Димитър Кабаков и първата му стихосбирка " Полуесен, полуздрач "...
Ще ви разочаровам за биографията.Както каза издателката му, по повод
критиката на Румен Леонидов - защо в книгата няма снимка и кратка биография -
поезията сама говори за автора.
Пък и не обичам да предъвквам вече писани
неща.
Признавам си, че се затрудних, когато избирах какво точно да публикувам -
стиховете, впечатленията(тях ще ги оставя за по - късно)...
Надявам се да ви заинтригувам.
ПЕЙЗАЖ
импресия
То е някак странно и тържествено,
за човек несвикнал с толкоз белота -
да заровиш пръсти във студената
и безмилостна магия на снега.
Искаш във ръка да хванеш зимата
и целуваш бялата и дреха,
но за миг топи се тя под устните
и не носи никаква утеха.
Някак си е всичко толкоз хубаво -
тихо и жестоко мълчаливо,
че поискваш да повикаш някого,
но дори и ехото умира.
* * *
Зад хоризонта
имало море...
висока планина...
и после вятър...
Къде пътува моята душа,
когато бос вървя
и лягам на тревата?
Там някъде
луната търси брод,
а слънцето
заспива и сънува -
под онзи тъмен
празен небосвод,
как сянката му
бяга и лудува...
* * *
Бавен танц и лунни пръсти,
спи в гората тишина.
Вятър в клоните играе
и прогонва есента.
Зимата е нещо меко,
като пазва на жена
и приспива неусетно,
крачейки към вечността.
И банално, старомодно -
жълта снимка в стар албум,
тоя свят нашепва тихо,
че е пепел, дим и шум...
ПОДАРЪК
На птиците съм казвал
и на клоните,
как много вярвам
във възможността
да взема капка дъжд
от дланите на вятъра
в шишенце малко
и кристално
да я сложа,
за да я поднеса
с поклон на майка ми -
подарък
за рождения и ден...
ПОЛУЕСЕН, ПОЛУЗДРАЧ...
Среброто е цветът на този дъжд,
ръцете му - изящни до полуда -
се стичат по чертите на града
и слизат в парка.Някъде се губят.
От капките му идва светлина
и тя пронизва лоното на мрака,
взривява тялото му без тъга
и от парчетата издига арка,
която е порталът на света,
изкъпан от обиди и умора,
а в дъното заспива есента
и птиците загрижено мърморят...
* * *
Защо притваряш пътната врата?
Тя няма власт съдбата да прокуди -
протегната във тъмното ръка
и пърхащи среднощни пеперуди.
Защо заключваш стаята си в мрака?
Страхът отдавна спи на твойто рамо
и няма кой да чуе във нощта,
ако детето стреснато извика " мамо ".
Светът не спи - той само се преструва,
че вечер се унася в сладка дрямка,
а неговата кротка тишина,
е мачкаща душата черна сянка...
Comments10
Особено много ми хареса първото четиристишие... :)
Поздрави!
Навремето съм го оценила с петичка...
Хей - ще се караме!
Я си представи, че на някой много му е харесал стиха ти и иска да си го препрочете... и хоп - него го няма :)
А стихът си беше доста добър!
Pagination