Франсоа Вийон Балада от името на съдбата

Съдба съм и такава съм била,

та ти ли, Франсоа (не те и зная!),

ще ме наричаш мен убийца зла?

И по-добри от теб ядат калая

и свършват в кариерите накрая.

Оплакваш се, а плачеш за бесило —

не си единствен, стъпил днес на гнило.

Най-знатни люде — гледай! — съумях

да ги направя аз на пух и прах,

пред тях си ти като муха пред слон;

да предизвикваш мен е страшен грях,

така че се вземи в ръце, Вийон!

За цар и крал не съм добре дошла,

че аз отколе гибел им вещая:

сразих Приам^[1], изчезна сред мъгла

навеки Троя — с участ като тая

и Анибал^[2] успях да увенчая,

а Картаген превърнах във мъртвило;

и Сципион опита мойто жило;

предадох Цезар със един замах,

а във Египет пък Помпей^[3] заклах;

в море от кръв удавих аз Язон;

запалих Рим^[4], жестоко там вилнях…

Така че се вземи в ръце, Вийон!

И Александър колко кръв проля,

загледан към звездата си в безкрая,

а как умря! Сред бойните поля

и Арфаксад^[5] реших да закопая…

Такъв ми е на мене обичая —

така да бъде, знай, се е решило

и нищичко не се е променило.

В нещастието Олоферн презрях

и ножа на Юдита не, не спрях,

докато спеше. А Авесалом?

Какви коси! Обесих го на тях.

Така че се вземи в ръце, Вийон!

И чуй ме, Франсоа, какво разбрах:

сама да можех днес да всявам страх,

а не съгласно божия закон,

би ви очаквал всички пълен крах…

Така че се вземи в ръце, Вийон!