Всяко следващо е предпоследно

"our greatest glory
is not in never falling,
but in rising every
time we fall..."

Поредното падане.
И последващото го ставане.
Разбира се!
Та той е герой! Това е слава, чест, красота...
Всеки път когато падаше, намираше начини да стане
да продължи
да диша
да чувства
и да бъде там 10 секунди преди изгрев слънце!
Да, не 9, не 11, а точно 10 секунди!
Онези малки частици време, които имаше
за да осмисли всичко, което беше!
Всичко, което Е!
Terrible silence...
Nothing is real, but the pain now!
Оо да!
Именно тази болка, която му подсказваше, че е още жив!
Че е още тук!
Че винаги е бил тук и винаги ще бъде!
Героите не се раждат такива! Те се създават! Те се появяват от нищото, за да докажат на света, че наистина си заслужава!
Болката!
Тъгата!
Самотата!
Нещастието!
За да станеш, трябва да паднеш!
За да дишаш, трябва да си бил задушен!
За да вкусиш, трябва да не си вкусвал така никога преди!
Той падаше... много пъти!
Земята бе рай и ад!
Но единственото нещо, което трябваше да дойде, все още бе някъде там.
И останаха единствени тези въпроси:
"Слънчево ли е?
Ако аз съм слъцето, ти какво си?"