В мрачната страноприемница се водеха приглушени разговори. Красивите вещици успокояваха коменданта. Арлийн разтриваше схванатия му врат и редуваше масажите със енергични разтърквания на слепоочията му. Тара Лежа и Гаргичка разговаряха с него. Искаха да разберат нещо повече за тайната на мастиката

- Преди беше живителна и ободряваща – подсмърчаше комендантът. – Сега е топла, лепкава и лютива. Не знам какъв е проблемът.

- Идиот! Топла е, не разбра ли?! Т-О-П-Л-А!!! - Весълайн се тресеше от яд. Червените му очи щяха всеки момент да изскочат от орбитите си.

Комендантът отново зарида като дете. През това време Страто и Айвън инсталираха портативния генератор в избата. Всичко беше ясно. Трябваше да включат хладилника, забравен от последната група учени, загубили присъствие на тялото тъй нелепо, при стартиране на живота на планетата. Последен напън и генераторът се включи. Хладилникът работеше и бе зареден с мастика. Нужни бяха само няколко часа и всичко щеше да се оправи. Дали?

Мрачното помещение на избата се напълни с недоизгорели газове. Четвърт час по-късно от там се показаха двамата колеги. Зениците им бяха присвити, а лицата зачервени.

- Копеле, ский го тоя, още циври – провлачи Страто на български и отнесе мигновено саблен удар с крак по главата от Гаргичка.

Внезапно отпусналото се, дрогирано тяло се свлече на земята. Айвън Ейнджъл понечи да каже нещо, но бе посрещнат от две мълнии в очите на колежката си. Успя само да преглътне тежко и се свлече на свой ред. Този нов биодизел, дето произвеждаха колумбийците имаше странни примеси и неочаквано влияние върху човешкия организъм.

***

На юг, армията на мрака напредваше в бърз тръс. Очите бяха помътнели, телата бяха на петна. Душите жадуваха само едно – кръв! Бяха намерили следите на Басидиан Дивия и Георгеатус. Отмъщението наближаваше. Теус се давеше от собствения си адреналин, нахлул в кръвта му. Началото на неговото властване започна. И щеше да властва над всичко – земята, живота и смъртта.

Високо горе капитан Ейс стана свидетел на всичко. Нервите го завладяваха. Дори и неговото железно спокойствие си имаше граници. А предстоящата касапница щеше да разбие всичко на пух и прах. Трябваше да вземе решение. Трябваше да се намеси. И го направи. Настрои телепортиращия апарат на автоматичен режим. Беше рисковано, но нямаше друг изход.

Младият капитан не можеше и да предполага, че в една друга, паралелна на неговата вселена, той бе решителен и безстрашен професионален убиец, който се хвърляше с главата напред във всяко предизвикателство. А всички паралелни вселени съществуваха едновременно във всемира и всяка една еквивалентна тяхна частица запазваше някои общи черти. Единственият човек, опитал се да разкрие тайната на шестте измерения бе покосен от Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало и не успя да предаде докрай знанията си върху човечеството. Въпреки да беше любим писател на всички, посланията на Дъглас Адамс стигнаха до малцина. И тези малцина започнаха да чезнат един по един. Единствената вселена, в която бе останал някакъв шанс за просветление бе заплашена от нещо ужасяващо – Блогът на Смъттта...

***

Внезапно появилата се фигура пред тях стресна животните. С неистови усилия двамата рицари се задържаха на седлата. Фигурата беше облечена със странно облекло. Носеше младо лице с тридневна брада. Очите изразяваха едновременно респект и топлина. Не приличаше на магьосник, въпреки че начинът му на появяване будеше много съмнения. Два меча пробляснаха в здрача на залеза.

- Здравейте, господа! - Гласът на капитана бе спокоен и плътен. - Името ми е Ейскоукян и съм на ваша страна. Доверете ми се и няма да сбъркате.

Десетина минути по-късно, рицарите и отрядът им препускаха с пълни сили към Мейкърсвил. Трябваше да се измъкнат от преследвачите си и да потърсят помощ. Иначе бяха обречени на сигурна гибел.

