Весела Коледа на всички! (с малко закъснение). По празниците изневерихме малко на традицията Коледа да се прекарва вкъщи, семейно, и вместо това отидохме при баба и дедо, за да хапнем свинско. Разбира се всичко на този свят трябва да се заслужи, а и освен това страданието ни помага да оценим хубавото ;)

Вкъщи преди тръгване
Семейството ни, което винаги се е гордеело с факта, че се състои само от темпераментни натури и този път не изневери на природата си. Преди тръгване се изпокарахме здравата, за да ни държи и за празника. Скандалите варираха от забравени вещи, през личностните качества на някои членове от семейството, до псето, което толкова се пренапрегна горкото, че се изпика. Понамирисващи се понесохме бодро към гарата. Понеже всеки от нас мъкнеше различни по обем и форма чанти, торбенца и т.н, вървяхме леко разделени. За да кординираме действията си подвиквахме със звучни и цветисти овчарски изрази от сорта на: "На къде, ма, алоууу, е го там трамвая!" или пък "Кьоравата, стига си бляла кат овца, мъ, замъкни си задника малко по-нататък". Докопахма се до спирката и зачакахме трамвая. От усилието да стигнем до спирката (викове, блъскане, мъкнене)
се бяхме зачервили и ухилили - като група подпийнали цигани. Но пък настроението беше на макс. Трамвая дойде с гръм и трясък и спря рязко като каруца. То такъв народ никога не съм виждала. Натрупали се един баби, едни дъртаци, всеки за вода, да се изкъпе преди Коледа. Очарователно. Винаги съм се чудела защо пенсионерите (болни и безпомощни същества) придобиват такова свирепо изражение, миг преди да се отворят вратите. Стисват по-здраво бутилките от минерална вода и човек ще си рече, че са тръгнали да вземат някой кораб на абордаж. Може би някаква разновидност на Предколедно Настроение.
Качване в трамвая
Тате, изрева да се съберем всички на втората врата и даде пример на семейството като много сръчно изръга една жена с чантата, повали неколцина души и дръпна един за яката, който тъкмо беше сложил крак на стъпалото. Между другото жената и последния не ги видях в трамвая. Не знам какво стана с тях. Почнахме да драпаме по стъпалата. Аз бях с една червена раница, свалих и я хванах за дръжката. Бях последна заедно с мама. И то като се запъна тълпата, тате обезумя. Почна да реве: "Качвай, се, бе, качвай се... ще останеш навън." То и аз к'вато съм овца като напънах и подбрах една бабка пред мен, направо да си кажа аз я качих в трамвая. Бутане, блъскане, обезумели пенсионери, всеки стиска портмонето или бидона за минерална вода, джебчийките в стихията си, уплашени викове... с една дума: Предколедно Настроение. Качих се. Вратата се хлопна зад мен, като за една бройка да ме остави без китка. Най-накрая в трамвая...
В трамвая
Първо да дам малко пояснение. Ние, българите, сме темпераментни личности. Обичаме да се изразяваме, емоционални сме. Задръстването, дето аз го видях, нивга да не ви се случва! Значи представете си една улица, по която се движат толкова много коли, че вече и на тротоара преливат. Хората се блъскат, слизат от маршрутки, таксита и трамваи и тръгват пеша. Навсякъде звънят джс-ми, всеки бърза, нерви. Колите се опитват да преминат оттук - оттам, ватманката (млада, истерична и нерешителна девойка) звъни като побесняла с онова дето се звъни и отвреме на време изкрещява нещо. Тълпата в трамвая (като никога българите сме задружни) реве и блъска по прозорците, всеки крещи и заплашва да линчува ватманката. Една буйна ромка се провиква: "Ама, какоооу, ти ли ши ми платиш, билета, мъъъ? Оууу!" 90% от хората бяха за гарата, изпускат влака. Подмятат се шеги, а когато някой тарикат изпревари и се намъкне на релсите на трамвая, задръствайки цялото движение, се отваря прозорец и всеки изревава колкото му глас държи. Хората по едно време едва не си извадиха билетите и почнаха да си викат кой откъде е и кой е тръгнал за прасе или пуйка. Бъркотията няма граници. В това време моя милост стои заклещена на вратата, там дето е дръжката за качване и при всяко по-рязко спиране получавам синка в бедрото, щото тълпата ме размазва върху тъпата ръкохватка. На бас, че на сутринта с тия синки дето се сдобих в трамвая ще приличам на проститука, изпречила се на пътя на контингента от Ирак. Но нека наблегна на един доста по-важен факт - влакът тръгва в 16:15, а ние в 16:10 не сме стигнали още до Лъвов мост. Усещането беше невероятно.
