Ух, съжалявам, ако ви досаждам вече, ама съм на поезийна вълна тия дни и искам още едно любимо мое стихотворение да споделя. Знам го на изуст, пиша го тука и вие да му се нарадвате и барем някой се сети кой му е авторът, щото в тия детски споменици някак си така целенасочено се избягва неговото упоменаване...

На този свят в житейската гълчава

най-много съм усещал близостта

на три неща, които изброявам:

Любимата, Приятеля, Смъртта.

Любимата - със име и без име,

Любимата със много имена,

зелена светлина, изгряла зиме,

среднощно слънце, утро със луна,

задъхан вик в мълчанието пусто,

бодлива роза на самотен хълм,

която ме ранява с нежно чувство,

че вечното изкуство не е сън.

Приятелят - различен и еднакъв,

със свои грижи и със собствен глас,

но който в радостта ми не е плакал

и не е пял, когато плача аз,

с когото двойно на света живея,

но без да бъда тъжно раздвоен,

с когото общо, под една идея

върви несъвършеният ни ден.

А пък Смъртта - за нея нямам думи,

тя може да лети и да пълзи,

да влиза тихо в празниците шумни

и да крещи в най-тихите сълзи.

Да има Смърт! Но нека е такава -

да свърши с мен, но не и със света

и някой друг след мен да изброява:

Любимата, Приятеля, Смъртта.

Мисля да продължа със следващия мой любим поет - Марко Недялков. За съжаление не можах да намеря много негови стихове. Ще ви споделя малко, пък всеки от вас, ако има някакви допълнения, ще се включи. Най-голямо разочарование ми носи фактът, че негова книга може да се купи само по интернет. В книжарниците ги няма, а пък в библиотеката намерих само едно издание с комунистическата му поезия, а човекът е издал 40 стихосбирки!!! Запомних, че умира 1993г., демек си е почти съвременник. Та ето и стиховете, които избрах за вас (леле звуча като диджей по радиото...)

След хиляда години раздяла

да ми вържат очите със креп

обзалагам главата си цяла,

ако друга объркам със теб!

Когато дойде моят залез
Към залез да ме поведе,
Ела при мен заруменяла,
Каквато някога дойде.

Ела загадъчно ревнива,
Помилвай ме и помълчи.
Човек, когато си отива,
Не иска сълзи във очи.

Когато, бледен и печален,
Остана немощен и сам,
Ела ми на часа прощален
Усмивката си да ти дам.
Не пускай други в мойта стая,
Тъй двама да си помълчим.
С усмивка почнахме, мечтая

с усмивка да се разделим.

За мен отдавна хората говорят,
че вечно съм без пукната пара.
Но аз със всеки съм готов да споря,
дали това е най-важно на света.

Живея аз на втория етаж,
в апартаментче тука до липите.
Прозорецът е моята врата.
И аз мириша тях и ги разпитвам.

Дали след време тука до липите,
в прозореца ще има светлина?
Дали тогава пак ще слушам Бийтълс
и БeГeЛог отново ще чета?

Дали тогава мама пак ще идва рано
с измит пепЕлник, с чашата с кафе?
И вместо да попита тя за даскало,
ще се усмихне: "Хехе, блогва ли добре?"

И пак ли ще звучи невероятно,
за някой, ако някой пак твърди,
че имам най-голямото богатство -
един хампютър и блога до зори...

От Тангра & Тони (Т&Т)

Ето пак връщам топката. Това също е много сладко. С Недялко Йорданов можем да си караме ехехееее!

Едно време го бях дала това стихотворение на едно момче, с което излизахме, но още не ме беше целунало... Хехе какви хубави спомени се появяват в твоята общност, Веско!

Тя пред мене спира плахо

на самия ръб на кея.

Чантата е пълна с книги

и баретата и в нея.

О, брегът е много дълъг

и морето е голямо!

Тръгваме. И се допират

рамото й с мойто рамо.

И говорим непрестанно

на сериозни важни теми

и разнищваме живота

и житейските проблеми.

А понякога случайно

трепва в мене скрита струна:

"Тя е малка и не зная

може ли да я целуна?"

А морето ми се смее:

"Може! Как се е улисал!"

А аз мисля, че осъжда

моята порочна мисъл.

"Тя е малка. Как ще взема

нещо толкова голямо?"

И не се допират вече

рамото й с мойто рамо.

1958 Недялко Йорданов

Но,
когато морето, небето, земята
пред нас и над нас, и под нас
замълчат
В очите, в ръцете, в телата, в сърцата
сто дявола дяволски думи шептят.
Случайни, нетрайни и смешни, и грешни
желания вплитат ни в ритъма нов
и няма ни вчерашна, утрешна, днешна
а пак безначална, безкрайна любов!

Недялко Йорданов

Очите ми те искат,

ще им откажеш ли?

На тези две очи,

в които тлее кротко обожание

и страст, и обич,

не казвай "Не" !

Ще бликнат две сълзи

и в тях ще се удави всичко -

и моята любов,

и моето желание...

Очите ми те молят

да бъдеш мил.

Пред тези две очи,

Които търсят твойте неуморно

и бягат, и говорят,

не пръскай безразличие,

не ги мрази,

не причинявай самота..

Ако не можеш да обичаш,

не им носи тъга!...

октомври, 2001

вечер тиха

тиха вечеря

от любов пияна,