Всеки ден един и същи маршрут и да не забележа колко красиви неща има около мен! Големия град, мръсния въздух, силния шум, като че ли заглушава всичко и все пак... Една сутрин прекосявайки малката градинка  с няколкото здрави пързалки, безлюдна все още, открих, че дори и да съм чувала, никога не съм се заслушвала във звуците на птиците по дърветата около мен, да погледна към небето, докато вървя по алеята и то да ми се усмихне, да усетя въздуха около себе си. Всеки сезон си има своята красота и песен на птиците, дори смръщените облаци ме радваха, защото ги има, защото ни има и света е хубав. А след работа- по обратния път да видя усмихнатите личица на малчуганите търчащи насам-натам и техния смях смесен с песента на косовете, които се напъват да се надвикат с тях. Странно щастлива се почувствах, изненадана, че от това може да си щастлив. Не знаех каква истинска радост и спокойствие носят тези обикновени всекидневни неща около мен, не ги забелязвах- все бързах.

От тогава, всеки път, когато мога да походя повече пеша, все повече се сещам да се заслушвам и попивам приятното усещане за живота.

След като ви запознах със служебната си драма, дойде ред и да се хваля.
Малко преди да реша да пускам сивита и да се сдърпам с баща ми, моята фирма обяви позиция, за която се искаше отличен френски и отличен английски. Аз пуснах едно сиви, колкото да не заспя, защото беше пуснала и колежката ми французойка. Бях абсолютно убедена, че мен ще ме извикат за масовка, а ще вземат нея, защото е французойка с английска филология. Даже по едно време мислех да се откажа и направо да и дадат мястото на нея, не ми се щеше да съм...прахът в очите на останалите колеги, че са я избрали с конкурс.
Както и да е. Отидох на интервю. То пък ми беше много забавно. Те ме питат въпрос Що е качество (за Quality Analyst кандидатствах), аз им говоря за кисело мляко. Това ми беше първата асоциация с думата качество. Трепач, а! После ме питат Какво е добро обслужване и аз им говоря за магазини за дрехи. И постоянно се усмихвах и смеех, абеее на голяма игра го обърнах. Направо като излязох си мислех, че съм говорила абсолютни глупости.

После шефът (те са 2ма шефове и шефка на шефовете, която беше една от интервюиращите) почна да ми разправя колко добре съм се била справила и мен почна да ме гризе. Стигнах до там, че да си проверявам служебния имейл от вкъщи, да не би да са ми писали нещо. А това ми поразвали съня, защото карам нощни и се прибирам в 8. Будя се в 11 – няма мейл, будя се в 1 – няма мейл, будя се в 3- няма мейл и до там, не мога да заспя повече. И така 3 дена.

Днес Лорди успя да се прибере по-рано да ме кара на работа, заради дъжда. И тъй като вчера не взех храна и бях на път да умра от глад, днес реших, че хич няма да ми дреме да закъснея, ама отиваме до МД. Закъснях само 5 минути.

Качвам се, сядам, цъкам компютри, телефони, програми, дъвчейки чийзбургер. Идва шеф номер 2 и пита кога мога да говоря с шефката, ако сега вечерям и ме гледа с един светнал поглед. Хвърлих сандвича и рипнах, че ей сега веднага ще говоря. Тъй де, стига са ми хабили нервите, да казват, каквото ще казват. Отиваме с шефката и в задушевен 5 минутен разговор ми обясни как съм била омаяла, каква страхотна мотивация съм имала и прочие. Туй то. 3 месеца изпитателен срок на някаква средна заплата между тази сега и истинската и после истинска заплата. Ама не ми проговори в цифри и хич сега не знам какво ще дадат и колко повече ще е.

Отървах се от юзърите! Сега само ще ги слушам как си приказват с колегите :)

Туй то.

  “ Да,ама не” ,както беше казал някога един водещ.

 Според мен свободата е в салама или казано по друг начин-Свободни ли сме ние да правим каквото желаем -без да нарушаваме законите.

  Може ли да работим това,което ни е приятно за малко пари или пък трябва да работим неща,които не ни доставят удоволствие,заради повечето пари и все аз да съм им  виновен на тези,които са над мен, без да има причина.

