Място на сборника "Вечер" в творчеството на А.Ахматова

Акмеизмът е литературно направление в руската поезия от началото на ХХ в. Названието му е производно от гр. дума akme (превъзходна степен на нещо, цвят, време на цъфтеж) и внушава разбирането за висшия смисъл на художественото творчество. Акмеизмът се мисли като продължител на символизма, но става и негов отрицател. Негов главен теоретик е Н. Гумильов, а най-близките му предшественици са И. Аненски и М. Кузмин. Участниците му са обединени в литературната група "Цех поэтов" (1911–1914, възобновена през 1921–1923) в Санкт Петербург (Петроград). Съставът на групата е доста разнороден по авторската индивидуалност на участниците и по насоката на творческото им развитие. Освен Гумильов други негови най-видни представители са А. Ахматова, О. Манделщам, В. Нарбут и М. Зенкевич. Сподвижници на акмеизма са и Г. Иванов, С. Городецки, М. Лозински, Г. Адамович, Н. Оцуп, Е. Кузмина-Караваева и др. Отначало сътрудничат в символистичното литературно-художествено сп. "Аполлон" (Манделщам, Ахматова, Зенкевич, Гумильов), а през 1912–1913 издават сп. "Гиперборей" (СПб., ред.-издател поетът М. Лозински, излизат общо 10 бр.) и алм. "Цех поэтов". Освен акмеисти се наричат и "адамисти" – хора с "мъжествено твърд и ясен възглед върху живота", с акцент върху първичното, естественото, природното. Увличат се по У. Шекспир, Фр. Рабле, Фр. Вийон и Т. Готие, разглеждайки всеки от тях като "крайъгълен камък в зданието на акмеизма" (Н. Гумильов).                              Теоретичните принципи на руският акмеизъм са прокламирани в най-известните му литературни манифести и програми: ст. "Наследството на символизма и акмеизмът" (Наследие символизма и акмеизм, 1913) на Н. Гумильов, ст. на С. Городецки "Някои течения в съвременната руска поезия" (Некоторые течения в современной русской поэзии, 1913), ст. на О. Манделщам "Утрото на акмеизма" (Утро акмеизма, 1912 (1913?), публ. 1919). Приемствено свързани със символизма, акмеистите отричат мистичните пристрастия на символистите към "тайнствения свят", "непознаваемото", окултизма и абстрактното, като им противопоставят "стихията на естеството" и "закона на тъждеството", култа към "земното" начало и към предметността ("вещността" на изобразявания свят), увлечението по прозаизма на житейските реалии, ясния, свеж и "прост" поетически език. "Винаги да се помни за непознаваемото – пише Н. Гумильов, – но да не оскърбяваш мислите си за него с повече или по-малко вероятни догадки – това е принципът на акмеизма." Те възприемат света "в цялата съвкупност от красота и безобразия" и въвеждат в изкуството "онези мигове, които могат да бъдат вечни" (С. Городецки). "За акмеистите съзнателният смисъл на словото, Логосът, са също такава прекрасна форма, както музиката за символистите"; "Обичайте съществуването на вещта повече от самата вещ и своето битие повече от самите себе си – ето висшата заповед на акмеизма"- О. Манделщам.Същият казва, че „не идеите, а вкусовете на акмеизма се оказаха убийствени за символизма…Подемната сила на акмеизма, разбиран като действена любов към литературата, към нейните тежести, към нейния товар, е неимоверно огромна и лост за тази действена любов стана именно новия вкус, мъжествената воля за поезия и поетика, в чиито център е поставен човекът…”. Литературното обединение на руския акмеизъм не съществува продължително. По-късната творческа съдба на участниците му е сложна и противоречива. Според А. Блок "истинско изключение" сред акмеистите е А. Ахматова, която като поет намира самостоятелен път на развитие.

