За „Шведски Крале” и има ли в Швеция „шведки”? - част първа

Пътеписът е жанр отговорен, защото макар и отразяващ лични мнения, все пак слага щампа върху една страна като цяло. За „колегата” Алеко няма да говоря – просто си наваксах насилието да го чета в пубертетна възраст с удоволствието на един по-зрял ранностудентски прочит! А Куба си я заобичах и без посещение там от пътеписа, който четох като 13-годишна (беше на Христо Пелитев, нали не греша?) – страхотен беше! Е,  аз си обичам пътеписите и затова искам да поднеса предварително извиненията си като един вид застраховка. Аз ви се извинявам, вие не ме съдете много строго, а? Договорились?

Значи големият въпрос – „Шведките са или не са митологизирания образ от близкото ни черноморско минало?” получава категоричен отговор още от първото ми изречение: "Не, хора, не са". И ето -  трайно губя мъжкия интерес към настоящото пътеписно разказче за дивните хубости (дивотии, с една дума) на любимата ни Швеция. Обаче ще ми остане топлия интерес на дамската половина от читателите. И не си мислете, че съм зла, гадна и завистлива женомразка. Не. Като видя хубаво си го признававам, а ако евентуално ми се е отделила горчилка при признанието – си я преглъщам достойно, щото съм правилна.

Та, споко, шведките са мит, ама силно митологизиран... Което си е разбираемо, защото вероятно е разцъфнал в бг киноиндустирята от времето на краварки многонадойнички, тъкачки мнгогостаннички и разни такива много....чки. Обаче във сегашно време, с тия хубави български момичета от всякаква възраст (за „и от всякакъв пол” не ни е приказката тук) дето кършат снаги от всякакъв калибър по българските улици – просто трябва да се знае, че г-ца Силвстед е случайност, с подобаващите поправки на естетичната хирургия, които смятам са били далеч по-многобройни от тези на която и да е одумвана българска хубавица.

Две години подред нашият шведски приятел, зажаднял за женски хубости татко (съвсем оригинален швед, роден във мнгоговековно-шведско родословно дърво, а не, да речем, натурализиран швед от Острава на име Янек Марчичек) ни гостуваше с двете си момченца (и двете кръстени на имена или части от всичките оригинални имена на Франк Запа, щото пичът е жицар в група в шведското градче от селски вид Юсдал, на цели 400 км северно, ама много северно от Стокхолм). Момченцата са в предпубертетна възраст (което си е живо хабене на почивката в България, ако момците не са поне на 14? 16?, ох не знам, да не кажа нещо грозно...). Таткото винаги оглупяваше при вида на нашите приятелки/сервитьорки/продавачки/ етсетера...., но ние знаехме какво иска да каже/поръча/купи и му помагахме, понеже той се изгубваше и погубваше в превода на „невчесаните си мисли” (аааааааааааа, и ние четем блогове и „ядем бонбони тик-так” ).....

И ето дойде мигът на разплатата – сега ние му връщаме визитата там, в родината на красотата и секса. Там в далечен Юсдал, както се пее от местният юсдалски дамски хор, облечени в черни макси рокли с голямо абстрактно цвете на предницата...(изпратиха ни надлежно касетка с изпълненията им преди 10-ина години, за запознаване с действителността в Юсдал - който на шведски, вероятно за по-голяма достоверност се пише Лйюсдал, за да си дойде всичко на мястото от самото начало... 

Тази далечна страна била мечтана люлка на образованието за моя съпруг/най-добър приятел/любовник/шеф/съдръжник/съратник и т.н., известен с прозвището Жоро Атанасов, (който пише разни объркани блогчета тук при вас, но не е лошо момчето, просто бачка много)...., но наричан от мен в най-дружелюбна среда Буб (идващо вероятно от „бубинка, буболечка” и други там миниатюрни гадинки, но поради онзи фактор на нарасване по габарити, който моята майка евфемистично назовава „възмъжаване”, вече е доста „възмъжал” и подобни миниатюрни дефиниции звучат, меко казано, някак неловко...).

След прекарване на достатъчен период време там на север, изпратен под завистливите погледи на мъжките му другари, Жорката, обрулен от скандинавската действителност, върнал в страната ни славата на грозните кобилести шведки и безполовите на вид господа от мъжкия пол (не ги е пробвал, за да знае по-точно, за жалост)...  Нямало мацки тип „ранна АББА”, нямало Виктория Силвстед, само сурова северна реалност, ама от най-реалната реалност...