Ето, че попаднаха на следите на Арагорн и Скитника. Георгеатус познаваше отлично стъпките на коня на кръвния си брат. Надяваше се само да е наблизо.

***

Някъде напред, конят на Арагорн се сепна. Беше близнак с този на Георгеатус, а силната телепатична връзка помежду им бе позната само на Гаргичка. Изправи се на задните си крака, изцвили диво и рязко обърна посоката в бесен галоп. Конят на скитника не чака подкана. Двете животни се носеха през пустошта, въпреки безрезултатните усилията на ездачите им.

Не знаеха колко време беше минало, но започнаха да различават силуети на хоризонта. Всъщност бяха точки, които бързо се уголемяваха. А зад малкото точки имаше много точки. Страшно много. Нещата се изясняваха. Арагорн и Скитника извадиха мечовете си и забиха стремена в хълбоците на враните жребци.

Битката предстоеше. Най-кървавата и най-последната. Четиримата рицари се бяха изправили с лице срещу армията на мрака. Лицата им вдъхваха увереност и готовност за саможертва. Новодошлият със странните дрехи изглеждаше спокоен. В ръцете си държеше голяма торба с неизвестно съдържание. Когато армията приближи, той бръкна в торбата си и извади странен уред. И още един. И още един. После трите уреда се сляха в един. В новополученото нещо младежът постави нещо друго – мъничко и блестящо. Постави го на рамото си. Трясък. По-скоро зловеща грамотевица. Конете на рицарите се изправиха за пореден път на задните си крака, а армията на злото просто се вцепени. Малка червена дупка се появи в челото на Теус, предизвиквайки задната половина на главата му да се превърне в пихтиеста маса с червено-бели краски и омаза гърба на коня и земята зад него.

- Мри, лайно. До гуша ми дойде от теб. - Гласът на капитана бе все тъй спокоен и плътен.

Миг по-късно нещо профуча край него. Женски писък огласяваше долината. Арлийн и Габриеле носеха заледената течност към двореца. Но не видяха изпречилата им се армия и отнесоха една глава. Всъщност главата беше половин. Вратът й просто се счупи и тя литна нависоко. Падна на земята и две невярващи очи гледаха в нищото. Третото око на челото бълваше зловоние.

- Господа, беше ми приятно да се сражаваме заедно. Без онзи смръдливец, съм сигурен, че хората ви ще се покаят и ще ви последват отново. Ще се видим в сънищата си. - Капитан Ейс изкозирува чинно, метна се на един кон, а озовалата се игла в бедрото на бедното животно и потеклият през вътрешността й биоанабол, накараха клетото добиче да излети с ускорението на най-новото Порше София. Трябваше да стигне до Мейкърсвил за обратния телепорт. Иначе щяха да останат завинаги на тази планета. Четиримата рицари все още гледаха с увиснали челюсти...

***

В далечината се чу пронизително скърцане. Спирачките на арлинината „метла“ бяха старо поколение и бяха леко клеясали. Но вещицата не беше вчерашна. Успя да спре лицето си на сантиметри пред лицето на коня. Той се ококори с интерес, а Таная и Ювин гледаха изненадано красивото лице на Габриеле.

- Бързо, трябва да се върнем да намерим татко – така нежният глас на принцесата беше рязък и уплашен. - Нямаме много време до полунощ. Луната е пълна!

- Те са с нас, мила. Така се радвам да те видя.

„Защо мен никой никога не се радва, че ме вижда“ - Премисляше си красивата вещица.

Кралят и младият Ристюс се свестиха на секундата, след като Габриеле поднесе ледената мастика под носовете им. Няколко глътки, после още и още. Бутилката замина за броени минути, а двамата мъже пращяха от здраве и бистър ум. Кралят бе излекуван, а Ристюс почувства парене между краката си. Силната му ръка грабна Ювин, а краката му я отнесоха в близкия храсталак. Беше полунощ. Нищо не се случи. Единствено храсталакът шумеше силно и ритмично. Пълната луна се кокореше от тъмното небе и стана свидетел на създаването на първия нов живот на тази нова планета...

