Думите и тн...

Непосилно е да се фрагментира еманацията на псевдо-акселерацията на чалга-рап-софтуерното поколение, както и недораслите социо-ментално на възраст -от 20 г.нагоре.
Преди много хиляди години в света на хората се е появила речта. Думите са станали важна част от живота на хората.При комуникация, размяна на информация,те са почти незаменими. Но хуманоидът използва думите и в едно друго измерение - емоциите, чувствата, химерите.Неща, които са били далеч от света на думите, но човек малко по малко ги е приравнил на ниво няколкостотици или да кажем хиляди словосъчетания. И се надява те да му вършат работа. Но не винаги е така. Много често проблемите ни произлизат именно от това, че не разбираме какво искаме да си кажем с тези думи. Използваме ги по шаблон или навик. И идват противоречията, неразбирателството, споровете, кавгите, понякога и по-лошо. През хилядите години на "еволюция", човек е закостенил света на думите като неизменна част от живота си и дори да съзнава бегло, че има неща, които не могат да се изкараж с думи, не могат да се изразят, човек не се откъсва от тях, не търси начин за изява и изражение отвъд тях. Често ако забележите използваме изречението "нямам думи направо".
И това е толкова вярно, толкова, но отново се държим за тях като единствено спасение. Искало ни се е да спрем да говорим, да помълчим и да се разбираме без тях, чисто, гладко, плавно. Но се чувстваме неспособни за подобни дела. И за жалост това също е така. Неспосбни сме защото сме притъпили сетива, далеч от ментала, от речевото общуване. Сетива, които само понякога усещаме в нас, но неможем да ги уловим. Много рядко ги проявяваме и в още по-редки случаи двама души се разбират без тях.
Всеки е чувал за езика на тялото, жестовете, мимиките. Всеки знае колко много подсказват очите. Да вземем например любовта. Двама влюбени се разбират само с един поглед, само с едно докосване, само с един шепот и милувка. Те общуват, не с думи, не. С нещо друго. С едно по фино изразяване, първично, а в същото време, по-обширно. Друг пример - яроста. Яростния поглед ни поразява в миг, страха също прозира и то много явно. Следващият път, когато сте влюбени, гневни или се чувствате в някакво възвишено състояние, поспрете за миг, замълчете, откъснете се, вслушайте се в себе си, в дълбините си. Ако наистина го направите, ако не веднага, то скоро ще дойде мига, в който ще откриете това, знае много повече от вас, разбира много повече от вас и знае как да се справи с всяка една ситуация. Това също сте вие, не част от вас. Това сте вие, този, който е живял във времена, когато думите не са били родени и не са се превърнали в ръководна част на света ни. Ще се откриете същия, но различен. По-свободен, по-ясен, по-чист. Ще възприемете по-бързо и лесно. Ще разберете, че съзнанието ви не е една част, намираща се в мозъка ви. То е във вас самия, целия. Осъзнавайте и усещайте с цялото си тяло. С цялото си същество. Можете да се научите на всичко това.
Някога, много отдавна, в един друг свят, сте били свободен и обширен. Можете да го постигнете отново. Не е лесно, признавам, но ако човека до вас, направи същото, резултата ще е огромен. Ще освободите от вас едно друго същество, фино, силно, жизнено, без житейски проблеми и разпри. Превъплащайте се всеки път когато думите не са задължителни и не сте плътно в ежедневието, на работа или някъде сред много хора. Изпитвайте се, учете се от себе си, от осезанията си, от чувствата, интуицията. Ще достигнете до ниво, в което думите не са най-важното в света на общуването. Може дори да ви се струва, че четете мислите на другите, и дори може да усетите как само с мисълта си и чувствата си, вие преливате част от вас, неуписуемото, неизразимото с думи, в човека до вас. Не е ли това един приказен мечтан свят. Е, някога той е бил наш. Нека си го върнем.
Забелязвате ли как понякога използваме думата "странно"? "Сънувах странен сън", или "това е много странно", "..той е странна птица.." Думата "странно" е последната стража, последния пазител на света на думите. Тя не описва нищо, неспособна е, не може и да подскаже нищо. Защото се намира на границата. Границата между света в рамката и там, навън, навън в тъмното, обширното, непознатото, страшното. Там, където обитава Силата. Някога, също толкова отдавна, толкова отдавна, че сякаш не е било никога, някога сме живели там, били сме част от тази дива стихия. Можем да се завърнем, можем да поизскривим малко решетката и да надникнем. Трудно е, понякога страшно, понякога самотно, но ние сме част от това.
Другата дума, показваща несъвършенството на спящия свят на думите, е думата "обаче". "Да, обаче..едикакво си".
Винаги има опозиция. Винаги и ще има, защото съзнанията ни също спят в клетката. И двамата спорещи могат да докажат някакви теории, да са убедени в правотата си, но какво от това, след като няма разбиране. Това не е ли показател, че и двамата спорещи осъзнават нещо, но и двамата само една различна част. Неспособни са да обхванат Цялото. То едва ли може да се обхване, едва ли може да се разбере. Вселената е по-безкрайна и непозната отколкото си мислим, но можем да спрем споровете и вместо да доказваме на себе си, неща които така или иначе са прави, не е ли по-добре с общи усилия да се стигне до осъзнаване на идеята на опонента.
Не свиквайте със света на описанията. Научете се да вниквате и отвъд него. Там в дълбините живеят и вашите чувства и емоции.Има и още по- далечни дълбини...на които няма да се спираме, защото не ги разбираме.

 

                                                                                                   Румен Марков