  Иска ми се тази сутрин да стана в 8,ама не може,трябва да стана с час и половина по рано,за да не закъснея за работа..

    Иска ми се да кажа какво мисля за някои от хората с които работя –да но ,ако кажа ще съм не само свободен,но и освободен от длъжност.

    Иска ми се като видя красива дама да й изкажа възхищението си от красотата й и ако е възможно да я поканя на кафе,но възпитанието ми,пък  и предпазливостта ме възпират-не дай се боже да е феминистка,ела гледай какво става.

      Иска ми се да мога да казвам истината-да,но трябва да избирам между “Свободен,ама гладен” или “Сит,ама не свободен”.

Така,че май Санчо е прав,като казва,че салама го бивало по-вече от свободата- с извинение към Дон Кихот и Сервантес.

Предложиха ми хубава нова работа.

Обичам да ми предлагат работа. Особено преди да съм почнала да търся. Особено хора, на чието мнение държа и които харесвам.

Въобще определено ми харесва ситуацията с пазара на работна ръка в България. Харесват ми виртуалните трудови борси и инструкциите за автобиографии. 400 нови обяви дневно. Възможност за избор. Информацията за всички и всеки. Харесват ми личните и фирмените сайтове с подробни представяния. Кой си ти и какво можеш, но също и кой е този, за който би могъл да работиш. А най-много ми харесва, че освен, че работодателят избира работника, и работникът избира работодателя си. За отношенията в работното място това сериозно облекчава нещата.

Една сериозна част от живота на човек минава на работното му място. Особено в София към днешна дата – 9 часа си на работа, 2 часа пътуваш между различни средно задръстени точки и 8 часа спиш... остават ти жалките 5 часа, в които да сместиш всички лични чувства, интереси и желания. Е добре, и упорито почиваш в обедната почивка, и разбира се, кой ти спи 8 часа, то „от сън спомен няма.” И и минутките се пестят ... И все пак 9 часа, в които си на разположение на работодателя си са си 9 часа. Затова работодателят и работата ти трябва да ти носят положителни емоции. Щото радостта от цифричките на месечния фиш трае няколко часа. Ясно е – работиш – получваш месечен фиш, не работиш не получаваш месечен фиш, (изключваме случаите на откровени измамници и фалиращи държавни предприятия.) Т.е. ситуацията днес е, че работата и заплатата се подразбират от самосебе си, въпросите са каква работа и колко е заплатата.

Това много дразни някои работодатели, забелязала съм. За тях, щом получаваш пари, няма място за въпроси и претенции. Човекът е стока, купена, платена стока, която изкарва месечна норма. И да бъде благодарен ако изобщо получава някакво осигуряване. Имах работодател, който казваше при всяка една възможност – ТИ НИКОГА ПРИ НИКАКЪВ ПОВОД НЕ МОЖЕШ ДА СЕ СРАВНЯВАШ С МЕН. АЗ СЪМ ПОСТИГНАЛ ТОЛКОВА МНОГО. Гледах го – два пъти повъзрастен, три пъти по тежък, с четири пъти повече отговорности и десет пъти по висок месечен доход... противоположен пол и тотално различен начин на мислене и на живот и се чудех, какво според него бих тръгнала да сравнявам? Досещах се, че идеята му е, да не се оспорва нищо от думите му. Натъртването на това колко е несравним му доставяше необикновена радост. Тая реплика, като я кажеше важно на някой колега и постигаше интересни ефекти. Във фирмата текучеството биеше рекордите на Гинес. Всяка дейност се извършваше минумум по два пъти, щото не се знаеше кой и кога е направил нещо, хората напускаха и си изхвърляха телефоните, та затова после нещата се дублираха уместно или не съвсем. Зловещата истина е, че ако не се държиш нормално с персонала си няма и да имаш нормален персонал.

Въобще да управляваш хора е въпрос на умение. А да ги управляваш така, че да дават от себе си и да са доволни освен това, е висш пилотаж, който малко работодатели владеят. Не е въпросът в парите. Не само. Това е смесица от взаимно уважение, успешно завършени дейности и проекти, и възможности за промяна и развитие за всички участници в процеса...

