Върнете се към BgLOG | Профил | Публикации
всички ключови думи
Уж живеем в модерно време и с по-малко предразсъдъци, но с всеки изминат ден се убеждавам, че дори и да има такова нещо то рядко ни посещава мисълта, че сме модерни хора и трябва да мислим по-разкрепостено и по-толерантно, поне по отношение на децата ни. Простотията е много удобна локва и повечето хора някак си я предпочитат.
Но за какво идва реч?
Вчера една позната ми сподели проблем, които засяга нейното дете и отношението на свекърва и’ към неговите игри.
Става въпрос за почти три годишно МОМЧЕ, което обича да си играе с кукли.:). Дааа, 3 годишно момченце си позволява да си играе с момичешки играчки и може би дори не знае, че куклите са играчки само за момичета, поне според баба му, която вече е решила, че малкото и’ внуче има сериозен проблем със сексуалната ориентация и държи снахата да скрие всички кукли и да потърси помощ, преди хората да са разбрали, че е родила педераст. И това, ако не е откачена баба – не модерна, а просто смахната, не знам как да я квалифицирам.
Бабата, разказала на снаха си как вчера потънала от срам в черквата, където била с детето, което носело кукла в ръце. А потънала от срам, защото, хората видели, че внукът и’ си позволил да си хване за ръка и да заведе на черква и една от куклите си. Дори разказвал на някаква позната как и’ е обяснил /на куклата/, че хората ходят с най-хубавите си обувки и дрехи на черква, а след черквата обещал да разкаже и на майка си и на баща си, че и’ е помогнал да се облече празнично.
Обаче бабата не се интересувала от отношенията между куклата и внучето, а през цялото време се срамувала, че внукът и’ е с кукла в черквата, издърпала я от ръцете му и му казала, че не е прилично да си играе с кукли, защото те не са играчки за момчета и хората ще почнат да си мислят разни лоши неща за детето.
И така, малкото дете не спира да пита майка си защо е срамно да си играе с кукли и защо хората трябва да му се смеят, като – той и куклата - са ходили на черква с най-хубавите си дрехи.
Разказах случката на племенника ми, които е на 11 години и той изпадна в недоумение, понеже има Спайдърмен и още няколко човека-играчки, дори сподели, че една от най-интересните играчки, които е виждал е „пикаещото бебе” на братовчедка му и дори си е мислил да си поиска за подарък без дори и да си помисли, че е момичешка играчка или че може да е срамно да си играе с нея.
После ме погледна, засмя се и ме попита дали според логиката на онази БАБА сега и той трябва да пази тайна, че играе заедно с мен и още няколко души една момичешка игра във Фейсбук? В първия момент му казах твърдо НЕ, но после се замислих. Колко хора живеят с подобни предразсъдъци и как ще реагират, ако сподели, че играе заедно с момичета на момичешка игра? Какво ще си помислят за това хора, които делят игрите и играчките на момичешки и момчешки? Направо бих попитала такива жени дали носят панталони, а мъжете с подобно мислене бих ги попитала, дали ще умрат от глад, ако няма жена наоколо, която да им сготви и поднесе?
На разтревожената ми приятелка, а и на племенника ми обясних, че игрите и играчките не са женски и мъжки, защото така ги делят ПОРАСНАЛИТЕ хора, те са предназначени за деца и са част от детския свят. Предназначени са да им помогнат да упражняват реплики, реакции и отношения, в които ще ги вкарват различните житейски ситуации и отношенията. Игрите са онези тренировъчни роли, които децата разиграват с играчките си понякога пред очите на доста изненадани и неразбиращи възрастни, но те им помагат, когато попадат на подобни реални ситуации в живота, защото тогава се проявяват като натрупан опит. Затова, ако едно дете се отнася добре с играчките си това означава, че ще бъде добър човек, но ако има агресия, тогава майка му и баща му трябва да се тревожат и да се постараят да помогнат на детето си, защото агресията срещу играчки и животни после се прехвърля и става агресия срещу най-близките хора. Ето затова не позволявам племенника ми да играе на игри, в които има убийства и смърт. Ситуациите, в които детето е поставено по време на игра се заучават и после детето ги пренася в живота си и в отношенията с близките си, познатите си и непознатите.
Всеки родител е добре да обясни на детето си да не бъде агресивно срещу играчките си, а не да му затормозява мозъка с обяснението защо баба мисли, че не трябва да си играе с кукли. На три години детето още опознава света и има нужда да споделя познанията си, но ако няма брат или сестра, тогава, защо да няма и кукла?
П.П. Факт: Аз съм момиче, но когато бях малка си играех с децата на улицата, а не с кукли. Е, имах едно плюшено мече..., но кукли - не. Просто не ми бяха интересни. Както казваше племенникът ми, в много ранните си детски години: Ние сме по-общителни хора и ни е интересно в компания.:)
Все пак момичетата могат да носят панталони, защо момчетата да не могат да имат поне една кукла-момиче с допълнителни дрехи и обувки?
