+6 6 гласа

Проектът за образователен закон и въпросите, на които той не отговаря

Когато отвориш проекта за нов закон за средното образование веднага се сблъскваш с нещо толкова неприемливо, че не можеш да го назовеш подруг начин, освен абсурдно. Това е още по-осезаемо, щом човек го съпостави с очакванията, които самият министър Даниел Вълчев в началото на мандата си ни внуши. Тогава той с основание се възмущаваше от безкрайно обемната нормативна уредба и разнообразието от подзаконови актове: постановления и решения на Министерски съвет, безброй наредби, Правилник за приложение на Закона, много други правилници, указания, заповеди, писма и пр. И обеща, че с новия закон щеизбегне този документен хаос. Оптимистите очакваха да видят стегнат закон, който да съответства на променилата се обществена ситуация и да има европейски образователни измерения.



Какво виждат сега не само оптимистите, а и заклетите неверници.



Проектът съдържа 103 страници, а към него предстои да бъдат издадени 19 Наредби на Министъра, още 10 наредби на МС и правилници, както и значителен брой наредби за държавните стандарти по всеки учебен предмет и за всеки клас. Нито една от тези нови наредби не е публикувана, но със сигурност техният обем ще надвиши 400 страници.



Трябва да се признае, че през последните години от училищната практика изчезнаха ежегоднитеУказания на МОН за организацията на всяка нова учебна година с по над 100 страници. Но това изобщо не повлия на свръх централизирания модел. Напротив. Тяхното премахване имаше други основания: указанието си е все пак указание и може и дане бъде изпълнено. То е по-скоро методическа препоръка, помощ. А заповедтта винаги носи последствия, както за директора, така и за недобросъвестния работник-учител, за когото на основаниена министерското разпореждане също е издадена заповед, а нейното нарушаване е достатъчно за административно санкциониране. Започнаха да се издават заповеди за какво ли не. Заплашително се размахва пръстът на началника, а властта се разбира като насаждане на страх. Две години мобилни групи бродят из страната, като разпределението на експертите идатите за контрол на училищата са служебна тайна, а графиците носят гриф „строго секретно”. Оказва се обаче, че резултати няма, че със страх в училищене се постига ред и дисциплина. Но практиката продължава да се разширява. И проекто-законът окончателно я регламентира, търсейки нови форми за наказания и насаждане на страх, включително и на учениците и родителите /!?!/, като се мотивира с необходимостта всички да спазват правилата.



Отговорът на въпроса „Защо е толкова обемна нормативната уредба за българското училище?” е лесен. Защото Министърът и Министерството нямат политическата воля да разгърнат децентрализацията в управлението, като разширят относителната самостоятелност и самоуправление на образователните институции. Директорите управляват не самопроцеси /учебен и възпитателен процес/ и хора /работодатели са/, а вече и пари и това ги превърна в истински управленци /мениджъри/. Но вместода се подрепи и насочи предприемччивостта им и особено да се окуражат онези, които търсят сътрудничество и овластяват създавани от тях училищни структури иобщности за съуправление и съвместни действия и именно по този начин училището се развива и променя, все по-отчетливо министерството налага практики от времето на тоталитарната държава. Силно администриране, автократично управление, страх и несигурност. Вместо гражданско участие, делегиране на права и отговорности, съучастие, инициативност и иновативност.Отвореното училище и отвореното образование са изчезващ мираж, а натрупващите се абсурди задушават всичко напредничаво. И жизнено. Гниене в абсурдите на миналото.



И още нещо очакваха оптимистите. Те искаха да видят, че когато се прави нов закон, в негоще има нови неща. Ако един закон само добавя настъпилите обществени промени, това се нарича актуализация, „изменения и допълнения”. За да бъде един закон нов, ние очаквахме в негонеща, които да дърпат училищното образование напред, които да узаконят нови концепции и модерни стратегии за развитие, съзвучни с онова, което става в Европа. Надеждите бяха чрез закона да се даде тласък за реалното реформиране насредното училище, като това става още по-наложително в условията на настъпилата икономическа криза и след многократните упреци от европейската комисия.



Ето някои въпроси, които остават без отговор в проекта за закон:



1. Защо функциите на общините остават такива като преди 30 години ? Училищата са общински, финансирането е грижа на общината, материалната база и имотите също, правят се общински стратегии, има постоянни комисии по образование в общинските съвети и те контолират местните образователни власти. Но кадровата политика не е тяхна и работодател на директорите остава държавата /РИО и МОН/.