Предполагам, идеята е, че политиците би трябвало да са много добри работодатели, който биха искали да сътворят чуден, успешен проект, спечелвайки пазера с поверената им фирма... Въздъхам и потръпвам...

Камионетката подскачаше по неравния планински път. Сред чувалите с картофи седяха четири човешки същества. Очите им гледаха безжизнено и разсеяно, сякаш бяха под въздействието на тежка ориенталска дрога. Тъгуваха. Искрицата простичка житейска радост и душевната топлота на селски хора гниеха и се разпадаха.

Oтиваха на гурбет. Незаконно, опасно, изпълнено с неизвестност начинание в чужбина. Отиваха да работят на жестоки чорбаджии с остри бичове, свикнали във всичко да равняват работниците си на добитъка.

Четирима бяха. Заедно тръгнаха от село, надяваха се заедно да работят оттатък и заедно да се върнат. В ъгъла на ремаркето, опрял гръб в чувал картофи, седеше седмокласник с току-що наболи мустаци. Момчето беше с баща си, майка му си изплака очите докато да го пусне. Но и пъпчивият хлапак, и широкоплещестия му родител бяха непоколебими в решението си: “Няма хляб - трябва да се работи.” И толкова. Заминаха.

Едрият селянин седеше до сина си, без да се допира в него. Беше сключил един в друг големите си като топузи юмруци. Отпуснатият корем преливаше в мощни гърди. Дълбоките, изпечени от слънцето бръчки придаваха на лицето му постоянна свъсеност. Тези впити в плътта му резки от изпитана болка чертаеха целия му жизнен път. Път, извървян в тежък, монотонен, затъпяващ физически труд.

Под ноктите и в сгъвките на ръцете му се беше набил плътен, неподлежащ на измиване слой работна мръсотия. Целият живот на суроволикия петдесетгодишен мъж беше белязан от пръст, цимент, дърво, машинно масло и много, много пот и кръв.

От всичко на света, тоя човек най-добре умееше да работи. А България му отне точно това – възможността да се труди. Според както го убеждаваха, в името на това да бъде свободен. На него обаче не му харесваше да е свободен и гладен, защото това беше робство чрез свобода. И затова сега огруханият от живота работник отиваше в доброволен плен, в робство, но и на работа. Защото искаше горчив робски хляб, а не горчива полусвобода.

Малкият не беше толкова мрачен като баща си. Той не осъзнаваше напълно какво става, какво ги чака и защо го правят, но седеше свъсен и мълчалив просто защото всемогъщият в очите му родител също го правеше.

Другите пътници в камионетката бяха млади момче и момиче, и двамата малко над двайсет. Познаваха се, но явно нищо повече, седяха раздалечени. Момичето ту чоплеше, ту поглаждаше почернелия съсирек на дълбоката рана на ръката си. Почти беше зараснала и все повече я сърбеше. Раната беше от някакъв инструмент. Голям, груб и тежък инструмент. Такъв, който не е създаден за женска ръка. Но и такъв, когото неволята беше поставила в нея. Грубоватите черти на младата жена също бяха добили особения израз, който получаваше човешкото лице, щом се е изкривявало множество пъти в миг на болка и трудност. В гарвановочерните й коси имаше следи от неотдавнашно несръчно изрусяване в домашни условия. Макар и закърмена с мотиката в ръка, младата жена тайничко желаеше да заприлича поне малко на лъскава мадама от списание. Да изпита поне частица от усещането за жадно изпиващи я стотици мъжки очи.

Опеченото от слънцето чело на младежа се криеше под гъстата гора от несресани ситни къдрици. Гъстите му черни вежди излъчваха мъжественост и воля. Погледът му пронизваше с дързостта на млад лъв. И при най-малкото движение, под бронзовата кожа на врата му играеха дебели, здрави жили. Момчето знаеше колко сила се таи във възлестите му ръце и в правите му плещи. Той се гордееше с нея, излъчваше около себе си чувството за превъзходство, за неоспоримо надмощие. Младият мъж с осанка на древен воин съвсем не бе добил силата си в махленски побоища или под тежестта на някоя щанга. И той, както и всички други в ремаркето на камионетката, откакто можеше да си връзва сам обувките, беше удрял само черната земя с мотика. Но колкото и да бяха яки мишците на тоя селски гладиатор, те не можеха да се опрат на помитащата вълна на безработицата, която завлече цялото село в блатото на глада.