***

Капитан Ейс пристигна в страноприемницата късно вечерта. Целуна за сбогом мъртвия си кон и влезе вътре. Помещението бе изпълнено със зловоние и натръшкани тела. По земята се търкаляха празни бутилки. Айвън Ейнджъл и Страто си подаваха неизвестна цигара с изключително позната миризма. Комендантът лежеше мъртво пиян, прегърнал полупразна бутилка от мастика. Весълайн и Блъндърийн лежаха прегърнати, а скъсаната ризка на русокосата хубавица предоставяше неземна гледка за тези, които можеха да гледат. Гаргичка и Тара Лежа пиеха чай и разговаряха. Появата на капитан Ейс ги накара да се усмихнат.

- Здравейте, момичета! - За първи път от началото на мисията, капитанът се усмихваше истински.

- Здрасти, шефе! И аз се радвам да те видя. Тая сган пак се направи на нищо.

- Аз само за малко. Ще изчезвам. - Продължи капитан Ейс – Госпожице, беше ми изключително приятно да се запозная с Вас.

Тара Лежа пое протегнатата и ръка и се изправи. Погледна Ейскоукян в очите и се опита да мине отвъд. И успя:

- Ще се видим ли пак? - Притрепери гласът на красивото момиче, въпреки да усещаше какъв е отговорът.

- Със сигурност, мила. Ще се виждаме в сънищата си.

Два чифта очи се гледаха. Всъщност само така изглеждаше. По-скоро две души се бяха слели в едно цяло. Няколко дълги минути по-късно два чифта устни се сляха в една последна целувка. Времето спря за секунда, изчака няколко вечности и започна отново да върви неуморно.

Капитанът изчезна. На негово място останаха само две сълзи. Постояха за миг във въздуха и капнаха върху двете вадички, образували се по бузите на Тара.

КРАЙ

<Предишна                                                           Епилог>>

Всички: 1 , 2 , 3 , 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 , 10 , 11 , 12 , 13 , 14, 15 , Епилог

Десетилетия наред учените в Алкайдийския университет на Афганистан се мъчеха да намерят подходящ начин да затрият Земята. Изобретяваха какви ли не устройства, а американската протекция, макар и неофициална, ги пазеше от посегателство на чуждите разузнавания. Накрая, въпреки всичко, добре обучена група на българското разузнаване, водена от бившия идол на три поколения Азис, успя да пробие охраната и да сложи край на световния тероризъм. Университетът бе сринат до основи, а доказателствата против американската протекция доведоха до разпадане на Съединените щати. НАСА и ЦРУ преминаха във владение на българското разузнаване и бе създадена най-голямата световна организация БАСИ. Самият Азис бе повишен в чин генерал и оглави еднолично Министерството на развитието, което бе приемник на Министерствата на вътрешните работи, образованието и науката и това на културата. Но по стар български обичай за недоглеждане, една от последните разработки на терористичната организация не бе разрушена.

Афганистанските учени се бяха погрижили да бъде неразрушима. Но не бяха предвидили една малка подробност. Строгият сух режим в държавата и липсата на алкохол, особено пък на мастика, бе фактор, който не бе отчетен в разработването на проект „ПЕНА". Това се видя и в задименото помещение. Капките от сладникаво-лютивата течност се стичаха една по една в разбития корпус на устройството. Така пробит, той не можеше да предотврати изтичането на неутроните, с които устройството разрушаваше цели планети. Но никой не бе предвидил тяхната реакция с анатоловото масло. Реакцията бе тъй бърза и енергоемка, че предизвика опулването на присъстващите. За три наносекунди неутронна ударна вълна се разрастна в радиус от няколко километра, но влязлата в реакция мастика предизвика обратна антинеутронна вълна, която една наносекунда по-късно предизвика имплозия, а резултатът от всичко беше един единствен атом, който бе толкова тежък, че няколко секунди по късно бе стигнал до центъра на планетата и предизвика леко земетресение, включвайки забравените от някой пиян техник сеизмични слоеве.

- А ти кой си? - Младата вещица още не можеше да събере мислите си. Всичко бе крайно нереално, дори и за нейните познания.

