агресията- придобита или вродена

Агресивността – вродена или придобита

Според психолозите, филолозите, етолозите и философите има спор относно причините за агресивността. Едни смятат, че тя е вродено, инстинктивно явление, а други – че този вид поведение се заучава. Спорът се води от векове и надали скоро ще се разреши. Според схващането на Жан Жак Русо например за благородния дивак (публикувано за първи път през 1762 г.) човекът е мило, щастливо и добро създание, а обществото със своите ограничения му налага да бъде агресивен и го покварява. Друга част от учените, поддържат схващането, че в естественото си състояние човекът е звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят или сублимират само с прилагането на мерки за опазване на обществения ред. Към привържениците на второто становище принадлежи Зигмунд Фройд. Той смята, че човек се ражда с инстинкт към смъртта – thanatos : насочен навътре и изразяващ се в наказание, което човек налага върху себе си, и в крайната си форма това наказание се превръща в самоубийство. Насочен навън обаче инстинктът към смъртта се проявява във враждебност, разрушителни наклонности и убийство. Фройд е убеден, че тази агресивна енергия трябва по някакъв начин да намери отдушник, за да не продължава да се натрупва и да причини заболяване. Тази концепция може да се определи като „хидравлична” теория, т.е. по аналогичен начин нараства налягането на водната маса в контейнер : ако не намери отдушник за агресивността, тя ще доведе до взрив. Според Фройд обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да го сублимират, т.е. да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение. Някои учени отиват още по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека като приемат, че в естественото си състояние той не само е убиец, но безмислената му разрушителна наклонност е единствена по рода си сред животните. Така тези учени правят предположението, че за да се нарече човешкото поведение „зверско” е оскърбление за другите видове, различни от човека. Красноречив израз на това схващане дава Антъни Стор :

„Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски или животински и с тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайностите на „зверското” поведение се проявяват само у човека : свирепостта, която един човек може да прояви към друг човек, не може да се сравни с нищо в природата. Печален е фактът, че ние сме най-жестокият и безмилостен вид, който е стъпвал някога на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато във вестника или в учебника по история четем за жестокостите, които хора са извършвали върху хора.”

Липсват убедителни или поне ясни доказателства по въпроса дали човешката агресивност има или няма инстинктивен характер. Голяма част от доказателствата всъщност почиват на наблюдения и експерименти, провеждани върху видове, различни от човека. Цин Янкуо прави опит да опровергае мита, че котките дебнат и ловят плъховете по инстинкт. Експериментът му е съвсем прост. Авторът отгледал котенце и плъх в една и съща клетка. Котката не само че не нападала плъха, но дори се сприятелила с него. Освен това тя не проявявала никакво желание да гони или убива други плъхове. Този експеримент обаче не доказва, че агресивното поведение няма инстинктивен характер. Той само показва как ранният опит може да подтисне агресивното поведение. В експеримент, описан от Иренойс Айбъл Айбесфелт е установено, че плъхове, отгледани в изолация (т.е. без да са имали по-ранен опит да се бият с други плъхове), се нахвърлят върху друг плъх, който е въведен в същата клетка. Нещо повече, отгледаният в изолация плъх използва същия модел на заплаха и нападение, който използват плъховете с опит. Наистина агресивното поведение може да се модифицира с опита (както показва експеримента на Янкуо), но Айбъл Айбесфелт показва, че не е необходимо агресивността да се научава. От друга страна, въз основа на това изследване не би трябвало да се прави изводът, че агресивността е непременно инстинктивна защото, както изтъква Джон Пол Скот, за да се докаже този извод е необходимо да се наблюдават физиологични изменения в организма, които да отразяват появата на спонтанна стимулация за борба в самия организъм. В експеримента на Айбъл Айбесфелт стимулът идва отвън – появата на новия плъх подтиква отгледания в изолация плъх към борба. От своя анализ на резултатите от този експеримент Скот прави извода, че няма вродена потребност от борба : „ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания, ако не проявява агресивност”. Това гледище противоречи на твърдението на Фройд и фактически означава, че не съществува инстинкт за агресивност. По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тяхното агресивно поведение.  У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции. Редица данни подкрепят твърдението на Бърковиц, че поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Което означава, че човек може да победи наследствеността чрез воля и вяра. Стига да иска, разбира се.

     Източник :    " Домашна енциклопедия на здравето"