По едно време момичето доби странно усещане, което я накара за миг да спре да чопли раната си и да вдигне очи. Тя срещна погледа на младежа. В него липсваше традиционната груба мъжественост, липсваше и съвсем доскорошното отчаяние. В лешниковите ириси на момчето грееха момчешка закачливост, нежния похот на сръндак и любвеобилността на пале. Младата жена се усмихна. Сянката на мъка се поразсея. След устните, усмивката премина и по бузите, слепоочията, очите й.

-Какво гледаш, бе? – престорено грубо рече тя, без да спира да се усмихва.

Той самоуверено повдигна вежди и, пиейки чертите й с поглед, отвърна:

-Гледам! Да не е забранено?

По-старият селянин, досега неподвижен и мрачен като планинска канара, трепна, усетил топлия полъх на любовната закачка. От един път изваяните му от болка бръчки се извиха в шегобийска усмивка. Той се наведе напред, за да ги вижда и двамата и каза:

-Ей, като тръгнем из баирите, да не се изгубите в храсталака!

Тримата се изсмяха от сърце, на висок глас. Цялото им напрежение се отприщи в тия няколко весели секунди. Малкият се изчерви и на свой ред изпадна в задушаващ, засрамен пубертетски смях. За няколко неуловими мига четирите човешки същества в ремаркето с картофите отново си върнаха искрицата селяческа топлота и канарите, затиснали сърцата им, поолекнаха.

Старото камионче наби спирачки със скърцане. Четиримата удариха рязко гръб в дъсчените прегради на ремаркето. Това означаваше само едно – трябваше да слизат. Изведнъж погледите отново станаха мрачни, отчаяни и решителни. Един по един, спътниците надигнаха брезента и излязоха от ремаркето.

Махнаха на шофьора за благодарност и, сред черен облак от изгоряла нафта, той отпраши нататък по пътя. Разкаляният черен път се влачеше в подножието на стръмния рид, когото трябваше да преодолеят, за да стигнат границата. Мъхнатият му хълбок беше тук-там обрасъл с дървета. Колкото по-високо и стръмно ставаше, толкова по-гъста бе гората. Някъде напред, много напред и нагоре, бяха телените мрежи. Но оттам, където стояха, четиримата спътници виждаха пред себе си само гъста мъгла – милиони водни капчици, опасали вековните ели в ефирния си пояс.

Тръгнаха. По обувките им веднага полепна студената есенна роса. Здрачът на септемврийската сутрин, мъглата и гората приеха в несигурните си прегръдки четирима смели българи, решени да хванат живота за гушата. Между загрубелите им от труд ръце и белия насъщен хляб стояха закон, телени мрежи, стръмен планински хребет и още хиляди трудности. Безумното им начинание можеше да ги доведе до жалка незаслужена смърт. И все пак те я предпочитаха пред жалък незаслужен живот.

Всъщност, най-нещастен от четиримата беше хлапакът. Жал му беше, че е запъртъкът на компанията, че са му дали най-малкия багаж, защото ръцете му са още слаби и крехки. Някакси завиждаше на другите, че са научили много повече уроци от него, че вече са изпили шишенцето с горчилка на живота. Всъщност, малкият не знаеше колко много те му завиждат, че още не е пил от това същото шишенце.

Спътниците, вече целите пропити от студената есенна влага, с неотклонно упорство си проправяха път през все по-сгъстяващата се гора. Двамата младежи продължаваха да се закачат.

-Внимавай да не се подхлъзнеш, че знам ли къде ще те подхвана…

-Ти знаеш ли, че си имам мъж, бе, ей!

-Е,аз пък си нямам жена!…

Накрая суровият глас на стария селянин прогърмя сърдито и двамата млъкнаха. Наближаваха границата.

Блещукащата под лъчите на изгряващото слънце мъгла все тъй лениво се виеше около граничното възвишение. Вековните ели извисяваха непоклатими зелени плещи като горди стражи, бдящи над покоя на планината. По могъщата снага на Родопите пробяга тръпка хлад. Започваше есента.

