На прага на бащината къща

Отново на път.Тримата.Ден подходящ за пътуване-нито топло,нито студено.Тази година закъсняхме с пътуването.Предишните години по това време се прибирахме обратно.

 Срещу нас е Стара планина.Вече сме в полите на Балкана,надиплили се като момински пендари.Не е висока планина,но за сметка на това упорито дълга,няма свършване до където поглед стига.Есента е на прага,но още зелено гали очите ни.Колкото повече се отдалечаваме от София,толкова повече намаляват колите по пътя.Минаваме през населени места,но и хора много няма по улиците.Някак си е безлюдно наоколо.

Първата ни отбивка е манастирът "Седемте престола".Питам за пътя до там една жена и тя с охота ми обяснява:На прав път сте.От тук все направо около десетина километра и ще се озовете точно пред вратите на манастира.Пътят лъкатуши като палава река на горе успоредно на река Искър.Къщите са до сами пътя.Хора почти не се виждат,а и какво да правят на пътя ние да ги виждаме.

Ето ни пред портите на манастира.Дървен навес с маси с битови покривки те приканва да приседнеш и да отмориш от дългия път.

Влизаме в манастира и се озоваваме в друго измерение.Така копняна тишина,китно дворче с цветя и огромна секвоя в средата на двора.Влизаме в църквата.Вътре-тишина.Само тиха църковна музика се разнася на около.Търся да видя къде са тези седем престола.Видях ги.Пред църквата има карта,която ми помогна да се ориентирам.Запалваме свещички,помолваме се за здраве и лек път.Това е място,което заслужава да се види.Манастир в пазвите на Балкана.Отново сме на двора.От ляво битов кът с везани кърпи и дарове.Място гледано с любов.

Време е да продължим пътя си.Обещаваме си следващия път да дойдем с преспиване.Сваляме една жена,която работи в манастира до селото.Всеки ден се качва до манастира пеша.Колко му е-около петдесет минути-казва жената.Да си помогнела малко,че с тази пенсия за кое по напред.Къщата и до пътя.Посрещат я две кучета с радостен лай,а ние продължаваме пътя си,но вместо направо,връщаме се малко назад да хванем един друг,по пряк път.Изкачваме планината.Дърветата са направили тунел с клоните си.Просто красиво...

Къде е пещерата на Аладин?-пита дъщеря ми.След малко ще я видиш и казваме ние и пътят продължава.

Минаваме през Миланово.На десет километра сме от Вършец,но нашият път е по посока Монтана.Вече е тъмно.Кога ще пристигнем при баба?-пита моето малко момиче.След малко,след около час-отговарям и аз.Въздухът става по лек за дишане.Родният въздух,който усещам с приближаването на дома.

Тъмно е.Влизаме в моето родно село.Икономия на ток!?!?По пътя хора.Тук тротоарите не се използват по предназначение.По пътя и хора,и коли,и животни,и колоездачи.Пътят е асфалтиран.Огромни сини табели с жълти звездички подсказват за дългата европейска ръка стигнала и до Дунавската равнина.Ето го училището,гимназията.Колко е голямо-констатира дъщеря ми.А ето тук работех,в тази детска градина,дори и бях директор-продължавам да разказвам на моето малко момиче.Ами сега защо не си?-пита ме неразбиращо детето.Защото не искам!Добре тогава-съгласява се с моето решение моето момиченце...

Ето го центъра,площада,паметниците,градинката...Завой на ляво,още малко,ето я полянката.Тъмно е като в рог,а е време за уличното осветление.

И ето ме на прага на бащината къща.Колко пъти тук,на този праг ме чакаше татко ми да се прибера от път,а аз много пътувах-лагери,школи,студентство.Когато отидох да уча в Благоевград беше много,много доволен,че съм там.Бил е граничар,долу,в Петрич.Още помня дългите зимни вечери.Печката бумти,пламъците се гонят из стаята,а ние с брат ми слушаме ли,слушаме граничарски истории...

Това беше някога,отдавна.И той е отдавна там,горе,на небето.Дори внучките не успя да си види...

Сега е тъмно.Утре ще видя градинката,цветята.

Утро е!Пеят петли.Не зная колко е часът,а и не се питам.Щом съм се наспала,значи е време за ставане.Моите хора още спят.Нека си поспят.Сънят е сладък.Мисля си за кафето,което ще си направя и за мекиците,които майка ми вече трябва да е направила...

