Един от най – харесваните български бардове ... Така поне започва описанието на последната страница на стихосбирката „Отглеждане на мъж”, с което няма как да не се съглася, без да съм присъствал на нито на едно подобно изпълнение на живо.
Впечатленията, които ми остави срещата с него са, че е изключително магнетичен човек, който умее да задържи вниманието върху себе си, без да стане скучен, или да се натрапи на събеседниците си. Разговорите с него неминуемо са съпътствани с неподправено чувство за хумoр и много усмивки...
Живее и работи в Пловдив, а "Отглеждане на мъж" е втората му стихосбирка. Автор е още на албума "Духът на дивия козел" и стихосбирката "Лунясвам". Носител е на награди от много национални конкурси, сред които :
"ПОКИ 1995г" (поети си китара), гр. Харманли,
"Морски Струни 1997", гр. Несебър,
"Южна пролет 2000", гр. Хасково,
"Интимна лирика" - 2003 на сдружение "Словото",
"За един по-човечен свят" - 2003 и 2004г на радио и тв "Веселина",
"Очи за себе си" - 2004г. на сайта hulite.net,
"Пиянство от любов" - Силистра 2005 - конкурс за любовно-еротично стихотворение.
Жената, която ...Жената, която нощува
при чужди мъже
по принцип е лунно-красива
и дваж по-самотна.
Надарена от Господ
с убийствено деколте,
миловидни очи
и перфектни обноски,
тя не пасва на мъжкия
съпружески свят.
Кой смелчак би делил самотата
с Венера Милоска?!
Тази жена е създадена
просто така -
да ти дойде в четвъртък
за малко на гости,
да те стрелне с око,
да ти пусне език,
да омачка два фаса
насред твоята кухня,
да помънкаш пред нея
като слаб ученик,
по анатомия
всички уроци пропуснал,
а ако Бог ти даде
нов живот на Земята
и ти викне отгоре:
"Опомни се, момче!",
презглава да се втурнеш
и да поискаш ръката
на жената,
която отглежда
чужди мъже.
***
на Ели
Това не са очи, а междуметия!
Напразно търся дъното им.
Дъно няма.
А колко ли мъже са се удавили
при скромните си опити
за дълго плаване...
Това не е лице, а география!
Трапчинки има тук, а после хълмчета.
И някак земетръсна е усмивката,
и адски ветровита е въздишката,
а шията е само предисловие
към дългия роман за раменете и,
които ме отвеждат
към два църковни купола,
чиито върхове целувам вечер.
На връщане минавам по бедрата и,
по техните изящно-бели склонове.
Върху коляното лежи метафора.
Опитвам да я уловя- за спомен...
Пропуснах да ви кажа за огнището,
в което бавно се разгаря огъня,
в което, след като заспи жаравата,
от пепелта поникваха децата ми.
Някъде на село
на баща ми
Побелелият мъж дълго гази снега,
за да стигне кованата порта.
Тихо щраква резе и домашното псе
му помахва с опашка за поздрав.
Под навеса с купчината сухи дърва
се раздвижва пернатото братство.
Край прозореца трепва силует на жена
и сълзица в окото проблясва.
Синовете ги няма. Нейде далеч
и последното внуче замина,
а без тях е безвкусен домашният хляб
и нагарча познатото вино.
На стената виси пожълтял календар
и се хилят опразнени дните.
Пощальонът не носи далечни писма-
вече никой за него не пита.
От пропитото с дим януарско небе
се отронва заспала снежинка.
Един беловлас, отруден човек
пред камината дреме, умислен.
Може би още утре в негова чест
ще забие далечна камбана.
И ще дойдат Децата. С нескрит интерес.
За да видят, че Тате го няма.
Онази
Онази русата
С вълшебните обятия
Която искаше фенерите да светят
Докато танц рисуват рамената и
Онази щурата
Онази
Достолепната
С трапчинките
С усмивката
С либидото
Лекуващо дълбоки меланхолии
Онази
Дето ми крещеше
Free-e-dom
Докато се търкаляхме из хола
Не бих желал да взема за съпруга
Не бива да е ничия съпруга
Съпружеството
Както предполагате
Ще сложи камъни върху крилете и
Ще я привърже с пранги към децата и
А аз бих искал да остане същата
Газела
Ако мине под прозореца
Икона
Ако ме допусне в храма си
Дивачка
Щом застена под снагата и
Такава
Че да ми докаже смисъла
На собствения ми
Бодлив
Живот
На мама
В жаравата на онзи дълъг Юли
си чакала от тебе да изляза.
Сънувала си как ми щипеш бузките
и как ме взема на ръце баща ми...
Усещам се понякога виновен,
че съм откраднал дългите ти нощи,
че съпровождам всички твои възрасти,
макар да съм далеч от твоя космос.
Животът ми на пръст мирише, мамо!
Опитах трепета на много полети,
сънувах всички невъзможни сънища,
пребродих всякакви жени и пътища
и пак при теб накрая ще се върна.
Нали го искаше? Нали го искаше!
Надявам се да се отвори място
до теб в претъпканото старо гробище!
Гурбет ?
Дали пък да не хукнеш?
Към техните лустросани Бастилии,
където да се молиш до припадък
за снизхождението - да им лъскаш пода,
да възпитаваш техните деца,
да миеш бляскавите им автомобили,
да жиголясваш застаряващите им жени
докато твоята изстрадала женица
очаква собственото ти завръщане,
докато твоите разхлипани дечица
се взират дълго в Западните азбуки
и с показалец по атласа търсят
баща си -
заседнал някъде във гърлото
на Европейската месомелачка.
До завоя и назад
А някои са ходили в Чикаго.
Отривали са гръб в небостъргачите.
Измервали са тет-а-тет мащабите,
а вероятно са и предполагали,
че техните наследници след век
ще застрояват в същите мащаби.
Така си мислех, клекнал във канавката
до първия завой по пътя за Чикаго.
Песен
По хълбоците сини на морето
рисува Слънцето златисти ивици
и, някъде встрани от битието,
разпуска нечия любов косите си.
А аз, като един матрос без кораб,
очи разпервам, за да я прегърна,
преди да ме превари злият вятър,
търкалящ бавно есента по стръмното.
Отдавна има място за любов
в душата ми, от ласки незаета.
Отдавна има място за любов -
достатъчно да побере морето.
Искрящите мъниста на дъжда
танцуват по брега и късно вечер
посипват обгорелите жита,
полегнали като жени съблечени.
И моята любов танцува някъде
по дансинга безкраен на живота.
Далеч от моя неуверен поглед.
Кажи ми как да я намеря, Господи!
на Красимир Йорданов може да пишете на адрес : divkozel(@)abv.bg
Comments