Лежеше си там, хлъзгава и студена, и ме гледаше с мъртвото си око. Опнатото й на плота безжизнено тяло изглеждаше толкова... потреперих от погнуса, преди да се сетя за думата. Както и да е – нямаше да ми се размине чистенето, ако стоя отстрани и подсмърчам гнусливо.

Сложих пръст върху лигавите й хриле, а с другата ръка взех брадвичката. Голям рибок, сигурно повече от един удар ще трябва, за да отделя главата. ААА! Отскочих назад и изпищях като изплашено дете. Още е жива! Жива е, ти казвам, усетих гадната конвулсия, ледената тръпка, която пробяга през люспите й, усетих как взе да се подмята!

Вътре в себе си си набих един шамар. Всъщност нямаше никаква конвулсия, аз съм един долен страхопъзльо. Събрах цялата си смелост, сила и точност, рязко вкопчих пръсти в рибата и я праснах с брадвичката зад хрилете. Острието хлътна, нещо изхрущя и почна да мляска, докато вадех “оръжието”. Не успях с първия удар. Нещастният толстолоб не беше случил на добър екзекутор.

Забравих какво правя, къде съм и на какво ми мирише, хванах брадвичката и пак замахнах. Тоя път благите звуци от скършването на рибешки гръбнак завършиха със звънване на брадвичката в плота. Край...

Почесах се и избърсах избилите по челото ми едри капки пот... пипнах се с мръсни ръце. Голяма грешка! Сега ще трябва да се къпя 6-7 пъти, преди да спре да ме е гнус от собствената ми миризма.

Добре, поне като съм почнал – да действам. Междувременно от раната от отрязаната глава започна да тече кафяво-зеленикава рядка каша и да оформя живописна струйка към ръба на плота в посока мивката. Ммм, то допреди малко направо си миришеше хубаво в сравнение с това.

Взех ножа и се подготвих за най-забавната част – корменето. Промуших върха на острието в мекия корем и почнах. Всичко мина относително кротко и даже успешно, докато движението на ножа ми не произведе поредица зловещи глухи пукания. Разкъсах червата. Какво точно беше и на какво точно миришеше това, което изтече от прореза, не мога категорично да заявя. Но съм убеден, че толстолобът не беше успял да посети рибешката тоалетна преди да го уловят...

Така, а сега по същество. Трябваше да бръкна в разпрания корем и да извадя... о, не, не ми се мислеше изобщо. Просто пъхнах пръсти в разреза и... Няколко пъти подред правих тоя опит и няколко пъти подред се тръшках из кухнята, квичах като заклан и се тресях, обзет от тръпки на гнусотия. Край! Стига лигавщини!

Рязко отворих разпорената риба и мъжествено впих пръсти в слузесто-тинеста маса от черволяци и упорито дърпах, стисках и драх с нокти, докато хладни струйки блажени телесни сокове и остатъци от последната закуска на толстолоба обливаха ръката ми.

Последва половин час махане на люспите, което в сравнение с предишните операции беше една забавна игра и чудесен начин да си прекараш свободното време. Най-накрая, след тежки, почти родилни мъки, с цената на опръсканата в рибешки лайна и кръв кухня, успях да постигна една изчистена и готова за кулинарно приготовление и обработка РИБА. Ама риба - един път, направо не беше за изпускане. За по-сигурно се снимах с нея, в случай, че не успея да напиша тоя разказ. Толкова бях радостен и горд от себе си, че изобщо не забелязах как изцъкленото око ме гледаше, докато миех главата, как зловещо й увисна челюстта и всичките подобни красоти съпътстващи довършителните работи.

След още известно време кухнята беше лъсната до блясък и ухаеше на свеж ябълков оцет, с който натърках и последния квадратен милиметър по себе си и по помещението.

Вечерта дойде нежна и красива, както пишат романтичните писатели - аз, баща ми и домашния басет седнахме около масата. Обадихме се специално на майка ми, която при други обстоятелства със завиден битов героизъм беше извършвала гореизложения ритуал. Тя ме похвали за добрата работа. Е, не че нещо, ама наистина се справих нелошо... като за първи път.

Баща ми примлясна сладко, осмука една голяма кост и небрежно рече:
-Ммм, много хубаво! Искаш ли за утре да взема шаран?

23.8.2007

Плевен