Защо не си взех кафемашината?Миналата година си я взех.Щрак копчето и кафето е готово.Сега трябва да включа котлона,да налея вода в джезвето.Водата на чешмата спряла.Междувременно някой изключил котлона/по подразбиране-мъжът ми/.Отново включвам котлона...Това кафе няма ли да стане вече готово?Чакане и ...първата глътка кафе.Вярно,че така било по-вкусно.

 

Тук,в Дунавската равнина небето е най-синьо,а звездите вечер са пълен кош.Всяка вечер не се уморявам да показвам съзвездията на дете и мъж:Ето я Касиопея,Андромеда е полегнала.А това там горе,големият чирпак е Голяма мечка,малко в страни е Малката мечка,виждате ли я?А ето онази звезда е Алкор от Голямата мечка.С тази звезда някога са проверявали зрението на воините.Между двете мечки място е намерил Драконът...Не се уморявам да им разказвам и да показвам.Исках астроном да ставам.

Тук времето е спряло,замряло,казвам на моето момиче,а то тича при баба си да докладва:Бабо,а мама защо казва,че тук времето е спряло?Времето не може да спре.Нали,бабо?

Разказвам ли,разказвам на моето дете,а то слуша ли,слуша и се чуди защо в София не може да види същото това небе,със същите тези звезди и съзвездия..

 През деня на полянката щъкат кокошки под гордото предводителство на величествен красавец петел.Агънца пасат,какви ти агънца,цели шилета са вече.А ето там,на ъгъла е вързана една огромна крава.Някога на тази същата полянка беше пълно с деца.А игри ли бяха?Едно,две,три,в картинка застани.И едни страшни истории си разказвахме по тъмно-за Синята брада.Мен все ме беше малко страх.Не ги обичах тези истории.А като ни завикаха да се прибираме-час минаваше.

И какви люти зими,ама зими ви казвам.Като духнеше от Влашко,та няма спиране през Дунава и право при нас.Преспи високи колкото къщата.Дърветата в бяла премяна,всичко наоколо е бяло.Снегът скърца под обувките.Истинска бяла приказка.Някога,преди около 35 години зимата се случи люта,снеговита.Изпокъсаха се жици,изпочупиха се стълбове и като спря токът,та цял месец го нямаше.Учил,кой учил докато се стъмни,след това на свещи...Тогава на свещ прочетох "Чичотомовата колиба".По това време се научих и да мечтая.

Тук завърших гимназия,някога с по три паралелки от клас,сега едва по една,тук се върнах да работя след Благоевград.От тук тръгнах след години към София,макар никога да не ми е била цел в живота.Да приемем стечение на обстоятелства.По скоро слабост ми е морето,но така било писано...Човек трябва да помни от къде е тръгнал.

До ушите ми достига въпрос:Защо не си стоя там?

Защото в един момент ми стана тясно на душата!

Какво може да ви се случи,ако случайно попаднете в моя роден край?Питайте мъжът ми?Не е за приказки,не е за вярване,ама той беше потърпевш.

.Миналото лято седнал си той пред кухнята на пънче,на друго пънче салатката и мезето-рахатлък.Щом стане и нещо му изчезне от "трапезата":домат,краставица,чушка.Поглеждаме котето-облизва се.Ето го злосторника.Тук при вас котките с това ли се хранят?-ме гледа недоумяващо...Отново става от "масата"и му изчезна сушеницата.Това беше върхът за него.От там на сетне познайте къде си пазеше сушеницата-в джобчето на панталоните,за по сигурно.

Няма,няма и се ослушва.Какъв е този звук и от къде идва?-пита ме.Заслушвам се.Крякане от стените на къщата.А,това са жаби!Да,да!Още малко и ще ми кажеш,че тук при вас жабите не скачат по земята,а по стените на къщата.Да,ама на края сам се убеди,като видя една жаба скачаща на горе по стената,разхождаше се и си крякаше.

А това лято една мишка беше решила да ми прави компания по време на следобедната ми дрямка.под възглавницата.Църкаше си и ми се кокореше на среща.Като решихме да пуснем на ход котката,дъщерята орева махалата.Като видеше котка да разнася мишка и тичаше да спасява мишката.Семейна идилия.

Още една напаст има там-едни досадни скачащи черни точки на които ще обърна специално внимание в друго писание,т.к. и те изискват и ангажират цялото ми внимание при престоя ни там.Друг път.

И отново на път.Обратния път.Само две седмици са минали а се усеща вече есента.Дърветата са по-жълти,слънчогледите са навели уморено глави..На мен ми е тъжно.В такива моменти се чувствам като дърво без корен.И винаги си обещавам,че следващото лято ще стоя повече време на прага на бащината къща,докато все още има кой да ни отвори "вратницата" и да ни каже:Добре дошли!