Времето замръзнало в часовника заспива
и цяла вечност мина от последните мотиви
на близост и усмивки споделени
далеч, далеч в земи раззеленени.

И мойта маска се напуква още
една сълза потича нощем
за липсата и дългата раздяла
на двете части на едно голямо цяло.

И чакам, и копнея аз за времената
когато пак ще се изправя пред вратата,
която винаги отключена стои
и я отварям - там си ти.

Събужда се заспалият часовник
и времето препуска като конник,
и пак сме заедно, завинаги си ти до мен.
Минава бързо, бързо като ден...

АМ, 07.07.2006

Безсилието поражда невъзможност,
страданието - красота.
Апатията влачи мъка
през цялата пустинност на света.

Защо си ми, какво ми носиш?
Потънах в глупави сълзи.
Изплувах да поема въздух
и ти отново ме рани...

Жесток си, не разбираш ли?
От думите ти чак боли!
Не ме упреквай, че те искам.
Не съм виновна. Замълчи.

Аз свикнах вече да е тихо
и само стаята огромна
със празнотата си тежи.

Ще минеш ли да я запълниш,
за да остана след тебе,
когато си тръгнеш
съвсем тъжна, съвсем мъртва...?

momo, 2002

Ще станат ли мечтите реалност,
ще стигна ли онези светове,
в които всяка нощ, защо ли,
желанието тихо ме зове?

Не търся съжаление, ни милост,
не ме е страх от тоя полуздрач
и колкото да ти звучи необяснимо
след твоя смях се ражда плач...

Изчезват сенки сред дървета,
умират неживели ветрове
и сякаш по небето синьо
се губят всички цветове...

momo, 2001

Къде сте тръгнали? Съвсем забравихте...
умира тъжно любовта у вас..
Живот без спомени, на крак преглъщате,
умира тъжно любовта у вас!
Борби, пари и власт,
стопяват дните ви,
умира тъжно любовта у вас!
Самотни бройлери, с очи безпаметни,
умира тъжно любовта у вас.


Дори във труден час,
търси надеждата,
така се ражда любовта у нас,
изсъхват сълзите, отлита мъката,
остава тихо любовта у нас...

Автор, Графа

Ще дойдеш ли за миг поне,
ще стоплиш ли изстиналите длани,
ще съживиш ли моето сърце,
ще дойдеш ли? Едва ли...

Тъй дълго чакам, тъй съм уморена,
говоря си сама със тишината.
Отиде си завинаги от мене
щастливата усмивка, светлината.

Сега съм жалка сянка в мрака,
ранена и изгниваща душа,
да дойдеш ти мечтая само,
да угасиш последната искра.

За да умра доволна в твоите ръце,
последно твоите очи да видя,
да закънти в слуха ми твоя смях
и после край... да бъда прах.

momo, 2000

Ето ви. Ще се надявам на оценката ви. Не е мое, но е нещо, което харесвам. Призовавам Медовинка към превод най-официално.


Love at the  lips was touch
As sweet  as I could bear;
And once  that seemed  too  much;
I  lived  on air

That crossed me from  sweet  things,
The  flow of  - was  it musk
From  hidden grapevine springs
Down hill at dusk?

I  had the swirl and ache
From  sprays  of  honeysuckle
That when they re gathered shake
Dew on  the  knuckle.

I craved strong sweets, but  those
Seemed strong when I was young;
The petal of the rose
It was that  stung.

Now no joy but  lacks salt
That is not dashed with pain
And weariness  and fault;
I crave the stain

Of tears, the aftermark
Of almost too much love,
The  sweet  of  bitter  bark
And burning clove.

When stiff and sore and scarred
I take away my hand
From leaning on  it hard
In  grass  and sand

The hurt is not enough:
I long for  weight and strength
To feel the  earth as  rough
To  all  my length.

Не са парите всичко,
Нищо те дори не са
С пари любов не се купува,
Нито здраве, щастие, късмет...

Красивите неща – те нямат стойност,
Те са вечни, лични, съкровени
Те не се продават, не искайте цена за тях!
Те не се продават, а само в дар се дават.

Дар безценен, дар неповторим,
Любов и страст, радост и живот,
Те са даром, в магазините ги няма
затуй нека усмивките си пак дарим!

23.06.2006

Седнах на чаша кафе.
Черно, горчиво като живота.
И мислих за теб.

Питах се в мислите си,
че дори и на глас
да пия ли глъдка от теб
или да се удавя в твоите черни води.

От този ден пия кафе.
Черно, горчиво като живота.
Не мисля. Не питам.

Смелост не ми достигна да се удавя във теб.
Наливам си чаша черно кафе.
Нека поне те целуна.

Безсмислено е.. Всичко.
Абсурдно. Нелогично.
Тихо.. И още те обичам...
Искам... Не мога...
Да вярвам ли? В какво?
Очите ти. Ръцете.
И парфюма...
Студа... Страстта.
Желанието. Уви.
Сълза... Защо?
Досадно. Боли!..
Не виждам. Спя.
Навсякъде си ти.
Ужасен си! И хубав.
Прекрасен. Мой.
Хм.. Нелепо..
Истината ме тормози.
Вони. Кърви.
И плача. Нищо.
Суета. Ще мине.
Едва ли.. Докога?

mоmo. 2001

Не казвай нито дума още,
върви и по-добре мълчи.
Отивай си от мен сега,
каквото и да кажеш, ще боли..
Върви си, нека съм сама.
Ще полежа с затворени очи,
ще слушам тъжна наш'та песен,
ще пея тихо може би...
ще искам теб, ще викам теб,
ще плача, ще крещя,
но ще ми мине...
Разбрах, че всичко е игра,
че нищичко за теб не означавам.
Не, няма смисъл от 'прости',
тук само времето помага.
Обичах те, мечтаех смело
и още те обичам, но уви..
Ех, жалко, че така се случи,
ала не си виновен ти -
виновно е сърцето мое,
че ден и нощ за теб тупти,
виновни са ръцете твои,
които ме прегръщаха в нощта,
виновни са очите молещи,
виновна е страстта...
Ала не си виновен ти,
затуй не съжалявай и върви.
Не можеш нищо да направиш,
каквото и да сториш ще боли...
Аз вече ти простих. Върви!...


2001, momo