Цигарен дим ще ме обвие-

 Лилаво-сив като магия.

 Тунели ще са всичките ми мисли

 И вълк в гърдите си ще скрия

И кървавите сметки щеразчиствам.

Коя съм?

Как ще ме откриеш?

Видът ми е самотно-писмен.

Подай ми, моля ти се, листхартия,

За да го смачкам след катопоискаш

Лицето ми по него даразкриеш.

Не ме докосвай!

Остави ме!

Къде отиваш?

Прегърни ме!

Не виждаш ли че аз съм чиста

И трябва чистотата ми да сеубие.

Не те познавам и не искам,

Не искам никога да те открия,

Ще те ухапя, моля те, пазисе,

Моли ми се да си отида!

По пръстите изригва нежност.

Какво да правя с цялататрънливост

Която виждам винаги насреща?

Аз аз искам с някого да съмщастлива!

Привърших всичките усмивки,

От устните ти трябва даотпия,

Сама съм с тайните си – скрихги

Ако, Господ, слезе на земята,
какъв ли човек ще е , се питам понякога!
Може би, млад хипар, със скъсани дънки,
дълга, заплетена коса и старо одеало,
с дупка по средата, за наметка!
Не, не си представям, Господ,
в скъпа кола, с марков костюм
и двама бодигарда- архангели!
Може би, защото не искам!
Ще ми се да вярвам,
че ако, Господ, бъде човек
ще е от моята черга...
Няма да се свени,
да седне,  на тревата
и да пие, с нас, светла бира,
нито да приглася с песен,
докато някой, на китара свири...
Вярвам, че не ще ни кара,
да му палим свещи,
в мрачни постройки,
а ще каже „запалете си цигари-
имам две кутии, от крайпортния още”...
В този, Господ, вярвам-
в човека до мен!
Боготворя го, като пръв приятел!
Като другар, готов винаги да ме изслуша!
Вечно подкрепящ ме- нивга предател!

Друго нещо са хората...
А и вярата, в хората...
Виж, за тях си трябва богата фантазия...

Но... ако човек, беше човек...

“...обесете се в неделя, т`ва е най-добре...” НоваГенерация

Неделя. Дълга и безцелна.

С мирисите на пране и наяхнии,

Без сватби и годежиправоверни

И без сергии панаирени.

Изчерпваш настроението си спрозявка,

Измиваш няколко чинии,

Мехурчетата от сифона святкат

И се издигат плавно каториби.

В неделя телефонът енатрапник,

Когато тъкмо свикнеш дамълчиш

И той забива рязко в тишината

По кожата й хиляди игли.

И после – извинете, имамгрешка,

А този глас го знаеш от преди

И знаеш, че говорили стенещо,

И сепваш се, че той еразменил

2 цифри и объркал те е смешно

с жената до която нощем спи.

В неделя Господ си почива

И са безвкусни всички новини,

А радиото свири мързеливо

Дори парчетата добри,

Кръвта ти бавно ферментира

И чакаш да започне да кипи.                                         

Вталени мислите за тебе

В крайпътен стрииптийз – бар танцуват.

Декември ги завари променени

И по-надменни от преди година.

На бара седна, взе си ром, заплака,

Обичаше една от тях навярно

И всебе си я беше запечатал,

И втора зима чакаше я бавно.

Но тя не се интересува

И неговия интерес я възмущава,

Навярно мазохистка по натура

Нагрубите се доверява.

Декември плаче, пак се е размекнал,

Не му върви, родил се е студено

И късно идва, все след равносметки,

Когато мислите са уморени,

Танцуват само за бакшиша

И тръгват с всеки – стига да е нежен,

Отиватси престане ли да диша

Безмилостни зад погледа премрежен.

Престъпнички са мислите за тебе,

Дори букет да им изпратиш,

Подготвят ти красиво погребение

По черни ¾-ти чорапи.

И стига някоя да не открие

Случайно,че е влюбена в Декември

И с него някой път да се напие,

Да стане пак добра и суеверна.

Ще трябва цялата година

Докато озлобее да я чакат,

А ти да знаеш, че ги имаш

12 месеца и без заплата.

     - Какво работиш? – попита тя със сериозността на секретарка.
- Огорчавам хората!
- Сигурно е много трудно...
-    Работя за удоволствие!
-    А, защо твоите дрехи са клоунски?
-    Работя под прикритие.
-    Всички ли клоуни работят под прикритие? – но тя не дочака отговора,защото се втурна да гони гълъбите. Мъжът я наблюдаваше с котешките си зеници.След малко тя се върна.
-     И как огорчаваш хората?
-     Карам ги да виждат света по-различен и да вярват в чудеса.
-    Но това е толкова хубаво!
Когато се прибираше ипродавачката от бакалията за 100тен път я попита каква иска да стане катопорасне, тя отговори:
-   Искам да огорчавам хората...

Ще тръгна в сянката след тебе.

От моста себе си ще хвърля,

Ще чуеш плясък на криле.

Та аз дори на крачка не помръдвам,

Не виждам бъдещото си дете

И мъжките коси от време мъдри

Не виждам да погаля в сън до мен.

И кой си ти,

А аз защо съм вътре?

Спиралата по моето лице

На восъчни фитили ще засъхне,

Ще стане черен път,

Ще прояде завинаги напред плътта ми

И другите след мен ще повлече

Не зная точно кой ще бъде първи.

Защо поисках да съм с теб,

Когато не усещам топлина

И смисълът не мога да намеря?

Сега ме остави да потреперя

Докато ти у другите тела

Ръста си безразборно мериш!

Без поглед и без дума  щом изтръпна,

Ще вдишаш с въздуха край теб

И мен, а тялото ти ще ецърква.

От моста себе си ще хвърля,

Ще чуеш плясък на криле.

По релсите железопътни

Последен влак с последен пътник,

Последователност

Послание,

И КРЪВ!

Чий поглед в очните ми ябълки развъди

Червея за личната си стръв?

Аз говорех!

Всеки нещо чу ли?

Аз не знаех точно на кого

Исках да оставя шепа думи.

Сигурна съм, някое дърво

Може от гласа ми да се буди.