Даунтаун ПРИМ

    За първи път от много време бях излязла. Ани беше решила, че е добре да се разнообразя след... абе какво се преструвам, че ми е леко да го кажа, след случката със Асен. Не - нямам предвид това, че ме използваше за извратените си сексуални желания, нито че ме биеше за всяка капка алкохол, изпита в бара. Но никога няма да му простя, че заради него изгубих детето. Той не знаеше. Не исках да му казвам. Никой не заслужава баща като него. Но онази вечер в тоалетната той беше по-груб от всякога. Сигурно дори не е забелязал кръвта, която се стичаше от мен. Дано! Не му дължа оправдания! Нищо не му дължа!
    Ани също не знаеше, но за да й се отблагодаря за мълчаливата болка в погледа, се съгласих да изляза. Оставих се да ме води и влязохме в някакъв евтин бар, където можехме да се скрием в ъгъла и да се преструваме на щастливи. Музиката беше малко тиха и на моменти почти се стрясках от нотките на истерия в гласа си. Затова гледах само да се усмихвам и да кимам. Така изгоних и някакво мило момче, но нопоследък не можех да търпя мъжете. После отнякъде се появи Стоянчо - последната любов на Ани. Завиждах й - той поне беше свестен. Нисичък и чорлав, ама свестен. Направих се, че не ми е неприятно да си тръгнат, но веднага след това съжалих. Асен се появи и развали вечерта ми с гръм и трясък. Както винаги наведох глава и се праевх, че го слушам. Дано този път да не пие много... Но той... е - не! Нервите ми не издържаха! Просто станах и си тръгнах. Още във фоайето сълзите ме предадоха и започнаха да се стичат по вече не толкова свежото лице. Не им обърнах внимание. Тия дни ми е все тая дали плача. Животът е гаден!
    Отнякъде се появи и някакъв смешник - беше решил да се прави на джентълмен - подаде ми кърпички. И ей така си тръгна. Докато се мъчех да реагирам, Асен се втурна към мен, зашлеви ми плесница и хукна навън. Знаех какво ще стане. Толкова пъти съм бърсала кръв по пода у тях... Откъде се намери тая жал от мен, че да изляза навън и да помоля смешника да не пребива Асен. Поне не докрай. Не тази вечер. Толкова ни беше хубаво. Почти бях забравила за болката.
    Мисля, че наоколо имаше и още някакви хора. Не помня. Знам само, че после се озовах в апартамента на Андрей (смешкото, де). Май се опитах да позамажа ситуацията и да го накарам да спре да задава въпроси. Настина спря. Не ми повярва. Не ми пукаше. После някакси съм заспала. Животът е изморителен.
    Събудих се в леглото. Реших да направя кафе за тайнствения си благодетел. И без това нямаше да мога да изкарам деня без дозата си кофеин. И валидол. Наистина напоследък за нищо не ми пукаше. И той се събуди. Дрехите ми не приличаха на нищо и побързах да се намъкна в банята. Докато се усетя и той се беше изкъпал и влажните му устни целунаха челото ми. Обещавам да остана за обяд. Не знам как да му благодаря - просто се доближавам до него и му гоовря. Топли думи. Сигурно бих ги казвала и на детето си. Това бяха най-странните целувки в живота ми - едновременно сладки и толкова горчиви.
    Той приготви обяда, пристигна и Ани. Чувствах се като в приказка. Не - като в детството си - спокойна и защитена.
    На следващия ден вече трябваше да се прибера. Естествено Асен ме чакаше пред входа. Закара ме у тях. Не спираше да повтаря, че съм курва и ще ме убие заедно с Андрей. Не знам защо този път заплахите му ми се видяха истински. Изтърпях го и през сълзи се прибрах. Не помня кога Андрей се е появил, нито майка, нито Ани. Явно трябва да намаля приспивателните. И без това не
могат да спрат сълзите.