         Анна Ахматова, псевдоним на Анна Андреевна Горенко е една от най-значителните представителки на акмеизма и на руската поезия изобщо. Тя е родена през 1889 г. в Болшой фонтан край Одеса. Завършва гимназия в Киев, след което учи право в Санкт Петербург. Започва да пише стихове от ранна възраст, и ги публикува под псевдонима Анна Ахматова, поради нежеланието на баща ѝ те да бъдат свързвани с фамилното му име. През 1910 г. тя се омъжва за поета Николай Гумильов, а през 1912 г. се ражда синът им, бъдещият историк Лев Гумильов. Ахматова и Гумильов са сред основните участници в групата на акмеистите, които противопоставят на символизма по-сдържани и класически поетични форми. Двамата не живеят дълго заедно и през 1918 г. се развеждат. По-късно Ахматова е омъжена за Владимир Шилейко и Николай Пунин.                                                           След идването на власт на комунистите, Ахматова е критикувана от тях за елитарността на нейната поезия. Положението ѝ се усложнява още повече след екзекуцията на Николай Гумильов през 1921 г. От 1923 г. до 1940 г. стиховете ѝ не се публикуват и тя се прехранва главно с преводи. Сред превежданите от нея автори са Виктор Юго, Рабиндранат Тагор, Джакомо Леопарди, както и различни арменски и корейски поети.  През 1934 г. синът на Ахматова Лев Гумильов е арестуван и изпратен в лагер в Сибир. През този период тя започва да пише автобиографичния цикъл „Реквием“, който е публикуван едва през 1989 г. и понякога е оценяван като нейното най-значимо произведение. След като е освободен за кратко, през 1937 г. Гумильов отново е арестуван. През 1940 г. някои стихотворения на Ахматова са преиздадени, но няколко месеца по-късно книгата е иззета от книжарниците и библиотеките.                                                                                              След началото на войната с Германия през 1941 г. Анна Ахматова е евакуирана в Ташкент, където остава до 1944 г. Там тя пише стихотворения с предимно патриотично съдържание, които са издадени през 1943 г. След завръщането ѝ в Ленинград нейни стихове продължават да се печатат в местни издания, но след нейна среща с британския философ Исая Берлин през 1946 г. лично Андрей Жданов я подлага на критика и публикуването на нейни стихове отново е спряно. След поредното арестуване на Лев Гумильов през 1949 г. Ахматова публикува няколко стихотворения с хвалебствия към Йосиф Сталин, надявайки се да помогне за освобождаването му, но не постига успех и той е освободен едва през 1956 г.                                                                         След смъртта на Сталин през 1953 г. мястото на Ахматова в руската литература постепенно и колебливо започва да бъде признавано. От края на 50-те години започват да бъдат публикувани книги с нейни стихове, но много от тях остават забранени от цензурата до края на 80-те години. През този переод тя пише и мемоари за Александър Блок, Амедео Модилиани (известни са 16 негови платна, за които е позирала Ахматова), Осип Манделщам, издадени са нейни есета, посветени на Александър Пушкин. През 1965 г. ѝ е разрешено да пътува в чужбина, за да получи наградата Таормина в Италия и почетен докторат в Оксфордския университет.

Място на сборника „Вечер” в творчеството на А. Ахматова:

Любовь покоряет обманно,                                                                                   Напевом простым, неискусным.                                                                                 Еще так недавно – страстно                                                                                      Ты не был седым и грустным…

«Любовь покоряет обманно».                                                                                              Анна Ахматова

         Лириката е последната защитница на земята, на човечността в този свят, последната опора, последното убежище на свободата на земята. Това непосредствено поетическо възприятие на света представлява същността на поезията. Това е характерно и за ранната поезия на А. Ахматова, но освен това нейната поезия е оригинална и неповторима. Ахматова се стреми да покаже общото състояние на външната действителност чрез чувствените трепети на женската душа, чрез нейните чувства, стремления, преживявания. Сборникът „Вечер” е блестящо олицотворение на любовната лирика на А. Ахматова, който излиза през 1912г.  За десет години след излизането на „Вечер”, Ахматова издава още четири книги със стихотворения, като своеобразно продължение на първата.                                                                            Темата за любовта се явява център на целия сборник „Вечер”, негов основен нерв, идеи и принципи. Стихията на женската душа неизбежно започва със заявление за себе си и любовта. За това може да се каже, че цялата ранна лирика на А. Ахматова е „изпълнена с любов”. Но именно тук се раждат оригиналните поетически открития, за такъв поглед на света, че позволява да се говори за поезията на Ахматова, като за ново явление в развитието на руската литература на ХХв. В едно от своите стихотворония Ахматова назовава любовта „петото време на годината”. През призмата на това необикновено пето време, тя вижда останалите обикновени четири времена. В състояние на любов, светът се вижда отново. Слухът и очите са изострени, напрегнати са всички чувства. Затова стихотворенията на А. Ахматова са така предметни, те възвръщат на вещите първоначалният им смисъл и  спират вниманието на това, покрай което ние равнодушно преминаваме, без да ценим и чувстваме. Въпреки това стихотворенията на Ахматова не са фрагментарни скици и разпръснати психологически етюди. Ценността им е в тяхната обобщаваща сила.

