Простичкият начин, по който да нарека днес, това което се случва с мен

Днес аз не искам да е вчера и със същата омраза да се вглеждам в огледалните прашинки на оминалите дни, да надничам към бъдеще от случили се спомени. Искам за изхвърля там далеч, назад във времето всичко онова, което някога наричах мое аз, тази похабена косвена обвивка на една душа, която някога имаше себе си. Отронените листи от дърветата само напомнят за болката от това, че се сменят сезоните и изтичат векове живот като пясък между пръстите ми, но не си отива и не отминава болката, не се променя факта, че сърцето ми отдавна бие само по принуда, заплашено от факта, че иначе ще спра да дишам. То не ме предава и продължава да тупти на инат в кухата вдлъбнатина на съществуването ми. Как ми се иска утре да значеше нов ден, нов изгрев, да имаше нещо ново, по-различно от целия фарс на миналото превърнало се в настояще. Безизразното, празно лице на едно живо момиче, останало в предверията на един отдавна изгубен свят ме гледа в сънищата ми с кървясали, мъртвешки очи, а изпитите й камено-бледи страни дори не се опитват да раздвижат прехапваните множество пъти мраморни устни. Дори в кошмарите ми тя е ледена вкаменелост! Дори в най-болезнените мемоари на съзнанието ми не мога да зърна дори за миг онзи буен огън, който пламтеше в очите й! Как искам да затворя очи за миг и щом отново ги отворя пак да мога, както преди, пак да виждам всички земни цветове, но досега съзирам само сенки от ада потопени в горещ катран! Някога бях дете на изгрева, окъпан в лазурен блян и летях на крилете на феникси, раздирайки безкрайните хоризонти на мечтите си, а днес дори не мога разлиствайки пожълтелите страници на овехтялата многотомна книга на живота ми, да открия малък мастилен белег разказващ за онези дни! Днес съм само призрачен шепот от отвъдното на моето някогашно съществуване!