Когато стигнахме на тъпия мост, ватманката съвсем откачи. Отвори вратите, за да можело да слязат ония, дето почва да ги хваща тихата лудост. Сиреч доста хора. Пропусна три светофара, щото е тъпа и като капак ни простуди. Тате и мама бяха като побъркани. Аз почнах да се хиля истерично, защото цялата ситуация беше адски тъпа и привлякох доста озадачени погледи. Нищо. Задрапахме нагоре по Мария Луйза. Към 16:20 вече бяхме на спирката и се канехме да слизаме. Бяхме малко омърлушени, но татко каза все пак да се пробваме. Планът беше следният: Слизаш от трамвая без да падаш и тичаш колко ти държат краката. Хубав план.
...вратите се отвориха с гръм и трясък и народът се заизсипва на тротоара. Аз без много-много да му мисля подбрах две пенсионерки в желанието си да сляза. С периферното си зрение видях, че една се простря на снега, но да си кажа хич не ми пукаше. Залитнах леко и заслизах по стъпалата към подлеза. Татко вече се носеше с триста км. в час като хората се отдръпваха, стреснати, за да му направят път. Мама подвикваше нещо отзад, но никой не я чуваше. Ето ме мен: качулката ми е на главата, цъфналата ми коса се е разпиляла в прическа тип "Маугли ша бере банани", устата ми е леко отворена, а очите, ту ги опулвам като подплашено шиле, ту ги присвивам, за да не се натреса на некоя сергия. Бегам, бегам... чантата се люшка, удря ме, но аз продължавам... Изведнъж гледаме - коридора преграден, значи има ремонт. Татко пусна една тиха псувня и сви надясно с шеметна скорост. Последвахме го. Коридорът се извива, извива, не свършва. А! А това какво е? Нова преграда - нема изход! Тате каза: "Е, тва само в България може да се случи!" После се чу рев: "Бе, насам, бе, ей!" Мама крещеше и бягаше в друга посока. Чувахме я все едно през памук. Явно беше свила малко преди нас. Ние след нея. Въртим се в кръг, не знаем изобщо къде отиваме... По едно време намерихме изход и най-накрая се докопахме до гарата. А сега към таблото за "За минаващи". Бързо...бързо...
Таблата
Естествено те бяха развалени. Нито едно не работеше, разбирате ли, нито едно! И как ще разбереш откъде тръгва шибания влак?! Извинете ме за просташкия израз, но съм развълнувана ;) Тате пак закрещя: "Ми то тука нищо не пише!". Един пенсионер викна: "Вече има телевизори!" И как да разбереш?! Не е ясно. Бог да ги прости чужденците! (и българите) Пак се понесохме, тоя път да търсим телевизорите. И къде са тия проклетии. Изведнъж ги видях. Значи тове е гавра. Да, точно гавра. Представете си следното: Малко (едва ли не черно-бяло) телевизорче, закачено на некъв прът на 5 метра от земята. Широчина на екрана: 2 инча. На всичкото отгоре трепти - няма ясна картина. Около него се събрала група пенсионери, накачулили се един върху друг като всеки слага очилата очилата. Не мое нищо да се види. Като премрежихме очи ( фамилията до един кьорави) ма то нищо не се вижда, ! Пак тичане, търсим нови телевизори, по-големи, по-ясни. Идеалисти. Намерихме едни и то: Влакът заминал. Браво! Браво!
