Петата национална конференция по предучилищно образование е вече история.
Каквото и да кажа, каквото и да напиша, все няма да бъде пълно, все някой може да се почувства засегнат. За това от началото предупреждавам: това, което пиша е само мое мнение и нямам претенции за пълнота и изчерпателност.
А аз съм развълнувана, възторжена и благодарна на всички, които бях там, на всички, които със своя ум, талант и професионализъм направиха възможна тази конференция. Още по време на самата конференция реших, че няма да се изживявам като репортер, дошъл със задача в старопрестолния град, а ще се оставя случващото се да премине през мен, през ума и сърцето ми.
А имаше какво да премине и през двете места.
Като започнем с това, за което се бяхме събрали около 200 човека от цялата страна. В четирите секции бяха изслушани общо около 100 доклада. Видим беше стремежът на колегията да бъде в крак със своето време и да откликва на неговите нужди. Това е причината повече от 1/3 от докладите да бяха посветени на екологична тематика. Друга значителна част беше посветена на образователните технологии (съвсем основателно, като се вземе предвид проблемите с неграмотността и отказа от училище в следващите степени), за които същественото е възможността да се постигнат високи образователни резултати при всички деца и, което е най-важното, възможността да се повторят тези резултати, ако технологията се използва от други учители. Е, тук-там отново можеше да се чуят бомбастични изхвърляния, пренасяне на методики и технологии от къде ли не, включително терапевтични (при здрави деца!) в името на това да сме интересни и новаторски за системата, но такива неща се случват навсякъде. Пък и кой може да прогнозира от коя подхвърлена идея може да се роди истински новаторското?!
Впечатляваше и културата на представяне на докладите: грамотно направени презентации, говорене, а не четене от слайдовете. Е, можеше да се желае още мъъъъъъничко – да се опитаме да бъдем пред аудиторията толкова артистични, колкото сме пред децата в групата, поне. Ако не и по-артистични – все пак тук сме пред погледите и безпощадната оценка на колеги, които както са толерантни и разбиращи така и не знаят пощада. J И ще ми се вече по-често да чувам доклади, посветени на индивидуализацията. Ами като ти се ще – напиши си, ще кажете вие. Това не е актуално за българското време.
Това мина през ума ми. Това и още много, което, обаче, оставям за себе си.
А през сърцето ми мина прекрасната организация на 4 дневния престой, осигурен от домакините. Вие знаете, че аз съм си пътешественик по душа и ежедневните пътувания до Г. Оряховица, Свищов; посещенията в музеите на В. Търново, къщате-музеи на Н. Живков и Алеко; светлинното шоу „Звук и светлина”, за което само бях слушала и дори простото бродене по калдъръмените улички в свободното време изпълниха сърцето ми със скоро неизживяна радост и красота. Няма и не може да има по-прекрасен апогей на честването на 130-тата годишнина от тази невероятна сплав от хладен ум и стопляща красота, от срещата на минало и настояще в името на бъдещето, от порива към непрестанно развитие и съзнанието, че в мисленето и чувствата не сме отишли много далеч напред от своите предшественици. А някои от тях – като Алеко – няма как да надминем, защото той е заплатил за мястото си във времето с дупката в сърцето си.
А прекрасните концерти?! Учителка съм и знам цената на съвършените сценарии, хореографии, костюми, на които се насладихме и в Свищов, и във Велико Търново. Не мога да спра да се възхищавам на изобретателността и творческия устрем на колегите. И с гордост искам да им кажа: вие надминахте професионалните сценаристи и хореографи! А откритите практики които наблюдавахме?! Какъв професионализъм, каква вещина, каква мъдрост! Няма да споменавам имена, защото бях само на едно място, а местата за посещение бяха много! Поклон, поклон, поклон!
От години ходя по конференции и с увереност мога да кажа: не съм била на друга, така добре организирана, като тази! За първи път и министерството е отворило сърцето си, и най-вече портфейла, за наистина перфектна организация: задоволени бяха битовите нужди на хората, платени пътуванията, отварянето на музеите и екскурзоводите в тях и дори светлинното шоу! Знам, че всички, които бяхме там сме си заслужили този комфорт, и въпреки това в смачканата ми българска учителска душица все се прокрадваше: „Бре, бре, чудо не виждано!!! Дали е, защото са осъзнали колко сме важни, или защото догодина идват избори?!” Каквато и да е причината, радвам се, че бях точно на тази конференция и се надявам тя да е първата така организирана, но не и последната. Да стане традиция, за да разберем най-после, че обществото ни цени и проявява по подходящ начин уважението си към своите заслужили учители.
И чакам с нетърпение новият закон, за да видя дали наистина са удовлетворени нашите настоявания и най-после учителство и министерство са се срещнали в усилията си за подобряване на образователната система, както ни увери зам.-министър Дамянова. Както се надявам да доживея една конференция от бъдещето, на която доклад ще представи учител, стипендиант на гр. Свищов със стипендията „Н. Живков”.
Да, трябва да се ходи на конференции. Особено учителите. За да се почувстваме част от една голяма общност и да сверим часовниците си. А ако се случи организаторите да са подготвили толкова богата съпътстваща програма, както във В. Търново - ще имаме шанса и да се докоснем до корените си - и в патриотичния, и в професионалния смисъл на думата.
Нямате права да коментирате тази публикация.
всички ключови думи