Спокойната река си ти,
спокойна, пълноводна, търпелива.
Във нея се оглеждат самодиви,
а сутрин слънцето блести.

Как искам да съм малка самодива,
дъгата да е в моите коси,
да се изкъпя в твоите води,
да ме целуват пръските игриво...

И сякаш бе вчера... Ноември бе тъжен.
Сълзите си криех зад черни стъкла.
Изгубих се в някаква гадна окръжност,
а фарът изчезна в зловеща мъгла.

Бях уморен от постоянната вахта
на призрачен кораб самотен радист.
И някак неистово SOS пращах.
Тогава съзрях твоя поглед лъчист!

Земята размени полярността си
и зазвънтя над тропиците дъжд сапфирен.
И затрептяха в целия си блясък
изгубените ми ориентири.

И скритите от векове познания
на древните разчетох безпогрешно.
И проясни се моето съзнание.
Защото осъзнах, че съм те срещнала.

Ще ми простиш ли,
че не те потърсих,
че мълчах и чаках.

Ще ми простиш ли,
че още се надявам,
че мълча и чакам.

Ще ми простиш ли,
че няма никога да те потърся,
ще мълча и ще те чакам.

От теб се уча да съм хладнокръвна,
да се усмихвам, въпреки че ме е яд,
преди да викна, да помисля първо,
на огъня да отговарям с хлад.

Защото не е лесно да сме други,
когато обкръжават ни лъжи.
От многото задачи и услуги
едвам успяваме да сме сами.

До нея когато заспиш уморен,
ще дойда в съня ти спокоен,
и в него ти пак ще си спомниш за мен ,
наяве ненужният спомен.

Ще видиш там погледа влюбен и плах,
сълзите в очите ненужни,
и всичките свои обиди и грях,
ще срещнеш в очите ми тъжни.

Във миг ще потрепне и твойто сърце,
поискал пак всичко да върнеш ,
в сънят си протегнал към мене ръце..
ти свойта жена ще прегърнеш.

Това ще е сън във който със взлом,
ще дойда в нощта ти отново.
Денят щом прекъсне сънят крадешком,
ще чуеш последното СБОГОМ...