ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ.......

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ.......

                            (СЛОВО ЗА П. КР. ЯВОРОВ)

Неподвластни на времето са стиховете му, дълбоко драматична е съдбата му.

През 1878 г. на една земя, пияна от гроздобери, се ражда поет, щастливо белязан да намери в сърцето на своя народ вечност и бъдеще. Поет необикновен във всичко: слово, съдба, любов, дързост, смърт.

Може би често съдбата на великите поети в едно жестоко общество е била такава – отиват си в глуха и сляпа самотност, без да знаят че са обречени на поезията и словото, никога да не бъдат сами. Трябва да мине време, за да настъпи истинското тържество на Пейо Яворов – на поета, революционера и публициста. Това е очевидна истина, но на днешния ден ние всички бихме искали тя отново и отново да прозвучи, защото големият български поет е предчувствал, знаел, вярвал в своята непобедима жътва.

Той хвърли чернозема на зърното с мъжество и себеотрицание на революционер и войвода и с Божествена лекота на ненадминат лирик.

Това тържество на поетовата жътва е подготвяно мъчително и дълго с помощта на страстно търсената съзвучност с други големи и дръзки умове. Той е човекът - стихия, непобедимата стихия, неговото слово е там, където трябва да защити хиляди мъченици за свободата. Как властно го привлича борбата в Тракия и Македония! Той е в огъня на борбата: ”Аз търся в македонското движение – признава Яворов – един идеен тласък, защото без такъв не мога да работя...Търся кипеж на чувства и страсти, в които да изкъпя душата си от наслоилия се в нея дребножитейски прах.” Какво невероятно признание, каква висша отговорност!”

Каква невероятна сила има словото му, когато говори за жертвите на своя народ: ”България – шепа хора под празното небе, защото робите нямат Господ, шепа хора, застанали против целия свят” и това е един монументален по своя рисунък образ, едно бездънно човеколюбие, една дълбока болка по Отечеството.

Пейо Яворов, лирикът на нежността, не се бои от грубите форми на народния разговорен език, нима би могъл с напарфюмирани пръсти да смъкне толкова злодейски маски! Той жарко търси съюзници, той се задъхва пред чудовищните факти на безразличие и подлост. Колко безбрежно е неговото величие сред хитрите машинации на низките души! Ние никога не бихме могли да разберем, да измерим истинския му ръст, без да го виждаме във всички негови завоевания, във всички негови владения. Неговата поезия е твърде ревнива, в своя блясък тя винаги ни държи в обръча си, тя рядко ни позволява да го видим в неговата поразителна многостранност на таланта и на високото човешко призвание. П. Яворов е голям, изкрящ талант. Някаква магическа чувствителност са влели в него Небето и Земята на Чирпан, този загадъчен юноша от изгревите на Тракия е обречен на поезията.

Лириката е най-необикновената проява на човешкия дух, тя е призваната възпитателка на чувствата, която във вечна битка с позорното благоразумие търси път към незащитените сърца.

Кой от нас не таи надежда, че младежът или момичето с дънки, или онзи китарист от телевизионния екран са вдъхнали от нейната магия, че в звезден миг в душите им звънва дума, багра или може би онова вечното: “Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост, като на ангела сънят”, или онези изпепеляващи, страстни, драматични стихове: “На смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов.”

Щастливата участ на големите поети е, че те винаги са нови. Тяхното слово крие за всяко поколение свят, до който другите, предишните не са достигали.

Остаряват теории, машини, хора, сменят се моди и страсти, а словото на великите художници внезапно ни вика по-ново от всякога, за да ни каже истини, които блясват с изгревна сила.

П. Яворов, тръгнал от една малка къща в малък град, е на всякъде, където има търсещи души, огнени сърца, граждани и борци за човешко щастие.

И винаги е негов празник!

Кунка Мирчева

България - Плевен