Всяко нейно стихотворение може да започне като обикновена песен:

Я на солнечном восходе                                                                                                         Про любовь пою,                                                                                                                 На камнях в огороде                                                                                                   Лебеду полю.

Но да завърши библейски:

Будет камень вместо хлеба,                                                                                           Мне наградой злой.                                                                                                     Надо мною только небо,                                                                                                    А со мною голос твой.

«Песенка»

         Любовта в стиховете и е не само любов, щастие и благополучие, а и старадание, своеобразна антилюбов и изтезание, мъчително, болезнено и декадендско пречупване на душата. Само неизменното усещане за ценностно начало, поставя граница между тези и собсвено декадентските стихове. Образът на тази „болна” любов в ранната Ахматова  е и образ на болното време и болния свят:

Сердце к сердцу не приковано,                                                                    Если хочешь – уходи.                                                                                   Много счастья уготовано                                                                                   Тем, кто волен на пути.                                                                                                    Я не плачу, я не жалуюсь,                                                                                                Мне счастливой не бывать.                                                                                                           Не целуй меня, усталую, -                                                                                       Смерть прейдет поцеловать.

Любовта у Ахматова почти никога не стои в статично състояние. Чувството, само по себе си, изострено и необичайно, получава допълнителна изостреност, като се проявява в крайно кризистен израз на възход и падение, на първа среща или на вече свършена раздяла, на смъртоносна опасност или на смъртоносна тъга. Ако се анализира творчеството и през 20-те години и се изброи колко пъти в стихотворенията и се употребява думата „тъга”, то може да се направи извод, че тази дума живее в контекста. Именно тази дума „тъга” говори толкова много за ахматовските стихове и за тяхната жизнена сила.

Ты поверь не змеиное острое жало,
А тоска мою выпила кровь
В белом поле я тихою девушкой стала,
Птичьим голосом кличу любовь…

Това е тази печална мъка, с която е пропита народната песен. Може да се каже, че народната стихия в стиховете на А. Ахматова е много силна. С лекота откриващите се външно променени от нея елементи, като просторечия, плач и заклинания, звучат естествено, защото те изразяват дълбоко националните светоусещания за любовта. Стихотворенията на Ахматова често са печални: те носят особена стихия на любовта – жалостта. В руският народен език, в руската народна песен съществува синоним на думата „любить” (любя) – думата „жалеть” (жалея). В първите стихотворения на Анна Андреева Ахматова не живее само любовта на любовниците. Тя често преминава и във формата любов-жал, която се противопоставя на любовта и дори я отхвърля.

…Он был со мной совсем еще недавно,
Такой влюбленный , ласковый и мой,
Но это было белою зимой ,
Теперь весна, и грусть весны отравна,
Он был со мной совсем еще недавно…

Точно това преживяване, страдание, тъга в любовта-жал прави много от стиховете на Ахматова оригинално народни, епични и така сродни с любимите и некрасовски стихове. Открива се  изход от света на камерно затворената, егоистична любов-страст, любов-забава към истинската „велика земна любов” и най-вече към всички любови за хората и към хората. Любовта у Ахматова в самата себе си носи „космическо” саморазвитие, обогатяване и разширение. Непосредственото поетическо възприятие за света е невъзможно да се подправи: у Ахматова то се появява в алчно, развълнувано влияние към света в цялата негова горчивина и „сол на живота”, незначителна за равнодушните, но значителна за заинтересования поглед за подробностите.

…На кустах зацветает крыжовник                                                                                  И везут кирпичи за оградой                                                                                      Кто ты : брат мой или любовник,                                                                                   Я не помню и помнить не надо.

Тук се вижда, че любовта към човека е такова щедро и завладяващо чувство, че се разпространява еднакво и на цъфтящото цариградско грозде, и на тухлите носени зад оградата. Ахматовата поезия се отличава от романтичната, като избягва „поетизмите”- „тухлите” изобщо не пречат на смисъла на нейните стихове и дори я правят оригинална и невъзможна за имитация. Много често в ранните и стихове не е казана нито една дума за любовта, тя говори за всичко останало: за цветята, чиито аромат се усеща от далеч, за задушния вятър, за сладкия мириз на гроздето – и въпреки това, читателят с вълнение разбира, че това също е любов. Любовта предполага горещо, заинтересовано внимание към света, към живота във всички негови проявления - любовта изостря зрението и прави слуха изтънчен.

