Позволи ми да те заведа
на земя почти лишена от живот.
    Там където нищо не расте
и където няма хора и живот.
   
                    Има там оазис който аз познавам
и живея си свободно там.
    В този плодороден кът
сред неплодородната пустиня
на среша с моята душа ще те поканя.
     За да видиш ,че не си сгрешил
и че има аз какво да ти предложа.
    Може би ,за да ти го докажа
бих пожертвала и себе си дори.
    Както правел го е друг някога преди
за да се доказва пак пред теб.
    В сърцевината на душата
ще откриеш плодородни дюни.
    Те дълбоко ще те отведат,
ако решиш да ги последваш.
    И ще сътворим света отново
в наша пустинна земя.
    Отделени от света реален
губи всичко смисъла предишен.
   
                                А за моя свят не безпокой се,
не очаква нищо друго от това
да намери покойя в твоята пустинна земя

    Жадувам за думите
искам да чуя аз тях.
    И дори последни да са между нас
аз искам да зная тях.
    Нямам капка страх в сърцето
стига ми само ти да не мълчиш.
    Не искам да ги пазаш ти за теб,
а да споделяш ти с мен.
    Всяка твоя болка да усетя
всеки лош момент.
    Всеки вик и стон
дори ще искам да усетя,за да чуствам пак.
    Пак любовта ти да усетя
да е тя отново насочена към мен.
    Силата й аз невиждана да имам
само за теб и мен ще я раздавам.
    И ако говориш някога със друг
и с него аз ще съм способна да я разделя.
    Защото тя научи ме на всичко
и би ми го взела на мига.

   Росата от листата аз събирам,
за да имам живата вода,
със която всички чуства аз ще съживя.
    Ако някога от тях избягаш
знай,че имам живата вода,
която ще ги възкреси и пак ще чустваш и обичан ще си ти.
   
    И огън във кръвта си ще запаля
за да бъде топло в мен
със усмивката гореща аз ще сгрявам всичко в теб.
    За да не забравяш ,че си там със мен
където и да е това,дълбоко в моята душа
дълбоко в мислите потъващи в ноща.

    Въздухът необходим,
за да живееш пак ще бъда аз
няма да се задушаваш ти от мен.
    И свободно ще летиш
както винаги си бил способен на това.

    И земя просторна моята душа ще бъде
ще те пускам по нея да вървиш
и неще оставя те самотен,скитащ се без мен
    Там завинаги ще те оставя
и до тебе аз ще крача смело
и във лошо и в добро няма да си сам
аз ще съм завинаги там!

    Позволи ми мъката ти аз да сбирам
и от нея аз да пия.
    За да те забрави тя и мен да навестява
по-често радост във очите ,не мъката на дните.
    И умората ти аз ще я попия
за да можеш ти спокойно да летиш.
   За да можеш да забравиш всичко ти
и за да може някой ден живота да прости.
    Обичам те сега
и винаги ще е така!
    Никога не съм те мразила
и няма да съм способна на това!

Търся те и аз!
    Там където беше забранено
аз навлизах без да има кой да спре.
    И дори тогава ти не беше застрашена
застрашавах само този който ще те нарани
    И забравях да прощавам
и научих се да чакам.
    И пих от таз роса до край
и бях част от твоята душа.
    Както някога...
аз потърсих те там
където някога оставих теб и своята душа

Ти си вярата в сърцето
и светлината на деня .
    Ти единствена и вярна си любов
даваш ми и вяра и живот.
    И днес аз реших ,че ще живея
не за да им бъде гадно...
    За да обичам
до края на деня и края на ноща.
    И да сливам времето безкрайно
с всяка мисъл аз за теб.
    Да горя и да обичам ,
че живея всеки миг със теб...до теб.


    Аз ти принадлежа защото знам,
че ти на мен принадлежиш.
    И винаги ще е така
без болка,
без лъжа,
без мъка - както във деня така и през ноща.
   

    Ти си моя истинска,
единствена ,
неотразима и мечтана.
    Ти си нещото което буди ме в ноща
ти ... това си ти Любов за мен.
    Любов изпълнена със страст и плам
любов непознаваща ни срам ,ни грях.
    От днес натам от нищо нямам срам
и страх дори във мен неще гори.
    Защото аз на теб принадлежа,
както ти принадлежиш на мен!

Обвинявам те за безлунното небе
и мечтата ,която ще умре.
Обвинявам те за безлунните нощи
прекарани в мисли по теб.
Обвинявам те във всичко
само в едно не...че се опита да ме обикнеш.
Но не те допуснах до себе си
или прекалено бързо го направих аз не знам.
Дали не полетяхме прекалено бързо към Луната
опитвайки да следваме мечтата на две души?
И все пак се опитахме да преследваме тази мечта
да кацнем на Луната макар и в мечтите.
Сега се питаме защо е станало всичко това,
и стремим се да се разделим с вината.
Но тя остава както за мен така и за теб
и няма да изтрие белега студен в душите.
Сега когато гледам към звездите
се стремя мечтите да са малки ,но пък изпълними.
За да няма после ранени и раними!!!

Изстина топлината от прегръдките,
искрата във очите ми стопи се
и устните, запомнили целувките,
усмихват се, но някакси неистински.

А погледът е смел, не плах,
но вече и вълшебството го няма,
и чувствата не раждат страх,
а празнота и болка само...

Не си мечтая тайно да съм твоя,
когато исках, ти не пожела,
сега е късно да започваме отново,
от тук нататък всичко е лъжа.

momo, 2001

...thesidewalksresembleUdine...

The archs are fairy grеy.
When you sketch Venecia
My eyes are gazed
at yours.
It´s difficult to listen!
When you paint me Boticceli.
In all my poems for the lunatics
the bravest claim to be the wretches.
The suncrops up from nothing.
It tears the horizon into pieces.
The cliffs stretch out a scarecrow,
that shаtters into crystals...

...the sidewalks resemble Udine...