Нали момчетата и момичетата живеят в един и същи свят, не е ли редно да се опознаят или поне да се докоснат до навиците си, поне в детските игри вместо да получават пталогични диагнози преди още да са се научили да общуват помежду си?
Имам старнното усещане, че когато това дете порастне и поиска да си покани приятелката у дома, бабата ще вдигне моралистичен скандал, в стил докато не решиш да се жениш, такива повлекани не искам в къщата или нещо подобно. Няма угодия!
П.П. На някой може да му прозвучи гневно това, което пиша, но не съм ядосана, просто се чувствам безсилна. Има неща в нашето общество, които много ме дразнят и едно от тях е нежеланието на хората да надрастнат собствената си простотия.
Но както и да е, историята е неприятна. В крайна сметка, ако момчето има хомосексуални наклонности не би ли трябвало да си пада по кукли момчета? Според мен той просто си търси приятелка и си намира където може. И какво лошо има да показва нежност и внимание към куклата, по-добре отколкото да я запали и да гледа как гори. Първо, бабата е сбъркана. За какво го влачи по църкви - очевидно не е защото е набожна, след като първата и грижа е дали ще й се смеят хората. И второ - майката какво прави междувременно. Бабите са си баби, те не винаги могат да са в крак с времето и дори детето да излезе гей, какво толкова. Те хората винаги си намират причина да ти се смеят. Не може това да е определящо. Вярно, не е приятна идеята детето ти да е гей, но и гейовете са нечии деца. И ако случайно му е вродено, няма да му мине като му вземат куклите, най-много да получи комплекси. А ако не е гей - ми какво толкова, да си играе с кукли. Може всъщност да обича жените. Много :) Аз като малка не обичах да си играя с момичета или на типичните момичешки игри. Просто предпочитам момчета, какво да направя. Та може и това детенце да е на същия принцип.
Освен това смвтам за по-нормално едно момче да има интерес да съблича и облича кукли-момичета, отколкото да чупи ръцете не кукли-момчета, освен това е по-приемливо да си играе с кукла, вместо да скочи през терасата, защото се мисли са Спайдермен или някой друг S...MEN.
А за въображаемите другарчета мога много да разказвам. Това е другия начин човек да си пообщува със себе си в много интересна компания или ситуация.
Чувството за вина е един от най-мощните инструменти за възпитание, които българката използва. Уви. Знам, че обобщавам, но е така, виждам го и сега около себе си, когато ходим на църква тук, улавям го и в собствения си стил на възпитание. Вината може да бъде толкова мощна, че да унищожи човек. Не знаем по-добро, това е. Кой ни е учил, че поощрението върши по-хубава работа? Кой ни е обяснил, че децата са индивиди, дори когато са на 3, и да ги обичаме истински означава да ги приемаме такива, каквито са...
А конкретният случай с тази баба доказва колко лошо може да стане знанието в ръцете на хора, които не знаят как да го използват. Може би затова Тод не ще да ни разкрие теорията си, която би променила света :)))...
Чула-недочула бабата за гейове и кукли, и ето ти драма. Интересно, че повечето българи са страшно горди, когато тригодишните им момчета псуват, пият бира направо от бутилката (и това гордо се поства във Фейсбук) или малтретират животни...
Що се отнася за лекомисленото пренебрегване на детската агресия, както и съзнателното и' насаждане, не само чрез псуване на майката, мен лично ме плаши. Никога не съм толерирала подобно поведение и когато попадна в ситуация да изслушам цяла тирада от псувни и заплахи изречени от дете, го питам от къде знае толкова лоши думи, за моя изненада те не са чути от телевизора или от компа, а са заучени от по-възрастен човек от семейството, който е отделил време да забие тези думи в съзнанието на детето и дори често изпитва гордост от деянието си. Такива хора дори не си дават сметка, че постъпката им е вредна за детето, не само за речника му, но и за психиката му.
pestizid,не съм много добър възпитател, защото не съм отстъпчива по отношение на принципите си и понякога не съм и дипломатична по отношение на кръшкането от основните принципи.
Що се отнася за обясняването на нещата, наистина се опитвам, но предпочитам не да обяснявам, а да обсъждам проблемите с племенника ми, да има диалог и мнения, защото още когато беше много малък съм приела, че той е личност и има право на мнение. От една страна това е хубаво, защото той се научава, че има право на мнение и мнението му може да променя решенията не само на мен, но и на други хора, но от друга страна разбирам, че като човек със самостоятелно мислене ще има по-сложен начин на живот, защото ще му се налага и да поема повече отговорности, поне за думите и позициите си.
denijane, права си, че има много безхаберни майки, които дори не си дават сметка как вредят на децата си, да не говорим, че не се и опитват да разберат, че действията им са вредни.
