И така – време е за Epcot. По предварителна информация, той ни звучи като поредния Дисни парк, но както вече казах – с леки нюанси на ТНТМ панаирна експозиция.

Откъде се е набило в главите ни това? Ами асоциацията с павилиони с технологии, IBM павилион, трасе с бързи коли, павилиони, представящи различни държави (май това ще да е бил „панаирния” ключ в съзнанието ни)... Какво да очаква неподготвен пловдивчанин от подобни недомлъвки?

Все пак сме откърмени в града на панаира, където въпросът от нашето детство „Лелче, имате ли торбички?” произнесен трепетно в палатите на ГДР, СССР, и прочие тайнствени за детската мисъл места, дълги години отекваше в спомените ни и като порастнали. Когато аз самата един ден порастнах и работех на това лелеяно за децата място – въпросът се беше поизменил едва до „Значки имате ли?”..., но това пак е в същия кюп детски желания.

И така, решаваме смело да прекараме остатъка от жежкия следобед, разглеждайки ТНТМ-то на Дисни. Въпросът „Тате, какво е ТНТМ?” носи дълъг и безсмислен отговор, затова – да им го покажем директно на децата.

Избутваме мечтата за охладена от климатик стая/кръчма и чаша ледена бира в ръка назад-назад в душите си, и въздъхвайки дълбоко, поемаме към нагорещен Епкот.

Флорида има егати климата за април месец! Хем жежко, хем влажно и лепкаво... Обаче пък, Флорида ни кефи с много други неща, между които е испанският език на всяка крачка – това е отмъщението над Завоевателя. Маями е вече почти основно кубински град, но и Флорида като цяло си я бива. Венсеремос! Американците ходят като туристи наоколо по испаноезичните земи...

Епкот ни посреща с все същите Дисни-мурафети: бодри баби на двуколни моторчета, които подреждат колите в безупречен ред; туристически шосейни влакчета до самия парк, билетчетата в машинките на входа, проверката на багажа за гранати и гранатомети....

 
След всички познати номера – ни посреща прочутата гледка на символа на Епкот – огромната голфоподобна топка.

Оказва се, че тя помещава "Пътуване във времето" – от древността до бъдещето. Друсат те с едно влакче на времето, следиш развитието на света, накрая попълваш един въпросник на екранчето в количката, щракват ти неочаквани снимки и накрая ги изтипосват по огромни стенни екрани на изхода, за да те вържат да си ги изпратиш като „имейл от бъдещето”... И понеже услугата е безплатна, накрая имейла ти го глътва спам-филтъра. Мда....

Но пътешествието си го бива, осовено за подрастващите. Плюс невероятната климатична система, на която родителите се наслаждават в захлас.

ДНК-то на Жорката не позволява на двамата ни подрастващи да подминат IBM залата с компютърните игри в съседна сграда. Аз бих я заобиколила, но тримата други от семейството трябва да се надрусат с допира до клавиатура, защото абстиненцията ги гепва здраво и дълбоко и тримата. Аз не съм от това семейство, но те ме обичат и ме водят навсякъде с тях от благосклонност...., и съжаление, вероятно. Все пак съм раждала двама от тях, макар и да не са с моето ДНК.

Аз гледам да се надишам на леден въздух вътре, защото навън става 35*С и аз започвам да очаквам мириканците да преминат в други гЪзоОбразно състояние – понеже испаноговорящите жега не ги плаши. Те не са така „бели хора” като „по-белите”.... (Ако помните онзи филм с Матю Пери и Салма Хайек – бащата на Матю каза на мургавия баща на Салма: “White people are melting here…”) Много кофти лаф, но мнозина „по-бели” наоколо май си го мислят това наистина...

Между другото – това тук определено е една от най-расистките държави на света, ако не е баш Най. Например, майката на една приятелка на Траяна – корейка по произход, все казва: „Траяна прилича на истинска американка”. Егати, комплимента! Казано със стаена завист в гласа, вероятно породена от факта, че по външни белези, Траяна не се различава от местните „бели”. Да, ама по „вътрешни” белези – разлики има и то качествени, слава Богу... Та, тук са много любезни едни към други, но белезите на расата се оказват май доста съществени, както научаваме след по-дългичък престой тук.

Навън вече камъните се топят, белите хора са вече червенокожи всъщност, но ние смело искаме да видим какво ще ни предложи ТНТМ-то. Гледките на вода и цветя, цветя и вода са просто умопомрачително красиви.

Оказва се, че Епкот е бил неотдавна домакин на някакви изложби на цветя, демонстрации на изграждане на скулптури от цветя, етсетера..., и сега ние пием с шепи от красотите останали оттогава...

Има и водоскоци, в които водата скача от един леген в друг, а децата наоколо бясно я гонят да я гепнат. Мокрост, смях и веселие, разхлада... – както би казал Ийори с мрачен глас.

Има и водопад, в който водата се движи наопаки – нагоре,... което всъщност го прави водоскок, но ходи обяснявай на англоезичните, че това може би е всъщност waterjump ;)) Та, водните красоти са част от невероятния чар на Епкот.

А павилионите на различните държави се оказаха всъщност умалени копия на забележителности и характерни черти на няколко държави по света. Не е, разбира се, като да ги видиш наживо - изобщо и хич не е, но за децата е интересно преживяване. А това все пак е Дисни парк - децата са таргет- групата...

