Нямаме нищо общо с омразата и отмъщението,

 и отслабнах 19 кг   Знаех, че рискувам здравето и живота си. Не бе нито повод, нито цел теглото  Заедно с опита остана единствен резултат... но ето как и какво стана

Причината : с една дума политическа  Случи се лятото на 1991 година, когато политическия котел България ври и кипи, ферментира , за да се изпари   от състава на соцлагера и се влее в семейството на развитите страни на Европа.  Което става, защото всички искаме промяната и...заедно се блъскаме пред врата, зад която тя стои, за да докаже, че дава че докато дава  всичко , другите му пречат. Сега тук споделям само промените на тялото, на душата- без политика.. Само

Чувството :  Физиологичното, което  съпътства дните на гладуването

Ден първи до трети Докато гладувам, се налага да готвя на семейството си. Най сетне те поемат това задължение. Пия само вода. На третия ден излезе съобщението в местния печат. Дойдоха съмишленици и установиха дежурство.

Ден четвърти до   17: Не съм сложила в уста каквато и да било храна  Чувствам лекота в стомаха .Пия вода с витамин Не  заспивам нито миг от четвъртия ден до края. Лежа, под наблюдение на приятели, съмишленици, които се сменят и денонощно съм с тях. Наблюдават ме два медицински екипа  всеки ден идват

Единият от болница на окръжния град,  носят винаги кардиограф, вземат ми кръв, урина Другият от моята местоработата –най голямото предприятие в   Северна България

 На 7 ден излязох от нас, разходих се из града. Видях, че събират подписка в моя подкрепа. Ходих до клуба. Едва се прибирам от слабост  Лежа. Гледам неразбиращо телевизия. От време на време пред очите ми излиза картина, сякаш има видеозон, който ми показва какво има в стомаха.  Виждам червеникава материя в която има червеникава течност- може би чиста вода в която плуват капки мазнина или лекарство. Пия много вода, но то не ме кара често да уринирам. Дните са горещи- първата половина на юли 1991  Щом затворя очи го виждам червеникавата картина с червеникавата вода. Нищо друго, затова гледам и бодувам.. Но не съм гладна. Не чувствам нужда от глад и тоалетна, освен за уриниране, което не е често

   Влизам по един път  на денонощие в  банята, мия се с хладка вода. Сякаш времето е спряло за душата ми. В главата ми не текат мисли на радост, удовлетворение или страх. Бях си поставила задачата да издържа 15 дни и ги преизпълних. Нищо и никой не можа да ме отклони. Когато срокът изтече, ме завладя чувството на страх, че няма да мога вече да ям храна. Пиех вода за да поема витамините, а не от жажда.

Пия само вода с витамини, които ми дават докторите и ежедневно следят пия ли ги редовно

 Ден 16- Лекарката разговаря по телефона  с болницата . Каза , че положението ми е критично и... ще ме вкарат в болницата. Упорствам, че няма да тръгна, докато не дойдат от работа съпругът и синовете ми. Защото е петък и в болницата през двата почивни дни няма да има кой да ми назначи лечение.  В 21 часа ще има ново решение. Обещавам да спра гладуването, но подхранването ми започна след три дни под лекарско наблюдение

  Оставам за пръв път сама. Влизам  в банята. Сядам на стола и чувствам голяма слабост. Мокря се  С ужас констатирам, че около колената лактите навсякъде тялото ми е станало ... на дупки

Искам да изненадам близките си. Да разтребя кухнята и да... но не съм в състояние да хвана нещо, а още по малко, да го повдигна. Чувствам непреодолима слабост.

 На врата се звъни. Отварям. Екипът на болницата. Внасят и носилка. Но аз вървя. Прилив на сили ме кара да се държа или страх, да не ме сложат на носилката и казвам, „Аз вече реших, спирам гладуването! Не няма да отида в болница...”

Пак прослушване, оглед, кардиограми. За пръв път не ме склоняват, да започна да се храня, а ми обясняват, колко опасно ще е, ако се нахраня, така изведнъж с какво да е. Казват как да го направя. Показвам им „дупките” а те ме успокояват. Разказват ми установеното, че тялото ми е оздравяло от наслоени болести и отрови. Успокоявам че, защото чувствам лекота и прилив на сили. Удовлетворение  че издържах.

 Тогава се освободих от излишните килограми и политически пристрастия. За да разбера, че важните неща за обикновения човек са винаги извън политиката, но винаги в семейството, при хората с които може да обменя мисли, да контактува равно поставено. И с по малките и зависими от него ( деца, болни, Ш подчинени може би!) като прави много по вече за тях, което е сигурна добротата )

   В наши дни се добавя и територията на Интернет. Възможността да чета постингите  ме радва. Но...

материали, унижаващи България  огорчават. Негативни. Седят встрани, критикуват, сякаш не са част от нея. Нямат нищо общо със ставащото. А те са чиста вода ненапита. Всички заедно сътворихме тази анархия.... в България

Тя е издигната на такова стабилно и високо място в душата ми, че искам само още едно, всички, които носят името българин, какъвто и етнос да са, ДА Я ОБИЧАТ, ДА ПРАВЯТ ДОБРО ОТ НЕЙ и за нея , А НЕ ЗАРАДИ ПОЛИТИЧЕСКА ПАРТИЯ!