П.П. Между другото аз съм отгледана от много бойна баба, която гонеше псуващите ни роднини от къщи, за да не учат децата на простотии.:)))
Пък както някой по-горе каза - децата са си личности и на 3. Можеш да възпитаваш някакво поведение и ценности, но не можеш да промениш вътрешният двигател на човечето. И понеже все още не съм родител, мога да дам пример като дете. Мама псува. Ама много. Твърди, че така си намалява стреса. Аз псувам много ама много рядко. И то не защото съм с нещо по-добра от нея - просто имаме различни изразни средства. Всъщност тя е много по-любезна и възпитана от мен. Още - Мама пуши, Дени мрази цигарите. Мама е мила с хората и не харесва животните, Дени е мила само със себе си и с животните :) От друга страна пък и двете имаме общи виждания по екзистенциални въпроси. Като изключим моногамията.
Мисълта ми е, че всички ние се раждаме с душа и с определени склонности и когато ни се предоставят различни тези как трябва да се държим, ние избираме тази, която най-ни допада. Дали ще е вариантът на мама или баба е просто подробност. Важното е, че ако сме достатъчно осъзнати ще си изберем това което ни влече. Ако сме достатъчно неосъзнати, по-силната личност просто ще ни натрапи виждането си. И затова според мен най-важното е да се позволи на детето да изявява склонностите си максимално, като те се направляват да са неагресивни и съзидателни. От там нататък, с кукла или без кукла все тая.
@Случайна - "Напр. моето дете като последствие и сега си затваря вратата и почти не говори с баба си, но никой не страда от това." Ако имаше емотикони, да знаеш, че тук щях да сложа хилещо се по гръб човече :) Въпреки че то е и малко тъжно. Но, в крайна сметка тя си е виновна.
Но понеже започна темата да си кажа, че ми се пропагандира :Р : Всъщност хората са твърде закостеняли в това отношение. Виждат семейството си като свое лично кралство, където да си изливат комплексите и да градят някакво неясно общо бъдеще свързано най-вече с обща собственост и/или деца. А идеята на семейството според мен не е да бъде само по себе си постижение, а по-скоро да бъде спомагателно средство за пълноценен живот. В този смисъл дали ще живееш с 1, 2ма или 5ма души би трябвало да е същото като да живееш с 1, 2 или 5 деца. По-сложно е, няма спор, но не би трябвало да е недостижимо. И в крайна сметка, в миналото хората са се сдвоявали, за да оцелеят и за да успеят да отгледат някакви деца борейки се с тежкия живот. Сега вече животът не е (толкова) тежък. Сам човек може спокойно да отгледа дете, ако има добра работа, а дори и да не е толкова добра. Ок, "спокойно" не е подходяща дума, но е възможно и не задължително супер-трудно, особено ако всички са здрави. Животът в България го изключвам, защото той и без това се самоизключва, но в нормална развита страна стандартът е достатъчно висок. И тогава какъв е смисълът на брака между двама души изобщо? Очевидно не е нужен, дори е съмнително дали е и желателен. И ако едно семейство може да е от 1 човек (и дете/ца), защо да не може да бъде от 3ма или повече? Това си е въпрос на разбирателство. В много домове живеят лели, чичовци, баджанаци и т.н. сган, и животът си върви (със или без секс). Има сблъсъци в кухнята, но какво толкова. И в семейство от 2ма има такива сблъсъци, особено ако и двамата (не) готвят. В смисъл, ние отхвърляме поли- идеите, защото противоречат на цялото ни възпитание и познание. И защото ги свързваме с насилствени истории от типа на харемите. Както и с ревност, със страх, че ще ни вземат това което си е само наше. Само дето това което е наше всъщност не е наше, защото огромен процент от мъжете (а и от жените) изневеряват, понякога цял живот. И какво излиза - ти си мислиш, че е твой, пък той на целия квартал. Хайде стига с това лицемерие. И самозаблуди. Никой не принадлежи на някой друг. Щом децата могат да разделят родителите си по между си, порасналите деца също трябва да могат да разделят любовниците си без да се изтрепят. И съм сигурна, че много хора го правят, просто ги е срам да си кажат. А за какво трябва да ги е срам? Крайно време е всеки да си прави каквото му харесва и щом не наранява никой просто да не се срамува.
П.С Да поделиш любимия ще те нарани.......и него би го наранило, да те подели:) Не от срам, а от онова нелогично чуство, което си мислиш, че можеш да контролираш и обясниш:)
Но сериозно - вероятно изживявам нещата по различен начин. Права си, като си влюбен си като надрусан. Но влюбването за щастие или нещастие е кратко. След това си пак същият човек и поне аз, въпреки че обичам, не мога да бъда сляпа за всичко около мен. И пак се влюбвам и пак разлюбвам. Хормоните си бушуват. Но любовта е друго. Тя не е хормонална. Тя е връзка. И аз за такива връзки говоря. Не за хормони. Иначе ако следвахме логиката на хормоните, досега да сме се изтрепали.
Дени какво значи "...децата могат да разделят родителите си помежду си.."?
Дари - какво ще внимаваш. Я ги гледай по света, 5 деца в семейство и си се обичат и никой не е с наранени чувства. А аз ревнувах мама от абсолютно всичко що движи :Р
А за нова тема - не знам. Ако ви се обсъжда, може.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още...