С тази приказка регистрирам участието си в конкурса на The Maker. Написах я, окуражена от добрите думи на скъп за мен човек, който харесва начина ми на изразяване. Идеята за отмъщението на Снежанка ми даде моята ученичка Стаси, след като прочетох приказката на моите второкласници до средата и им предложих да я продължат. 

Тъй като приказката стана доста дълга, а и все още не съм я завършила, ще я публикувам на части.

*    *    *    *    *

Слънцето грееше ослепително и хиляди диамантени искрици просветваха в снега. Около къщичките в селцето на Дядо Коледа се суетяха джуджетата, които постоянно влизаха и излизаха през вратичките. Занасяха в склада готовата продукция от работилничките си. После я подреждаха така, че по-лесно да я натоварят на шейната.

Еленчетата наблюдаваха усърдието им с топли, усмихнати очи и поклащаха отвреме-навреме одобрително рогцата си.

Снежанка обикаляше из помещенията и отмяташе в списъка готовите подаръци. Изпълнението на задачите вървеше по план и сърцето й ликуваше. Тя си представяше как и тази година всички деца ще получат мечтаните подаръци. Как скоро ще засияят усмивки по лицата им. 

Реши да се отбие при Дядо Коледа, който се намираше в съседната къщурка. Прииска й се да му сподели задоволството си от неуморната работа на джуджетата.

Отвори бавно скърцащата врата и надникна в стаята му. В полумрака Дядо Коледа седеше по средата на един стол и гледаше през светлото прозорче с най-тъжния поглед, с който можеше да гледа един човек.

Снежанка направи няколко крачки. Той не помръдна, сякаш изобщо не беше усетил присъствието й. Тя застана пред него и замаха с ръка пред очите му, но старецът дори не мигна.

- Дядо Коледа, какво се е случило? – попита Снежанка загрижено. – Защо си тоооолкова кахърен?

Дядо Коледа бавно премести погледа си към момичето и посочи с пръст пощенската кутия, закачена на стената. Снежанка надникна в кутията и видя, че е съвсем празна. Погледна стареца с питащи очи, а той изрече с мъка в гласа си:

- Тази година само едно едничко детенце ми е изпратило писмо – и развя листа, който държеше в ръката си. - Изглежда децата вече не вярват в мен. Чуй какво пише в писмото:

„Мили Дядо Коледа,

Пиша ти това писмо, за да проверя дали съществуваш. Мама каза, че за Коледа не е сигурно, че ще имам подарък, понеже заплатата й не достига, за да ми вземе онази пластмасова свирка от магазина до нас. Когато я попитах дали Дядо Коледа ще ми донесе подарък, ако му изпратя писмо, тя ми отговори, че Дядо Коледа не съществува. Той е измислен, за да се залъгват децата.

Аз съм ученик във втори клас и моите съученици също не вярват, че има Дядо Коледа. Моят приятел Кирчо ми каза, че какво като съм бил добро дете през цялата година. Те, добрите хора, само страдат от лошите, а не получават подаръци.

Аз обаче реших за всеки случай да ти пиша, защото все още вярвам в теб.

С уважение: Жорко”

Старецът спря да чете и въздъхна:

- Снежанке мила, ти знаеш ли какво ще последва, ако и Жорко престане да вярва в мен?

- Какво ще стане, Дядо Коледа? – със свито сърце попита Снежанка.

- Аз ще умра, скъпо дете, и никога повече няма да се случват чудеса в живота на хората. Те ще заживеят без мечти, без обич, без надежда, че бъдещето ще им донесе здраве, любов и щастие. Вярно е, че има още няколко дни до Коледа, но предчувствам, че пощенската ми кутия ще остане празна. В предишни години получавах първите си писма още през септември. А сега сърцето ми подсказва, че хората са се обезверили напълно и тази година ще е по-различна от останалите....

- Ооох! – изхлипа момичето. – Но аз няма да позволя това да ти се случи! Няма! Та ако ще да извърша най-голямата лудост на света.

Снежанка изхвърча навън и влетя право в склада с подаръците. Взе звънчето, с което викаше джуджетата за оперативка, и започна с всички сили да го тръска. Те се сепнаха и се ослушаха, а след това всяко хукна по посока на звука. Събраха се за секунди и насядаха около нея.

- Слушайте внимателно какво ще ви кажа, джуджета! – нареди Снежанка и им разправи подробно какво се е случило с Дядо Коледа. Описа им колко нещастен е той сега. Докато слушаха разказа й, джуджетата се споглеждаха и цъкаха с уста.

- С какво можем да помогнем? – неуверено попита едно от джуджетата.

- Ето с какво! – отговори Снежанка. – Имате на разположение три дни, за да измайсторите по една камбанка за всяко семейство. Но не каква да е, а пееща. И тя няма да е обикновена камбанка, а вълшебна, защото искам да може да пее в хор определена песен едновременно с всички други камбанки.  

Освен тази задача обаче, вие не бива да изоставяте и другата си работа – да подготвите подаръците за децата. Разчитам, че ще справите без моя помощ, тъй като аз ще отсъствам през тези три дни. Смятам да отида на гости при моята баба - Баба Зима, която живее горе в планината. 

И така, мили джуджета, аз ще тръгвам, а вие не забравяйте, че до Коледа трябва да сме готови с всичко. Ясна ли съм?

- Дааа! – отговориха джуджетата, макар че нито едно нямаше и най-бегла представа какво е решила Снежанка и как ще успеят да помогнат на Дядо Коледа. Но всяко от тях вярваше безрезервно, че чудесата наистина се случват и затова никой не зададе повече въпроси.

*    *    *    *    *

Следва продължение…