Младежът срещу нея се ориентира бързо в ситуацията и подаде ръката си към гостенката:

- Ейскоукян, уважаема - капитанът измисли бързо адекватно име за ситуацията - изключително ми е приятно!

- Къде съм? - Тара Лежа продължаваше да върти главата си с неразбиране.

- Вие сте...., вие сте .... ами тук горе - Усмихна се капитанът с неудобство.

В следващите часове двамата разговаряха. Разговаряха на дълго и на широко за Кралството и земите около него. Капитанът се стараеше всячески да пречупва нещата през призмата на „човек от долу" и засега успяваше. Младата вещица се наслаждаваше на студената пенлива кехлибарена течност, поднесена и от „наблюдателя", както се бе представил капитанът.

Нещата за почнаха да се оформят в главата му. Събеседничката му бе умна, а искреността и точността, с която отговаряше на въпросите му, очертаха в общи линии какви са проблемите там долу. Опасенията му се оказаха верни. Никога не грешеше в предчувствията си и ситуацията бе крайно прецакана от множеството грешки, допуснати при инсталирането на планетата.

- Капитане, ПЕНА е унищожена! - Пропищя един от говорителите на командното табло, което накара младата гостенка да се стресне.

- На прага сме на ново откритие! - продължаваше екзалтирания Страто Вариус.

Незабележим жест от страна на капитана предизвика изключване на комуникацията.

- Не се плаши - обърна се той към Тара. - Тук това е нормално. Виждаме всичко и чуваме всичко. Единствената ни цел е да се уверим, че нещата при вас вървят добре. Надявам се да ни помогнеш да ги оправим.

След някои последни наставления, Тара Лежа бе телепортирана обратно на планетата. Отново се обърка. Този път пейзажът бе нормален, макар и непознат. Стоеше пред неголяма постройка, а приветлив надпис над вратата огласяваше „Страноприемница Мейкърсвил". В ръката си държеше изключително тежка торба с нещо неизвестно за нея. Нещото бе известно само на четирима души на тази планета и се наричаше „портативен дизелов генератор за електричество".

Враният жребец, носещ на гърба си Айвън Ейнджъл и Гаргичка, препускаше с бясна скорост. Младата психоложка се видя принудена да използва забранен от „Защита на животните" психологичен похват и внушаваше на бедното животно, че е гепард. То от своя страна бе развило невероятната скорост от сто и десет километра в час и недоумяваше, защо хем е гепард, хем „тича" толкова бавно. Това разбира се щеше да му струва живота, но то не го знаеше.

Минавайки покрай двамата ездачи, техните коне за миг прихванаха от психотелепатичното излъчване на Гаргичка. Спряха за миг, спогледаха се и си зададоха едновременно въпросът: „Ха, приятел, за момент се почувствах гепард?!". Огледаха се отново и това ги спаси. Изглеждаха си коне, а не гепарди. Отдадоха го на влажната трева, която бяха яли предната вечер.

Няколко часа по късно Айвън и Гаргичка навлизаха в Мейкърсвил. Стигнаха до страноприемницата, точно в момента, когато и последната жизнена силица напусна клетото животинче и то се строполи мъртво с петдесет километра в час. Двамата пътници се плъзнаха по прахоляка и изненадаха в гръб Тара Лежа. Всъщност само Гаргичка я изненада. Айвън Ейнджъл бе изненадан от внезапната среща с нещо твърдо.

- Мамка му и... дизелов генератор?!? - Не вярваше Айвън какво е посрещнало главата му.

Двете вещици ставаха и се изтупваха от прахоляка, докато Айвън разтриваше огромната цицина на челото си. Коменданта на Мейкърсвил бе вече толкова изнервен от цялата какафония в страноприемницата, а сега и това от вън, че нервите му не издържаха и нададе боен вик, за който всяко същество би му завидяло. Сви се на топка, зарови лице в дланите си и зарида като малко дете.

Останалите заизлизаха навън да видят какво става и оставиха клетия комендант плачейки на пода.

- Здравейте, аз съм Тара Лежа. Търся Страто.

