по главата неуспялото дете с реплика от сорта: "Пак не успя. Калпазанин. Излагаш ме.". 

Според мен, добра е програмата, в която базово е заложен индивидуалният подход като основен в организацията на дейностите и в частност на обучението. Така всяко дете може да получи "своята" система знания, максимално приближена до нормата за училищна готовност и да изгради Аз-образ на знаещ и можещ човек. Важното е в училище да отидат деца любопитни, с желание да учат и да успяват, а не предварително убедени, че няма да се справят с това чудовище - знанието. А работата на детските учителки е да подкрепят и развият детското любопитство в неутолима жажда за знания, която да се простира отвъд детската градина, та до старостта. Така аз разбирам "Учене през целия живот". 

Всеки гледа от своята камбанария. Може министерството и научните колективи, съставители на програми да мислят, че от тях и тяхната работа зависи успешната работа в детската градина и решаването на правителствените задачи, но аз мисля, че това е изцяло и само в наши ръце: на каквото ние ги научим и както ние ги подготвим, така ще се реализират в училище....:-)       

Преди малко, под душа, се сетих още нещо.

Обикновено всички съставители на програми пишат и прокламират, че в тяхната програма по най-прекрасен начин е поставено детето в центъра на програмата. Но по същество в центъра на програмата е поставен авторският колектив с неговият език и представа какво е това дете и има ли то почва в "нашата програма" и най-важното: с неговата представа какво точно трябва да знаят децата на съответната възраст. В този смисъл изразът на един автор че "тяхната програма е насочена към интелигентните учители" е неточен: програмите са насочени към университетските преподаватели по език, стил и съдържание. Защото "нашият език"  е не теоретичният университетски език, а методическият език. Т. е. ние очакваме освен базовата теория, програмата да ни даде методиката и то в по-широк, образователен план как да реализираме обичайно съпътстващите програмата разпределения. И обичайно използваме тази част от програмата, защото тя е нашият език. Така за мен Програма "Стъпка по стъпка" е наистина програма за интелигентния учител, защото тя не дава готови разпределения , а само общи насоки за възможностите на всеки център на дейност за развитие на детето и богата методика, която може да се изполва при всякакви случаи. Съставителите на тази програма НАИСТИНА гледат на учителите като на равнотойни партньори, които разбират за какво иде речч и ще използват адекватно, според развитието на групата и на отделното дете тази методика. Така те като че ли са на заден план, а на преден план е учителят и конкретното дете, което той съпровожда по покрития с остирите камъчета на трудностите път на познанието...... За това за мен тя вече около 15 години все още е извор на непрекъснати методически "открития".