Приятелите сухо преглътнали факта, че другарят им вероятно е преживял някакъв тайнствен стрес, за да говорили подобни небивалици (говорим за годините 1991-92), но го отдали на факта, че го е ритнал едър („мъжествен”) шведски кон, което между другото е истина.... И така, той не могъл да гарантира 100%-во истинността на твърденията си, поради временна нефелност (за щастие физическа, и само временна –  а дали е така?). Ако не си довърша пътеписа – търсете трупа ми някъде около Пловдив...

Е, самата аз не съм и минала покрай горепосочената Виктория, нито край нашите главоизкълчващи девойки, и не ми се полага да съдя вида на никого по света, а и Господ не ми дава правото да го правя (а аз съм положителен герой), но все пак нека ви кажа: „За Бога, братя и сестри, вЕрвайте ми!” Дори подрастващият ни 11-годишен син, който дава добри надежди в оценката си за външни и духовни човешки (и женски) качества, бе меко казано смаян...

Но нека си почнем от самото начало! И така – на път: Me, myself and my beloved men (husband and son). Дочката я зарязахме на баба й, за не троши удоволстието от сексапилната държава с четиригодишните си капризчета.... Подло, но с чувство.

Пристигнахме в люлката на женската красота след изнурително пътешествие по въздух и релси. Нека да разкажа за него, а? Нали е ПЪТЕ-пис, а пътя не бе никак малко, Ама никак. Което ме подсеща да вметна, че LOT не е вашата авиокомпания, ако искате да полетите в небето. Има и други начини.

Но иначе - верно цялата им нация имат само по 3 имена за всеки пол – всичките стюардеси бяха Малгожата, Беата и Агата. В отговор на това пилотите бяха Тадеуш, Адам и Марек. Но пък един стюард СтаНИслав (с ударението на  -ни-) отсрами отбора. Храна на борда: триъгълен сандвич с шунка и кашкавал. За полската бира сама съм си виновна, аз си я пожелах в момент на слабост.

Последва една бодра смяна на самолети в братска Варшава, в 17 часа варшавско време - всичко долуразказано се случва в границите на 15-17 минути („Вервайте ми!”), състояща се в слизане от първия самолет (София-Варшава), нервно потропване и тежко дишане във вратовете на заникъде-небързащите пасажери, лежерно разговаряйки на сизане; после здраво тичане на „възмъжалите” ни форми в невероятно неудобната им сграда („българска работа” ли казваме ние? - нашето летище май си е супер и половина!), няколко задъхани проверки на паспорти (американските ни визи разсейват проверяващите ни Адам и Малгожата и ги карат да ни хвърлят завистливи погледи), и после .............о, ужас, дълга опашка за единствената им зала за външни полети, която моят Буб пъргаво изпреварва с обяснението, че самолетът ни за Стокхолм вече е излетял, но нека все пак потичаме за здраве, за да се убедим сами... Ок, каза стоманеният Тадеуш и ние светкавично започваме да сваляме колани, чанти до полуразсъбличане.... Агата се смилява и ни оставя да си тичаме с обувките. Готина, разбираща. Топло й се усмихваме и драсвахме напред.

Самолетът верно се беше екипирал за път. Ние си тичаме 100 м гладко бягане из гейта, а в далечината „коминчето му пушеше”. И във Варшава нямахме шанса да ползваме ръкави за качане на самолет, което пък помага за физическата подготовка на пасажерите. Особено такива като нас. Какъв фитнес, бе джанъм, с тая работа на компютър цял ден? Спя с шефа, който обаче ми се пада Буб - така че елементът „изненада”, „ще дойде/няма да дойде”, „жена му ще ни гепне” и „ще ми купи ли колата”, който елемент поддържа физиката в невъзмъжала форма, го няма.... Купува ми колата, аз не се стряскам от странички фактори, но пък после дишам тежко, тичайки из летищата на света... Е, няма угодия!