Младият учен бе особено очарован от непознатата. Очите му я огледаха няколко поредни пъти и с доста усилия на волята си успя да подтисне нарастващата възбуда. От своя страна двамата новодошли толкова се радваха да видят, колегата си, че изобщо не обърнаха внимание на младия музикант и русокосата дама, която нежно галеше задните му части.

Страто не обърна внимание на колегите си. Устата му бе пълна със слюнка и единственото, което можеше да направи е да вдигне ръка за поздрав. Разбрала кой е нужният човек, красивата гостенка продължи:

- Това е за Вас, господине - сочеше торбата Тара. - Изпраща ви го един приятел.

 

<<Предишна                                         Следваща>>

 

 

На вратата се почука. С нечовешки усилия Весълайн отново стана от койката и се дотътри да отвори. Това, което видя го потресе. На вратата стоеше млада дама, държаща поднос от ковано желязо. На него имаше чиния с орехови сладки, а ароматът им бе така приятен, че устата на младежа се изпълни със слюнка. Всъщност не беше сигурно дали е от ореховките или от приносителката им. Тя бе очарователно създание с руси коси и мъдри очи. От оскъдното й облекло можеше да се заключи за пищните й форми, които накараха Весълайн да чуе собствения си глас:

- Заповядайте, влезте.

Жената очевидно се изненада от реакцията на младежа, а лекото проблясване в погледа й подсказа, че не би имала нищо против. Не изчака нова подкана, а ефирно се понесе към малката масичка в дъното на стаята. Навеждането й при оставянето на таблата предизвика рязко свиване на весълайновия стомах, а внезапно появилата се топлина в слабините на младежа го накара да изохка.

- От години работя тук, а Вие сте първият който ме покани да вляза – изчурулика младата красавица. Всъщност не бе чак толкова млада, но познанията и за влиянието на билките и позволяваше да изглежда винаги добре, което в последно започна да донася слухове, че се е отдала на вещерството.

- Блъндърийн, ще ми бъде приятно да се запозная с Вас – подаде ръката си дамата.

- Весълайн. Удоволствието е изцяло мое, госпожице. – Очите му стояха като заковани в бюста на дамата, а паренето между краката му стана неописуемо.

Дамата отлично знаеше, че младежът е изцяло в нейна власт. Изобщо не се поколеба, а вдигна бавно ръцете си, улови го за ушите и придърпа главата му към своята. Впи устни в неговите, а последвалото упражнения с нежното и езиче накара краката на младежа да омекнат. Миг преди да се строполи на земята, нежните ръце на Блъндърийн го подхванаха и с нечовешка сила го запратиха на леглото. След миг тя скочи отгоре му, а изгнилите крачета не издържаха и се строшиха като изсъхнали борови клонки. Никой не им обърна внимание, поради простата причина, че всеки бе зает с разкъсването на дрехите на другия...

***

Айвън Ейнджъл яздеше бясно към долината на вещиците. В ранния предобед стигна до отклонението, по което трябваше да поеме. Но нещо го разколеба. Не знаеше дали от недоспиването или от скорошната телепортация, но погледът му се замрежи и далеч на юг съзря образа на Гаргичка. Връзката им бе толкова силна, че на моменти дори се хващаше, че може да чете мислите й. И така разбра, че трябва да я търси не в долината, а надолу към Крепостта. Или може би в къщата на Арлийн. Заби шпорите си в ребрата на коня, а внезапното ускорение му напомни за онези хубави дни, когато Академията му придоби контрол над фабриките на Порше.

***

Двадесет и шест дни преди тези събития, група специалисти от БАСИ довършваха последните детайли по страноприемницата в Мейкърсвил. Всичко по инсталирането на експерименталната планета бе готово. Крепостта бе изпипана до най-последния детайл. Пирен-Риела бе гордостта на Дизайнерско Психоложките Студия (ДПС) на Гаргичка. В масивите на планинската верига бяха включени всички черти на трите най-известни по света планини в родната й България. Двете вещици, Арлийн и Лежа бяха изпипани до най-малка подробност след масово допитване до милион и половина мъже от цял свят. Оставаше само Коменданта. Но студът навън караше учените да прибягват все по-често към буретата с мастика, които тайно си бяха прекарали с един от звездолетите. И в един момент, когато настъпи моментът на включване на времето, всички бяха натъркаляни на земята, което предизвика моменталната им сублимация. Недостатък в новите български технологии за строене на планети, бе че при пускането им, всяка жива органична материя, която е дошла от вън се превръщаше в облак от водород, азот и въглероден диоксид. Но буретата останаха. Също така и някои електронни апаратурки, забравени тук там от пияни майстори.