На гишето
Тате реши: ше се пътува, па квото ще да става. Наредихме се за билети. И както си седим на опашката със сестра ми, гледаме няма ни чантата. Тая, дето я мъкне тато. Една продълговата и синя. И сестра ми по едно време виква с леко надменен глас: "Ха, глей я чантата ни как я подритват! Ми дръпни, я, де!" Обръщам се и гледам един пенсионер, наредил се на опашката до нас, я придърпва с крак. Я , па го глей къв е нахален, дъртакът! Възмутена, изпуфтях и нервно се наведох да взема чантата. Хванах я за дръжките, гневно я дигнах и я тупнах в краката си. Ше ми пипат те нещата, ама ха! В следващия миг пенсията се извърна към мен и опулен, гледайки ме малко уплашено, ми прошепва: "Ма, тя тая чанта е моя...!" Твоя ли? В следващия миг виждам, че мама пази нашата чанта отстрани, но ние не сме я видели. Значи сме свили чантата на бедния човечец. Тя, пък, ма мота мо нашата. Еми, късмет. Смутолевих: "Извинете, ние, такова, тя съвсем като нашата..." и затихнах..
След малко тате долетя и каза, че взел билети. Ше се пътува в десет вечерта и към три ще сме при дедо и баба. Тръгнахме си, а аз се наливах с Кока-Кола от едно кутия, за да успокоя душата си.
Назад, към вкъщи
Решихме да не се качваме на трамвай, щото щяхме да си останем в него. Вместо това тръгнахме пеша. Около нас едни тълпи - всички вървят. Няма светофари, няма нищо, задръставне навсякъде. И както си вървим видяхме едно кафе. Айде, да пийнем по нещо! Ми айде! Влязохме вътре, то едно схлупено, мръсно, вони на цигари. Поръчахме си две кафета и две млека с какао и аз и сестра ми се качихме на "втория" етаж да намерим места. Все едно гледаш таванско помещение - проскъцваща вита стълба, грозни уриненожълти кресла на един крак. При първия опит да се отпусна на облегалката, проклетото кресло така се люшна, че за малко да се обърна. През останалото време седях като накана. Седнахме и зачакахме да качат кафетата (забравих да спомена, че е на САМООБСЛУЖВАНЕ, сиреч сам си се трепеш постълбите). Аз не издържах и слязох долу. Вече бяха направили първите, взех ги и се закатерих нагоре. По едно време обувката ми се закачи в стъпалото и без малко да се полея, но успях да ги закрепя и продължих нагоре. Докопах се до масата и пак зачакахме. И ето я мама. Щастлива се носи с млеката в ръце, без да забелязва, че посредата на помещението минава ниска греда. Нещо като парапет, но от тавана. После видях очите на сестра ми. Отначало нормални, а после се разшириха изведнъж като на подплашена кокошка. После я чух:" Мамо, не, мамо, внимавай, мам..." Оглушителен трясък, масичката потрепера, стините се люшнаха. Мама се надена на свода. Почти си счупи главата и окировяла се запрепъва към масата като разсипа по-голямата част от млякото. Докопа се (чинийките преливаха), с насълзени очи. В първия миг си помислих, че си е сцепила веждата. После мама вдигна очи и ние забелязахме, че е леко неадекватна. Мама тръсна глава и сякаш съзнанието й се проясни. Почнаха едни оплакваяни, вайкане. Кво стана? Ма него видях! Сестра ми: Мамо, аз ти казах! (леко изнервена). После като почна един смях - до припадък. Настроението скоро пак беше на макс. Какво толкова, нали има и други влакове?