Прави любов с мен!

Тя отново стоеше пред монитора, чакайки да се появи един непознат . Тя можеше да го нарече „непознат приятел”,  защото Тя  сподели почти всичко с него и все пак беше непознат, защото не беше го виждала никога. Той успяваше да й подари усмивка, дори мъничко настроение в началото.... И сега тя си тананикаше една песен, която й  напомняше за него. Нощта напредваше. Но и тази вечер той не й писа....Не, че не беше там....Но просто за него тя си беше все онази непозната, с която просто си говореше отвреме - навреме, когато нямаше какво друго да прави. А  Тя очакваше твърде много от  него , тя желаеше той да бъде част от нейния живот....Но това нямаше никога да се случи, защото сърцето му беше обвито със студена обвивка и нейните думи и сълзи нямаше как да  го впечатлят, нито да разтопят този лед , който го обграждаше.... Той не се интересуваше от това, че за нея беше като мъничка искрица, която озаряваше мрака в деня й,  и вероятно не предполагаше ,че ако го нямаше него тя вероятно щеше да потъне напълно в  царството на  Тъмнината....
Тя се обърна и погледна леглото. Страхуваше се да си легне в неговата самота и безнадеждност. Но песента беше толкова хубава – какво пък, ще си легне, на пук на всичко, на пук на самотата, на страха, на спомените... Тя изключи компютъра и легна. Зави се хубаво – студено е. Затвори очи и зачака съня....
Изведнъж усети нечия ръка да я гали по челото. Не смееше да мръдне или да отвори очи. Просто лежеше, а ръката продължаваше да я гали. Прокара ледените си пръсти по бузата й, по леко извитата шия, стигна до рамото... Тя събра смелост и попита без думи:
- Кой си ти?
- Аз съм Самотата. Хайде да се любим!
- Но ти си жена... и си толкова студена...
Тя усети още една ръка, още по-студена.
- Аз съм мъж и съм по-силен от нея, люби се с мен.
- А ти кой си?
- Аз съм Страхът.
- Но аз не се страхувам.
- Страхуваш се – от нея.
Самотата и Страхът продължаваха да я галят със студените си длани. А тя искаше да крещи, но гласът замираше в гърлото и. Изведнъж усети малки топли ръчички, които галеха краката и.
- А ти кой си?
- Аз съм Надеждата.
- Допирът ти е приятен, продължавай, моля те!
И Надеждата вливаше топлина във вкочанените и крака – нагоре и все по-нагоре... Надеждата я целуваше, галеше я нежно с топлите си ръце, но колкото по-топло и ставаше от Надеждата, толкова по-студени, непоносимо студени ставаха ръцете на Страхът и Самотата. Те не искаха да я оставят, те я желаеха толкова силно и не можеха, да й позволят, да се отдаде на една малка никаквица, каквато според тях беше Надеждата. Душата на жената изкрещя вместо нея. И... Тя усети как по-студените следи, оставени от Страха и Самотата премина една силна, топла и нежна ръка.
- Аз съм Сънят за твоя рицар на бял кон. Люби се с мен, аз ще те стопля, ще те отведа на най-прекрасните места, ще те закрилям и ще отнема болката от теб, ще те накарам да се чувстваш като преродена...
- Да, остани, искам да се любя с теб!- почти извика тя. И той остана. Но Страхът, Надеждата и Самотата не си тръгнаха. Усещаше и други – по-мънички или по-големи, по-студени или по-топли ръце. Това бяха нейните Спомени. Ръцете и усещанията се преплитаха... Тя разбра – това са нейните чувства и мисли. С отчаяние се огледа, потърси Вярата. Та нали точно тя се бе появила, когато си тананикаше онази хубава песничка. Но Вярата я нямаше никъде. Тя се отпусна в галещите я ръце, безсилна да се бори повече. Но когато към тях се появиха и черните дращещи ръце на Болката, тя намери своя глас и изкрещя. Всички се отдръпнаха. Тя взе от пода своето плюшено мече. Самотата я зави със своите студени завивки. Страхът се скри под възглавницата й. Надеждата се сви като вярно кученце в ъгъла на леглото, до краката и. Спомените се мушнаха бързо в раклата, където... откриха уплашената Вяра, Болката се настани на топличко до сърцето й, а Сънят за Рицаря на бял кон седна на раклата до главата и и започна да пее.
На сутринта Тя се събуди . Разбудиха се и нейните нощни приятели. Сънят избяга, уплашен от светлината на утрото. Спомените подадоха рошави глави от раклата, с бързи, топуркащи крачки се разпръснаха из всеки ъгъл на дома й. Страхът се почуди какво да прави и реши да ходи все по стъпките й, за да не я изгуби. Вярата се поогледа и остана свита в раклата. Болката не искаше да мърда от топлото местенце в сърцето й и си остана там. Самотата реши да остане в сигурното си убежище – леглото, защото от там никой не можеше да я изгони. А Надеждата се повъртя като вярно кученце в краката й и после се сгуши в скута и, като една мнооого мъничка надежда, че денят ще я дари с поне една усмивка.
Тя пусна отново компютъра , който в последно време й беше станал единстеният приятел... А някъде там в ъгъла се спотайваше плахо Любовта, която беше причината да я преследват всичките тези чувства....