***

Комендантът на Мейкърсвил бе много нещастен. Магическата течност, която съхраняваше в мазето си, не бе същата. Първия ден, когато я откри в онази бяла кутия, тя бе на фини кристалчета, а всяка глътка от нея повдигаше жизнените му функции на върхово ниво. Но количествата в кутията се изчерпаха, а тези в буретата бяха топли и лепкави и не доставяха нужната наслада. Тогава Комендантът реши да прати известно количество към крепостта, като се надяваше тамошните учени да направят нещо по въпроса. За съжаление идеята бе опорочена от пратеника, който опита течността преди тя да стигне до местопредназначението си.

Шумът горе го изкара от унеса му. Чуваха се трясъци и сподавени викове. Зачуди се какво ли става и черен облак мина през съзнанието му. Дясната му ръка извади касапския нож изпод тезгяха, а краката му го понесоха към стаята на музиканта.

***

Щом Арагорн потегли, Ювин се почувства отново самотна. Лишсваше й Ристюс. Той бе голямата й любов от детските години. Но реши да става рицар и винаги бе на първите линии в боевете, а следователно и далеч от нея. Реши да се разходи малко из уличките на крепостта. Тъкмо когато излезе от двореца дочу конски тропот по камънака. Срещу нея препускаше млад мъж, облечен с дрехи, обрисувани с лика на неизвестно божество. Представа си нямаше как се казваше и какво означаваха символите изписани под него:

Но отлично можеше да ги нарисува. И го правеше всеки път, когато беше тъжна. Защото те й напомняха за един човек. Същият този, който препускаше срещу нея с развети къдрави коси и винаги караше сърцето й да тупти по-бързо и по-силно, а краката й да омекват.

Ристюс съзря любимата си и се усмихна. Налудничава идея мина през главата му. Пришпори врания си жребец и в мига, в който минаваше край дамата на сърцето си, мощната му десница я подхвана и я метна на седлото. Това подейства по странен начин на изненаданата Ювин, която се оказа с лице срещу любилия си. Ръцете и започнаха да го събличат, и дрехите падаха една по една, докато конят с двамата си ездачи напускаше крепостната стена и се отправяше към близката горичка.

Няколко минути по-късно двамата влюбени се търкаляха из храсталаците слели душите и телата си в едно.

***

Вещиците бяха много изтощени от дългата нощ. Но си струваше. Скитникът бе излязал от Страната на сенките и сега можеше да си отпочинат. Или не съвсем. Глухи ритмични потропвания по влажната горска трева ги накараха да изострят сетивата си, а внезапно появилият се ездач изпари умората от телата им.

Айвън Ейнджъл бе на седмото небе от щастие. Най-сетне бе намерил Гаргичка. Тя изглеждаше по-красива отвсякога, огряна от лъчите на изгрева. Арлийн и Тара Лежа не й отстъпваха по красота и чар. Той само бе чел за тях от докладите на специалистите, но това което видя го порази. Трябваше да ги предложи за награда на следващия Фестивал по Биохимично Моделиране. Стига той и колегите му да успееха да се върнат обратно на кораба, разбира се.

- Здравей Айвън! Какво те води насам? - С ведър и засмян глас проговори Гаргичка.

- Теб търся, мила. Къде се изгуби?

Двете истински вещици гледаха ту „колежката“ си, ту новодошлия. Той бе красив младеж, вярно малко нисичък на ръст, но притежаваше невероятно излъчване. За секунда и двете си помислиха, че не е от този свят. И бяха страшно прави.

- Добре дошъл странниче – успя да каже накрая Арлийн, след като с доста усилия успя да си вдигне увисналата челюст. – Заповядай да ни правиш компания за сутрешния чай.