Весенним солнцем это утро пьяно,                                                                            И на террасе роз слышней,                                                                                              А небо ярче синего фаянса.;

Жарко веет ветер душный                                                                                     Солнце руки обожгло                                                                                        Надо мною свод воздушный                                                                            Словно синее стекло…;

Сладок запах синих виноградин…                                                                            Дразнит опьяняющая даль.

Може да се направи извод, че любовната тема във „Вечер”, предава състоянието между „безметежното щастие” и безизходицата. Ахматова се обръща не към пиковите любовни отношения, характеризиращи  междуличностната хармония или илюзията за такава хармония, а към моментите на предчувствия, предшестващи самата любов, или към моментите следващи след раздялата, след която идва увереността че тази любов не се е състояла. От тук се ражда и усещането за тъга, мъка, печал и самота.                                                                                                       Трябва да се отбележи, че темата за любовта не се явява единствената тема в сборника. Виждат се и някои, също така, важни теми като: темата за родината в многочислените модификации, темата за паметта, темата за уязвимата съвест, урбанистичната тема и темата за живота и смъртта. Темата за любовта, като най-висшо проявление на човешкия дух, в което личностното начало на всеки човек се намира в максимално въплъщение, достига своя най-висок връх в сборника.  Любовната поезия на Ахматова – това е преди всичко поезия, в която на повърността лежи повествователното начало. На читателя се предлага възможността да разшифрова мъката и тъгата на героинята по свой вкус. Анна Ахматова общува с читателите си на най-достъпния език – езикът на любовта. Любовта е въплъщение на безкрайното в крайното.          Ахматова е поет на строгите ритми, точните рими и кратките фрази. Синтаксисът и не е претрупан с придатъчни конструкции, той е прост. Простотата на поетическият език на Ахматова определя много съществени на фона на традицията на символизма отрицателни признаци: отсъствие на мелодични повторения, анафоричен паралелизъм и „напевен стил”. Повторенията при поетесата се явяват средство за просто емоционално-логическо усилване, както това се случва в обикновената реч. По граматическа простота, нейният език е родствен с английския. Нищо друго не разголва слабостта на поетесата, така както класическия стих, и за това той рядко се среща в чист вид. Няма по-трудна задача, от тази да се напишат два стиха, и те да звучат по своему, а не като насмешливото ехо на нечии други стихове. Стиховете на Ахматова са неподражаеми. Нейното оръжие е  съчетанието на несъчетаемото. Когато героинята говори на един дъх за силата на чувствата, „на правую руку надетой перчатке с левой руки” – диханието на стиха – неговият размер до толкова се отклонява, че читателя забравя какъв е бил от самото начало. Понякога Ахматова изпуска една-две срички в последния стих на четиристишието, за да създаде ефект на пресекнато дишане или неволна неловкост, предизвикана от емоционално напрежение. По-нататък от това тя не отива, за нея не е нужно – тя се чувства свободно в класическия стих и не счита своите върхове за достижение. За читателите, обаче, това е неземно, възвишено и непостижимо.

Анализ на стихотворението на А. Ахматова „Молюсь оконному лучу…”:                                                                                                    Както вече стана въпрос, Ахматова започва да пише стиховете си още от ранно детство. От тези стихове, акуратно записвани в дневник, почти нищо не е останало, но тези отделни стихотворения, които все пак са се запазили, показват някои много характерни „ахматови черти”. Стихотворението „Молюсь оконному лучу…”, принадлежи към най-ранните и стихотворения и е поместено в сборника  „Вечер”. Написано е през 1909г. В него нищо не се обяснява, читателя сам трябва да се досети какво иска да каже и изрази Ахматова. Тук звучи мисълта за това, че времето е най-доброто лекарство, което лекува всичко. То помага за преживяването на страданието, а красотата и хармонията се проявяват даже в обикновените предмети, нужно е само да се вгледаш. Стихотворението както се вижда е взето и „напрено”, буквално от ежедневието – включително до позеленелия омивалник.

На рукомойнике моем
Позеленела медь.
Но так играет луч на нем,
Что весело глядеть.