2. Защо професионалните училища са държавни, имотите и базата им е публична държавна, а не общинска собственост. И по-важното: защо професионалното образование и приемът в тези и в другите средни училища е ангажимент на държавата, а не на общината, която най-добре познава потребностите на икономиката и на трудовия пазар в областта и региона.

3. Преструктурирането и оптимизирането на училищната мрежа чие задължение е ? Ако е на държавата, защо в закона не се уточняват критерии и параметри, които позволяват рентабилното съществуване на отделното училище или го правят икономически целесъобразно и под които то трябва да бъде преобразувано, сливано с други или закривано ? Ако държавата не може да го направи, защо не овласти /делегира права/ за това на общините ? Защо се счита, че държавна отговорност може да поема само министерството ?

4. Защо в Закона не става дума за формалното и неформалното образование, за ролята на средното училище в образованието през целия живот, както и за валидирането на неформалното образование. В редица страни разходите за неформално обучение многократно надхвърлят тези за формалното и е ясно, че и у нас ще става същото. Но закона бяга от тези въпроси.

5. Защо в Закона единственият път за подобряване на реда, дисциплината и сигурността в училище се търси чрез наказанията и задълженията. Защо се обсъжда толкова широко гоненето на ученика от часа и санкцията да положи труд в полза на училището, когато на всички е ясно, че това няма да се случи и че то няма да реши проблемите. И по-важното: защо закона не търси отговорите в разширяването на възможностите за „включване” на всички ученици, за участието им с действия в полза на паралелковата и училищната общност, за доброволчество, за богат и разнообразен училищен живот, за живот в групи по интереси, клубове, кръжоци и пр. Образованието ни има нужда от мотивирани деца, от ученици, на които в училище им е интересно, които виждат в училището територия за реализиране на идеи, пространство на питанията, на дискусиите и на свободното изразяване на свои гледни точки. Нашите деца имат мнения и предложения по много общи и споделяни от общността цели за промяна и развитие. Защо този ресурс не се включи и подкрепи, а се залага на наказанието и намаленото поведение.

6. Кои са условията за разкриване на нови Центрове за работа с деца, кой ще финансира и с какъв стандарт досегашните и как ще се осигуряват новосъзданените? Как се определя съотнасянето /баланса/ в хорариума на форми за СИП и на часове за кръжочна извънкласна дейност в рамките на отделното училище? Кой може да участва във формите на Центровете за работа с деца и как се финансиира труда на учителите им и издръжката на институцията. Имат ли Центровете свой учебен план, как се осигуряват извънучилищните градси /общински/ прояви с децата и пр. Това, което е предвидено в проекта, е финансиране на остатъчен принцип и не съответства на европейските практики.

7. В закона няма и намек, че училището има ангажимент и е страна в дейностите за възпитание на младите хора и за развитие на личността им. Какъв е дялът в това отношение на часа на класа? Как се работи на паралелково и на училищно равнище с родителите и има ли подкрепа за създаване и развитие на техни структури? Как се партнира с неправителствените организации и чрез кои училищни структури? Как участват в тези процеси други държавни институции като театър, музеи, галерии, библиотеки, висши училища и пр.

8. В закона не става дума за промяна на функциите на сегашните Регионални инспекторати по образованието. А за всички е ясно, че те не могат да останат в този си вид. Какво са те? Ако са с функции за контрол по изпълнението на държавните стандарти за отделните предмети и класове, за външното оценяване след завършен клас и образователна степен, както и за контрол над цялостната възпитателна работа в училище, защо не се развият като отделна агенция по стандартите, подчинена на Министерския съвет, както е в Англия и в много други страни. Нали е нелепо министерството да се самопроверява и самооценява, вместо това да го прави институция, която е над него и е назависима ?






Ще завърша дотук. Но не защото няма какво още да се добави. А защото и това е достатъчно, за да се каже: спрете този псевдо-проект. И разберете, че закон не се пише в тайни и потайни доби, скрито и от неизвестни автори. Законът има смисъл, когато е роден като желана от много хора рожба.От грижата им и от надеждите и очакванията им.

КР. КОЕВ