В погледите на вещиците бляскаха пламъчета, а Айвън и идея си нямаше за мислите, които пробягнаха в главите на две от тях.

***

Страто Вариус минаваше през огромна, просторна кухня. До този момент не бе забелязан от никой, но в следващия бе изненадан от една дама в бели дрехи. Бе чел много за готвачката Таная, но не очакваше да е толкова очарован от срещата си с нея. Имаше нещо странно в работата на дизайнерския екип. Всички женски дрехи, които забеляза откакто бе телепортиран тук, бяха с доста пестеливо съдържание. Това бе недопустимо, според пуританското му възпитание от ранните години, прекарани в Оснабрук. Но в момента трябваше да помисли как да се измъкне от ситуацията.

- Ти трябва да си новия, пиленце. - Усмихна се очарователната дама. – Но май никой не ме е предупредил, че си толкова хубавичък.

Е, добре, това ще е. Помисли си Страто и се поклони на жената, докато изричаше:

- Вайло. На вашите услуги, госпожо.

<<Предишна                                         Следваща>>

 

Габриеле и Кало препускаха близо ден. Силите им едва стигаха да продължат докато се стъмни. Конете също изнемогваха, но те знаеха, че не бива да спират. Изпитваха осезателна нужда от почивка и храна. Гората беше влажна, студена,мрачна и неприветлива. Голите чукарлаци и дървета, като че се бяха съюзили с Теус, всяваха още по-неистов страх у принцесата.
- Принцесо, мисля, че трябва да спрем да пренощуваме тук. - предложи Кало. - Остава още половин ден езда до Мейкърсвил, а той се намира отдругата страна - в подножието на Пирен-Риела. Трябва да съберем сили, за да преодолеем планината, а и не искам да рискуваме да яздим посред нощите. Бихме били лесна плячка.
- Не бива да спираме! Не трябва да губим и секунда време! Животът на баща ми и съдбата на кралството разчитат на нас.
Принцесата беше боязлива, но когато си беше наумила нещо, непременно трябваше да стане на нейната воля. Кало много добре знаеше това и подходи деликатно към нея като бутна в ръцете й сочна ябълка. Арлиийн им беше приготвила преди да тръгнат торба ябълки за изпът. Габриеле не можа да издържи на изкушението. Скочи от коня, върза го за най-близкото дърво, седна на един пън и захрупа сочната червена ябълка. Ябълките от градината на Арлийн бяха големи и сочни и имаха успокоително действие. Една ябълка беше напълно достатъчна, за да се наситиш.
Габриеле беше много неспокойна. Сети се за нещо, което видя снощи, но не можеше да си спомни дали беше сън или действително се бе случило. Не след дълго клепачите й затежаха и главата й клюмна на една страна. Ябълката я беше приспала и и се присъни нов сън. Замъкът беше облян от слънчева светлина, а нейде в далечината се виждаше женска фигура, която развява знамето на кралството, за да възвести мир. Около нея из въздуха се носеха малки приказни същества. Това бяха защитничките на короната. Кралят не бе дарен с наследник, затова се погрижи за сигурността на единствената си дъщеря и на короната, като помоли Арлиийн да й предостави 5 от феите си, които да ги защитават и да бдят над принцесата денонощно. Те я следяха неотлъчно още от нейното раждане и са невидими за самата Габриеле. Тя беше слушала за тях, но ги смяташе за митични създания. Всяка има различна роля в живота на Габриеле: Фростил или още дамата в синьо е защитничка, която се грижи за самоувереността и смелостта на принцесата, за нейният характер; Мом или дамата в зелено отговаря за нейното душевно спокойствие; Лейди Редин или наричана още дамата в червено се грижи за хармонията в личния живот на принцесата; Ан Испин - бялата дама я дарява с мъдрост, а най-малката - Щепс - жълтата дама се грижеше за красотата на Габриеле. Освен това Габриеле видя короната на баща си, но тя не стоеше на неговата глава. Мъжът беше в сянка, така че тя не можа да го разпознае. Само фигурата му издаваше, че е голям и здрав мъж с красиво телосложение. Аурата му беше страшно силна и подсказваше на Габриеле, че този мъж не й мисли злото, долавяше се и още нещо, но не можа да разбере какво и въпреки това го усещаше.
