Чуйте я - Севърн Сузуки, 1992г. на Екологичното събрание в Рио Де Жанейро

- Здравейте, аз съм Севърн Сузуки и говоря от името на Детската организация за опазване на околната среда. Ние сме 12-13 годишни деца от Канада, които се опитват да променят нещата. Ванеса, Морган, Мишел и аз сами събрахме пари да пропътуваме 6 хиляди мили, за да дойдем и да ви кажем, че трябва да се промените. Аз нямам скрити намерения, просто се боря за своето бъдеще. Да изгубя бъдещето си не е като губенето на избори или на акции на борсата. Ще говоря от името на идващите поколения, от името на гладуващите деца, чийто плач остава нечут. Ще говоря и заради безбройните животни, които умират, защото няма къде да отидат.
Страхувам се да изляза на слънцето, заради озоновата дупка. Страхувам се да дишам, защото не знам какво съдържа въздухът. Ловяхме риба с баща ми във Ванкувър, докато хванахме една с тяло, цялото обхванато от рак. Мечтаех си да видя големи стада диви животни и гори, пълни с птици и пеперуди, но се чудя дали те въобще ще съществуват за моите деца. Налагаше ли ви се да се тревожите за такива неща, когато бяхте на моите години?
Всичко това се случва пред очите ни, а ние се държим така, като че ли разполагаме с цялото време на света и с всички решения. Аз съм само едно дете и нямам решения, но искам да осъзнаете, че и вие нямате. Не знаете как да оправите озоновия слой. Не знаете как да върнете сьомгата в умрелия поток, не можете да върнете унищожените животни, нито гората на място, което сега е пустиня. Ако не можете да поправите нещо, престанете да го разваляте!
Тук може да сте делегати, бизнесмени, репортери, политици, но вие също така сте майки и бащи, братя и сестри, лели и чичовци – а всички вие сте и нечие дете. Аз съм само дете, но знам, че всички ние сме семейство и всичките 30 милиона вида в това семейство споделяме един и същ въздух, вода и почва – границите и правителствата не променят това.
В гнева си не съм сляпа и в страха си не се боя да кажа на света как се чувствам. В моята страна произвеждаме толкова много боклук, купуваме и хвърляме, купуваме и хвърляме и въпреки това не го поделяме с нуждаещите се. Дори когато имаме в излишък, страх ни е да не загубим. В Канада живеем привилигирован живот, имаме достатъчно храна, вода и подслон, имаме часовници, велосипеди, компютри и телевизори. Преди два дни тук в Бразилия прекарахме известно време с деца, които живеят на улицата. Едно от тях ни каза: „Иска ми се да съм богат, за да раздавам на уличните деца храна, дрехи, лекарства, покрив и любов.” Ако дете, което няма нищо, иска да раздава, защо вие, които имате всичко, сте толкова алчни? Тези деца бяха на моята възраст, не мога да спра да мисля за това колко голямо значение има къде си роден и че можех да бъда от тези деца в Рио, гладуващо дете в Сомалия, жертва на войната в Близкия изток или просяк в Индия. Аз съм само дете, но знам, че ако похарчените за военни цели пари отиват за борба с бедността и за опазване на околната среда, какво прекрасно място щеше да е Земята.
В училище вие ни учите: да не се бием с другите, да намираме решение, да се уважаваме, да почистваме около себе си, да не нараняваме другите, да даваме. Тогава защо вършите нещата, които ни учите ние да не вършим?
Не забравяйте защо ходите на тези конференции – заради нас. Вие решавате в какъв свят ще живеем ние. Родителите трябва да могат да утешават децата си, като казват, че „всичко ще е наред”, „правим най-доброто”,”това не е краят на света”. Мислите ли, че можете да ни кажете това? В списъка на вашите приоритети ли сме? Баща ми казва, че хората се познават не по думите, а по делата. Вашите дела ме карат да плача нощем. Казвате, че ни обичате. Покажете ни го.

Превод: от тук