Та дотичахме до Беата, до която кисело се усмихваше швед от ливански произход, който в промеждутъка от 3 минути до нашето приближаване вече бе възстановил дишането си. Ние, обаче, не бяхме.  Беата започна да говори „пшицкего най-лепшего” по радиостанцията, а аз с премрежен поглед гледах късноследобедното слънце, кето прежуряше върху самолета ни. Отблизо бе подозрително малък. Аз и в Щатите съм пътувала с малки самолети, но такъв не бях виждала. Май бе по-добре да вземем да си го изтървем  и да броим занятието за фитнес,а?  Ама, Беата, не – “You vill getz on tze plane immedziately – don’tz vorry!”

Поведе ни четиримата с ливанския швед - с бързo стегнато подтичване по едни стълбичка надолу и после към един автобус, който го нямаше. Беата се обиди, защото била казала да е там автобуса (ама ние й вярвахме –що се обясняваше?), пък Марек сигурно е духнал с него... Българска работа ли...? Минаха безхрайни 20-30 секунди, в които аз почти исках Марек да е забегнал с дъщерята на шефа си към някакъв далечен терминал, обаче моят Буб и нашия син Калоян  – не, те искат да се качат на сапунерката и да стъпят при шведките. За какво да бързаме –освен Бьорн Борг, Бени и Бьорн от Абба (в тая страна май всички имена са с Б) нещо ми убягват други мъжове... Чакайте да проверя – нали затова е Интернет. Сверяваш си часовника и после, о, колко сме „тилигентни” (http://www.nndb.com/ , например)

Ха, Стелан Скарсгорд, разбира се (Stellan Skarsgård, който американците наричат Скарсгард, защото не знаят, като мен „тилигентната”, че „а” с кръгче отгоре се чете „о”- имам предвид онези, които все пак са склонни да се опитат изобщо да произнесат това свежо име - пък после защо бишата Брадова Джен се съкратила до Анистън – въпреки, че на мен Анастакис ми звучи резонно някак... ) но пък този Стелан не е сред мечтите на дамите. Което Марк Уолбърг е, нали? (само Швеция!). Ох, и семейство Халстрьом щях да забравя – Ласе и Лена Олин (е, тя например си е хубава, и умна, ама нещо Холивуд по-рядко ни я отпуска, което е жалко).

Други шведи? Ох, Боже! – г-ца Спайс Халиуел имаше нещо шведско по таткова линия, но, за щастие испанско по мамина (така че, muchas gracias, mama). Е, при това положение – бързаме ли да се качим на тази черупка, наречена с прозвището „самолет”, или просто да си постоим при пан Тадеушът? Буб има защо да бърза, придружаващите ме лица са все пак мъже, те хранят надежди...

Със свистен на гуми, Марек паркира огромния автобус пред нас. Беата, обаче, много готина – и тя с нас, да се повози на рейса. А той – огромен, пустинно празен, по-голям от самолета. Почти запресмятах - ако отвлечем Марек, за колко дни ще стигнем по суша до дестинацията Юсдал - там нагоре, малко преди полярната окръжност в Швеция, закъдето всъщност сме се устремили.... Свикнала бях на по-интимент режим в претъпканите летищните автобуси – „отгатни парфюма ми”, „пипни ме тук, и тук” „сега ще те усмъртя отблизо” и т.н. А в този тук –празно и голямо. Марек определено е почитател на „Формулата”. Но не тръгна по диагонал, не се отклони от нарисувания на асфалта маршрут и на йота, макар че беше свободно от други превозни и летателни средства в оковръст много десетки метри.... Но, дисциплина, братче! Е, за отрицателно време ни оставиха пред стълбичката на самолетчето и отгърмяха в неизвестна посока. А ние пак – спринт по наклонен терен, с препятствия. 

Отвътре самолетчето беше още по-малко отколкото и отвън... Обхвана ме чувство на безнадежност – да си бяхме оставили и синчето поне у дома, при баба. Синчето обаче смята, че с баба е по-страшно, отколкото със самолетчето и ме гледа със светнал поглед „Супер, мамо, а? Глей къв самолет – много як!”  Е, чак пък много як.... Крехък и нежен си изглежда, ронлив даже. От едната страна двойка седалки, а от другата – единички. И вътре в седалките – нежни шведи и здрави шведки. Ето, доживях – видях ги!!!!! Дори една ми се стори хубавка – с много черна коса и прозрачна блузка. После видях прасеца й..., и си казах „Е, мацко, тук ще си добре – няма да си личиш, като истинска ще си!” И ми се прииска по-скоро да кацнем в тая Швеция. Живи.  Ето още една държава, освен Гърция и САЩ, в която хич не си лича... Ама, ако си мъж и  кажеш „гъркиня” или „американка”, не ти текат лигите. А само кажи „шведка” – още по-добре в мн.ч.: „шведкиииии”, щото те шведките вървят само по двойки и по тройки, нали така? Е, как ви се струва – еротика,а? А на мен седалката на самолетчето дори не ми е така впита в ханша както на хубавата кака отсреща.... – има още малко мегдан и мога да кашлям без да заседна в нея...