Почти на разбуждане в съня й се яви и майка й. Кралицата загрижена за нея и заговори:
- Ставай, дъще! Не губи време! Трябва да стигнеш до Мейкърсвил и да говориш с капитана още преди разсъмване! Разкажи му за сънищата си! Не се плаши от тях! Това не са обикновени сънища.
Това каза кралицата на принцесата и тъкмо да си отиде тя я спря:
- Чакай, мамо! Кажи ми още!
- Върви, Габриеле! Намери капитана! Той ще ти каже повече... – бяха последните думи на кралицата- майка.
Габриеле се стресна и се субуди. Беше полунощ, а Мейкърсвил е чак отдругата страна на планината. Събуди Кало и му каза, че спешно трябва да тръгват, а по пътя ще му разказва.
***
Някъде отдругата страна - в Мейкърсвил, в една страноприемница, две не човешки същества седяха и разгорещено обсъждаха нещо. Това бяха Айвън Ейнджъл и Весълайн. Весълайн повика келнера и му поръча още две от сладникаво-лютите и лепкави питиета, бутна едно на учения и започна да говори заваляно и несвързано:
- Ейнджъл... системата... планетата... наблюдението... експериментът... Спа...спа...спа-ме-ри-те...
След което се олюля и забучи глава в масата. Айвън Ейнджъл не беше отпил още от своето питие, но като видя какво се случи с Весълайн разбра, че има нещо много съмнително в тази напитка. Преметна приятелят си през рамо и го отнесе в стаята, която беше наел за вечерта, изсипа го на леглото и тъкмо се накани да съблече якето му от джоба падна пожълтял, оръфан лист. На него пишеше нещо...
- Това е...това е...Документ. - измърмори Айвън и облещи очи, когато видя, че под него стоеше подписът на Весълайн.
Приличаше на споразумение, но какво ли пишеше в него? Документът беше написан на някакъв древен език. Кой ли можеше да му каже какво пише в него...
- Ами да! - Айвън Енджъл се усмихна с задоволство, че се сети за нея. - Разбирасе! Вещицата Тара Лежа - тя е полиглот и знае много езици. - Може би тя ще ми отговори.
Вещицата Тара Лежа е от белите вещици, т.е. прави само магии и заклинания, които носят добро и не вредят на никого. Тя живее в Долината на вещиците, която се намира близо до Спам.
Айвън Ейнджъл зави приятеля си и тихо се запъти към конюшната. До Долината на вещиците трудно се стига пеш, затова му се наложи да открадне един от конете на ханджиите. Метна се на най-арния и запрепуска към Тара Лежа.
***
Страто Вариус направи още две-три обиколки на замъка, но уви – ни следа от Гаргичка, когато внезапно ахна:
- Гривната на Гаргичка! Ето защо не мога да се свържа с нея. Как ли я е изгубила? Сигурно нещо се е случило с нея!
Гривната на Гаргичка всъщност предтсвляваше нова технологична разработка на Страто, която изпълняваше функциите на радиопредавател.
Страто прибра гривната и започна пак усилено издирване на чаровната вещичка.
***
Междувременно Теус беше пленил Арлийн и се опитваше да изкопчи от нея информация за Кало и Гейбриъл.
От Арлийн лесно нищо не излизаше. Тя беше вещица, но със строго изградени морални принципи, затова беше и на почит в замъка. Познаваше Теус и намеренията му много добре и беше готова да изгуби живота си в защита на короната.
Теус е жесток владетел, изгубил кралството на баща си, който до скоро беше в длъжност в замъка и се считаше за най-верният съветник и военният стратег на краля. От години той крои планове за превземането на трона и дебнеше моментът, в който краля щеше да се окаже уязвим, за да го предаде. Това стана след като кралицата почина и кралят, заедно с Арагорн и Георгеатус  го прати да изучава нови военни стратегии. Преди месец Теус се завърна и за него депресията на краля дойде като манна небесна. Ето как се стигна до окаяното положение, в което се намираше кралството.