Смерть одного человека это трагедия..

Всеки ден стават маса нередно неща. Някакви хора на някакви места правят пари, като нарушават закона. Някой паднал, друг ще го смени и толкоз - какво тук значи някаква си личност? А ние да седим и да гледаме сеир, така ли? И никой да не обелва дума?
За това става въпрос, според мен. Ежемесечно в България загиват по 50-60-100 човека по шосетата, на годината е едно цяло село загинали. Не може да се очаква да плачем за всеки един, освен ако не ни е близък. Обаче ако има виновен - да си понесе наказанието, а не да сме обкръжени от някакви светци, а всички да виждаме какво става и даже как става. Възмущават се хората, и аз се възмущавам. Някой обаче може да не се интересува, и не е длъжен.

да се възмути човек е естествено.. човешко дори..

да се търси отговорност -- адекватно.. и задължение на някои органи..

но да се прави медийна сензация.. да се обвързват събития с политически фигури -- особено по време на предстоящи избори -- това не е нито нормално, нито адекватно не е и морално най-вече..

обаче от друга страна живеем в българия и май май нещата са си много в ред..

Проблемът с българите е, че те са свикнали да правят от нещастията сензация. Просто голяма част от българските журналисти било поради собствените си виждания за "голямата" новина, било поради някакъв може би стереотип, който се е наложил, имат навика да превръщат подобни новини в "жълта" сензация. Но преди да побързаме да хвърлим вината само върху тях трябва да кажем, че и българинът няма навика да се замисля над някой проблеми докато не изникне някакъв подобен случай. И тогава какво - след дъжд качулка... Според мен вина трябва да се търси преди да са станали такива произшествия, а не след това. Но тук отново опираме до един друг болен въпрос - как гражданската съвест може да се пребори с административната бюрокрация и моя работа ли е аз да ръчкам общината да си върши работата... И ще ви дам един пример. В нашия блок една женица реши да бута носеща стена, защото искала между хола и кухнята й да има арка. Всички от входа се оплакахме в община, а от общината дойдоха, видяха и я предупредиха с едно писмо, че трябва след това да укрепи подходящо арката. Но за това те не се ангажираха да направят допълнителна проверка. Еми как искаме да работи тогава гражданската съвест. При положение, че в нашата държава с пълна сила важи приказката "Кучетата си лаят, а керванът си върви"... И така хората по някое време ги обзема апатията, защото те и без това си имат много ежедневни грижи и не се чувстват способни да поемат чуждите отговорности. Или просто им писва и си казват - каква ползва след като ефекта е равносилен на подвикванията на лудия клошар от спирката, който всяка сутрин нищи българската политика и псува българските политици наред, а хората го подминават с усмивка, отвращение или най-много да го набият или да се появи с още някой избит зъб на следващата сутрин. Да, успехите на гражданската съвест често се увенчават подобно на тези на лудия клошар... Това е тъжната истина. При това искам да кажа, че аз се радвам, че все още има предавания от рода на "Частен случай", в които се дава възможност на хората да се опитат да намерят гласност за обществените си проблеми, но това за съжаление не е достатъчно... Това са теми, които и да ги нищим до безкрай те край нямат...

"Терънс взе дистанционното на телевизора и смени няколко канала, докато попадна на новини, в които някакви бежанци се опитваха да избягат от войната.
- Виждаш ли това? Не може да не си гледала предавания, в които хората обсъждат личните си проблеми пред всички. Не може да не си се спирала на сергиите с вестници и да не си прочела заглавията. Хората се радват на страданието и болката. Нима не е садизъм да го гледаме, нима не е мазохизъм да констатираме, че не ни е нужно да знаем всички тези неща, за да бъдем щастливи, но въпреки това присъстваме на чуждата трагедия, като понякога тя ни кара да страдаме?
Той наля две чаши шампанско, изключи телевизора и продължи да пали свещите, без да обръща внимание на поверието на Мария.
- Повтарям: такава е човешката участ. Откакто сме изгонени от рая, или страдаме, или караме някого да страда, или наблюдаваме страданието на другите. Неконтролируемо е."

Откъсът е от "Единайсет минути" на Пауло Куелио. Това беше първото нещо, което се сетих след като прочетох поста на Джонефф.
До колко е така, всеки сам за себе си ще прецени.

Защо даваме гласност на лошите неща? Защото те продават, а ние търсим именно печалбите. Разбира се, крием това зад идеята, че искаме съответните органи да действат отговорно и сметка ще се търси. Глупости! Вестниците си пишат, телевизиите си излъчват и аз мога да гледам всеки ден в продължение на седмица да речем смъртта на приятелката ми, но 9 месеца след като някакъв ... я уби дори следствие не се е произнесло. Но пък и новината вече не носи пари и ние няма да четем и слушаме за нея. Хора умират всеки ден, представяте ли си ако тръгнем да търсим отговорност на всеки.
Спирам до тук, че нататък може да стане неприятно за четене.

"В журналистиката най-добрата новина е лошата"...
Цитирам един бивш журналист...no comment повече...

Да, на ден умират стотици хора.
Но някога смъртта се оказва по-близо до теб, от колкото обикновено, било защото е някой твой близък, било защото си мислиш, че на негово/нейно място би могъл да бъдеш ти.
Тъжно е за тези, които остават.
Когато ни е мъчно за някой, който си е отишъл от този свят, всъщност ни е мъчно за нас самите.

знаеш ли, Иване, понякога е добре само да се помълчи, това важи дори и за такива многознайковци, като тебе!

В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна. - бе казал някой....
Гласувах с 5.

Съгласен съм с Арлина. Смъртта на две млади момичета, загинали заради куп неразбории не е нещо, което мога да премина със студено сърце. Ако ти можеш, толкова по-добре за теб, ще живееш по-дълго от мен.

Браво, Блек Хоук! Бих добавила само, че истината може да бъде отвратителна само за хора, които не са й почитатели.

 

Какво ангажиращо наистина може да има в смъртта? Когато е на близък, съжаляваме, че сме останали сами или евентуално, че сме останали с някаква вина към него, която не е имал възможност да ни прости. Тоест и в двата случая съжаляваме себе си. Когато е умрял непознат, чиято смърт няма пряко влияние върху нас, единственият начин да изпитаме нещо е като се идентифицираме с него. За какъв дявол да го правим обаче? Както каза Тери – това скъсява собствения ни живот. Е, разбира се, може да имаме друга цел, например слава, а не дълъг живот. В което пак няма нищо лошо, стига да е честно и да се представи като собствена цел, а не като задължителен общочовешки стремеж.