Но, уви, Ста’нислав се появи пак с количката, която едва се движеше по коридорчето между седалките. Да ни угоява с полски „вкусотии”. А може количката му би беше умален вид количка? Като за умален вид самолетче? Иначе асортиментът й си беше същия – обаче ние с Буб, хиииииитри българи, няма вече полска бира със смешно име (ще питам George да ме светне за името – каза че било „Живьец”, ама не беше много живец, от мен да знаете, все пак сме в БГ и се глезим с хубава бира...), и поръчваме направо - бяло вино. Изтънчено, със стил. Само свещи да палнеш, да отиде зян самолетчето..... Виното просто си заспива с триъгълни сандвичи (2 бр) с какво?, да – с шунка и кашкавал, в триъгълна прозрачна пластмасова кутийка. „Заспива си” и по презумпция, и по вкус. Ама, както казват бг учителите, „за толкова пари – толкова даваме!”. Нашият син Калоян реши, че това със сандвичите е един вид  „дежа-ву” (може за по-изтънчено да го кажа и „вю”, ме уи). Не, сине, пак сандфиджи.... Той обаче се подкрепя с кола хард (щото Малгожата няма лайт, но поне му се усмихва). А Тадеуш е като камък. Сигурно знае колко шведки ще го разкъсат, и гледа да не поддаде, щото пропука ли се, Агата от управлението ще му бие дузпата и ще лети само на вътрешни линии.

Чакайте, да не забравя – сега трябва да разкажа защо ще късат Марек, защото ако оставя за после, ще забравя и ще си останете в неведение за дивия разюздан скандинавски секс навсякъде, където ви отнесе въображението (така е по всички филми с Разгонената Гудрун, Огромният Свен, Тройката ученички от Малмьо, или каквито подобни си ги намислите). Моят Буб твърдеше, че когато бил в онази страна, да не споменавам мръсното й име, на прозореца на всяка спалня имало лампичка, но не за красота, а по предназначение. Сигнализирала употребата на одаята по предназначение.... Аз реагирах с бурен аплауз на раздувката, но той продължаваше да твърди, че този виц е реалност. Освен това Гудрун/Ева/Керстин (която в онази страна се произнася Шештин) сутринта раздавала кекс послучай случката. Е, ако сте вие, ще повярвате ли такъв анекдот? Хайде, бе! Направо ще го повярвам! Както казват американците, дето уж ще ги стигнем на ей оня ъгъл, „тая история просто не я купувам”! ;) - това е за всички тилигентни като мен ;)

Е, на вас как ви се струва тази история? Ще запазя ледено мъчание, по царски („Като му дойде времето – ще ви кажа....” - разбирай „ще ви го кажа друг път – друг път ще ви го кажа”), и ще ви карам да четете нарастващия съспенс с изгризани от напрежение нокти, цигари, и ако си гризете други неща... Шведките нямат много за гризене – държавата е спокойна, мъжете са спокойни по безполов начин, възпитани, учтиви, дистанцирани (все по гореуказания начин), с една дума – мъже мечта, ако не си жена.... Ако си еуглена, може и червена, но да не политиканстваме тук, хич не би ти пукало. Но жените се оплаквали, че мъжете били твърде спокойни и подозрително уравновесени, и затова разкъсвали клетите младежи от Конго, Танзания, Нигерия, защото все пак мъже от Италия или Испания не се срещат във всяка шведска паланка. Такива бяха легендите, а аз си мислех, че моят Буб е талантлив раздувач. Защо се детронира, бе мъжо, защо ме заведе в страната на незалязващото през лятото слънце (ох, това със слънцето е друга история... верно не залязва!!!) и ми показа, че няма Марк Уолбърг, нито Викито Силвстед, а само реална реалност от не много сексуален вид?!?!

Е, гризете каквото ви падне до след малко....  Следва продължение!

                                                          линк към част 2>>