Защо хората се харесват?

Почти сигурно е, че този въпрос съществува още от древни времена. Първият любител социален психолог, който вероятно е живял в пещера, несъмнено се е питал какво да направи, за да накара човека от някоя съседна пещера да го харесва повече или да го мрази по-малко — или поне да не го удря с тоягата по главата. Вероятно той е оголвал зъбите си, за да покаже на съседа си, че има работа с як човек, който би могъл да отхапе парче месо от крака му, ако съседът се държи агресивно. За щастие този прост жест е оказал въздействие и оголването на зъбите, днес наричано усмивка, постепенно се е развило в социална условност — в начин да убедим хората да не ни причиняват зло, а може би дори да ни обичат.

Когато питам моите приятели защо харесват едни от познатите си повече от други, получавам най-различни отговори. Най-типичните са, че хората харесват най-много
1) тези, чиито убеждения и интереси са сходни с техните собствени;
2) тези, които притежават известни умения, способности, с други думи хора, които са компетентни;
3) тези, които притежават някои приятни или „достойни за възхищение” качества като лоялност, мъдрост, честност и доброта;
и 4) тези, които също ги харесват.
Тези причини са логични. Те съответстват и на съветите, които Дейл Карнеги дава в книга, чието заглавие ,,Как да печелим приятели и влияем на хората" навява мисълта за безстрастна манипулация. Въпреки манипулативното си заглавие тази книга, изглежда, е била точно това, от което хората са имали нужда: тя става един от бестселърите на всички времена. Книгата бе преведена на 35 езика и се четеше жадно в целия свят. Съветът на Карнеги е измамно прост: ако искате някой да ви хареса, бъдете приветлив, дръжте се така, сякаш го харесвате, показвайте интерес към нещата, от които той се интересува, раздавайте щедро похвали и бъдете любезен.
Вярно ли е това? Резултатна ли е тази тактика? Изследвания сочат, че ние харесваме хора с приятен характер повече от онези, които имат неприятен характер; тези, които се съгласяват с нас, харесваме повече от онези, които не се съгласяват; тези, които ни харесват, харесваме повече от онези, които не ни харесват; хората, които са готови да сътрудничат с нас, харесваме повече от хората, които се състезават с нас; хората, които ни хвалят, харесваме повече от онези, които ни критикуват, и т.н. Тoва може да се обедини в едно широко обобщение: харесваме хората, чието поведение ни предлага максимална награда на минимална цена.
Факт е, че харесваме хората с хубава външност повече от онези, които са с непривлекателна външност, защото хубавите хора ни доставят „естетическа” наслада. Склонни сме да харесваме хората, чието мнение е сходно с нашето, защото, те ни поощряват, като потвърждават нашите убеждения — т. е. помагат ни да повярваме в „правилността” на мненията си.
Нещо повече, един от начините за намаляване на предубедеността и враждебността е да се манипулира заобикалящата среда така, че индивидите да взаимодействат помежду си, вместо да си съперничат. Взаимодействието води до привличане. Независимо дали заобикалящата ни среда е летен лагер  или класна стая, наблюдава се засилване на взаимната симпатия, ако хората прекарат известно време в съвместна дейност. Поведението на сътрудничество е само по себе си възнаграждаващо  — човекът, който сътрудничи с нас, ни оказва помощ, вслушва се в нашите съвети, прави предложения и разделя отговорностите ни.

Друг факт е, че индивидите харесват също неща или хора, заради които са страдали. Например лицата, преминали през тежък ритуал на приемане, за да станат членове на една група, харесват групата повече от лицата, които стават нейни членове, като плащат по-ниска цена във време и усилия. Къде е наградата в този случай?  Не е ясно.

Из "Човекът-социално животно", Елиът Арънсън