         За предмети на поетическото въодушевение и изображение могат да послужат даже и петната плесен на сивата стена, репеите, копривата т.е. както самата поетеса е писала, стихотворенията „израстват от боклука” (стихи „растут из сора”). Тя не създава цялостна живописна картина, на фона, на която ще се развива действието, тя с голяма острота на индивидуалното възприятие фиксира отделни импресионистични щрихи. Едва ли в тези ранни години тя се е старала да сформира поетическото си кредо, отначало се е старала да види поезията в обикновения живот – да изобрази жизнената и реална поезия. Именно логично, лаконично, отчетливо и ясно, А. Ахматова, изобразява действителността. Тя я възпява не като я издига в облаците, а като я оставя на земята. Това са условията на акмеистичното изкуство, чиито сподвижник е Ахматова. Първото, на което веднага се спира погледа, това е – строгостта, отчетливата картина, а също така и вътрешното, почти драматично, напрежение на чувствата. Също може да се отдели и много важна форма на четене – разговорността. Стихотворението е написано с орентация към прозаичен разказ, но понякога с прекъсвания от емоционални възгласи. Разговорът е обърнат към възлюбения. Той не изисква повишаване на гласа и присъствието на зрител, той е основан на психологически нюанси. В това стихотворение присъства чистата ахматовска недоизказанност, най-знаменитата черта на поетесата като художник. У Ахматова, недоизказаността парадоксално съществува със съвършенно отчетливите и почти стереоскопични изображения:

Молюсь оконному лучу –
Он бледен, тонок, прям.
Сегодня я с утра молчу,
А сердце- пополам…

Голяма роля в нейнете стихотворения играее психологизмът. Много характерен за цялата нейна следваща лирика е ранният и стих:

Сегодня я с утра молчу,
А сердце – пополам.

Той изразява най-добре другия психологизъм в стиховете и. Любовната драма, развиваща се в стихотворението, се случва в мълчание: нищо не се разяснява, не се коментира, думите са толкова малко, че всяка една от тях носи огромна психологическа натовареност. Читателят, по-скоро, трябва да се обърне към собствения си опит. Неговият скрит сюжет се отнася към много житейски ситуации. В това стихотворение не е важно, какво се е случило в живота на героинята. Най-важното е – болката, объркаността, желанието и да се успокои, макар и само със светлината на слънчевия лъч. Мъдростта на ахматовата миниатюра, е в това, че тя говори за целителната за душата сила на природата. Простотата и строгостта на ахматовата лирика се отразяват в метрически форми в нейните стихотворения. Именно такава се явява формата на стихотворението „Молюсь оконному лучу…”. Ахматова рядко ползва сложни строфически композиции. В нейните стихотворения господства простата форма на строфите от четири стиха, най-често с три или четири ударения в стиха. Тя използва дольник т.е. размер, който получава широко разпространение в руската литература на ХХв., в който числото на неударните срички между  ударните не е регулирано и за това у Ахматова ритъма е с прозаично разговорна интонация. Също така, тя използва непълни рими, които от съвременниците и получават наименованието „ритмоиди” : моем/ нем , простой/пустой. Най-често това е женска рима с усечена затворена съгласна, отслабена в живото произношение редукция от после ударената сричка. Специфична за Ахматова се явява употребяването на усечена мъжка рима и използването на кръстосана рима.

На рукомойнике моем,
Позеленела медь.
Но так играет луч на нем,
Что весело глядеть.

Ахматова не използва метафори, а сравнения т.е. не отъждествява поетическите образи, а ги съпоставя: „он словно праздник золотой…”. Тези сравнения са многочислени. Те се въвеждат с такива думи като: словно, будто, как-будто, как бы. Наред със сравненията за качественото определение на прадмета или действието служат качествените лексеми – прилагателни, наречия, в избора на които особено се проявява нейното майсторство. В нейните стихотворения много важна роля играят прилагателните: „оконный луч”, „он бледен, тонок, прям…”, „невинный”, „простой”, „золотой”. Някои от тях се повтарят, като създават емоционален тон на стихотворението.                                                                По този начин, „Вечер” –  е сборник, в който устойчивите черти на лирическата героиня само се определят, търсят характерните особености, напълно определящи момента на авторското съзнание с околния свят. От първите, плахи опити на перото до устойчивия и уверен поетически маниер – ето това е пътят, който преодолява Ахматова в първия сборник със стихове. Във „Вечер” тя набелязва тези основни теми на своето творчество, които я съпътстват в продължение на десетилетия в творческият и труд. Изборът на тези теми не е случаен. Те на ред с принципите на въплъщение на авторското съзнание, с композиционното своеобразие на ахматовата лирика, определят концепцията на личността, стояща в центъра на творчеството на А. Ахматова в нейният ранен период.