Всеки „павилион” предлага типични сгради за архитектурата на съответната страна, няколко забележителности от страната, и разбира се, най-важното за духа на бледоликите: кръчми и ресторанти (със сервитьори от тази страна), предлагащи типичната за тази страна кухня ...- аааа, стига, бе – че как иначе?!? Мириканците нямат оцеляване без храна на всеки час – вижте част 3, там пише за тази национална черта.

Ето и списък на павилионите/Pavilions (по азбучен ред):

• Canada Pavilion 
• China Pavilion 
• France Pavilion 
• Germany Pavilion 
• Imagination! Pavilion 
• Italy Pavilion 
• Japan Pavilion 
• Mexico Pavilion 
• Mission: SPACE Pavilion 
• Morocco Pavilion 
• Norway Pavilion 
• Spaceship Earth Pavilion 
• Test Track Pavilion 
• The Land Pavilion 
• The Seas with Nemo & Friends Pavilion 
• The American Adventure Pavilion 
• United Kingdom Pavilion 
• Universe of Energy 

Павилионите са разпoложени около доволно огромно езеро. Не мога да кажа естествено ли е, изкуствено ли е, но Флорида е щат с много езера, та може да им се доверим, че разбират от тях. Ние поемаме отдясно наляво и така започваме от Канада, за да завършим с Мексико от срещуположната страна....

 виж картата тук

Започваме с мини-Канада (която предлага умален вид на красивия Chateau Frontenac в град Квебек, првинция Квебек)  – за наш късмет си отмятаме: виждали сме го наживо. Моля, да не забравя - отстрани е и неизменният ресторант за спасение на душите на бедстващите (в случая с павилиона на Канада - той е пържолен) ...

 
Следва добрата стара Англия с английските улици, типичната архитектура, телефонни кабини, кръчми, магазинчета... – пак си отбелязваме: и това сме виждали наживо; дотук вадим късмет с познати неща...

Траяна поигра на дама из „британските” улици, а ние решихме, че 5 часа следобяд е добър час за британска кръчма с името „Rose and Crown” (е, не е „Куцото куче и едноокият Джо”, но ние сме щедри и благосклонни по нрав, и ще простим на братята британци този пропуск....).

Бирата, която си поръчваме е любимата порода на наш английски другар и решаваме да го ударим на сляпо доверие – оказва се здрава, с подчертано английска жилка, но за нас ключовото понятие е, че е ледена....; майната му на другото.

Следват разни там типични английски гозби, които не принадлежат на най-вкусната кухня на света – това е известно всекиму, но поне са автентични... Наоколо кръжат джавкащи на британски-английски млади английски сервитьори (приличат на студентчета по мириканските земи, ама може и това да им е постоянното препитание, знаем ли), което глади ухото ни. Черна несправедливост е това понятие - "британски-английски"....  За нас това е единственият вариант на този език, но си траем, щото сме на бледолика територия и може да ни се скарат местните.

Ооох, забравих – преобладаващоместните са всъщност Венсеремосите, та... май сме споко по този въпрос! Мислите ни могат да напуснат леговището си. Наоколо ядат англичани, живеещи из Америката и си хортуват благо със сервитьорчетата – но без много застъпен елемент на чувства – по британски сдържано.... Което ме подсеща за любим мой виц:

„Проливни дъждове причиняват наводнение в Лондон и Темза започва да прелива. Иконом в богаташка къща влетява в стаята на господаря и започва разпалено да обяснява как господарите тряаба незабавно да напуснат дома си, защото мове да се удавят. Господарят сухо прави забележка на иконома да сдържа емоциите си, особено, когато говори с благородници като тях и го кара да напусне стаята и да преформулира изречението си - така, че да е кратко, ясно и най-вече сдържано.

Икономът излиза и след минута влиза пак, казва кратко и ясно, че трябва евакуация, но господарят счита, че още чува задъхан елемент и напрегнатост в гласа му, която английското ухо не бива да чува. Връща го отново за преформулировка.

Когато икономът влиза за трети път, вода плисва по пода на стаята, покрай краката му. Икономът я посочва с ръка и сухо и безизразно казва:

     - Темза, сър! ”

Та, за нас с Жорката, голяма част от англичаните са точно такива, от типа „Темза, сър” и като вземат, че изразят някаква ясна емоция или позиция – е свръхизненадващо за нас.....

Следва павилионът на Франция – подреден като френски квартал, разбира се с Айфелова кула отзад и с най-рекламираният за Епкот ресторант отпред. Красиви сградички, цветя, наоколо звучат шансони... La vie en rose.

След Франция, идва ред на мини-Мароко: красива архитектура, надписи на арабски, типичният арабски сук (пазар) с висящи пъстри дрехи и предмети над главите на минувачите, екзотични дрехи и бижута, шарени черги, арабски ибрици и медни тави, плюс сребърни подноси. От близкото Tangerine Cafe, което си е всъщност баш сладкарница за сиропирани сладки (от типа кадаиф, балкава, реване...), идва супер аромат -  бледоликите се страхуват някак от тези сладки, защото те нямат вкуса на пуканки, бургер или кока-кола, храни с  които те са прекарали живота си досега. Неизвестното плаши бледоликите.

 Та, кафе от миниатюрни чашки сърбат само безумните смелчаци, а другите ги гледат завистливо отстрани и чакат да видят дали смелият Индиана Джоунс ще оцелее след такаква кулинарна проба.... Абе, с една дума - всичко в този павилион е както си трябва - як Маракеш стил, и това много допада на белите. Те това чудо не са го завземали още, францизуте са се вредили преди тях, та им е много интересно. Мароко-то е интересно и за нас...

След земите на мини-Мароко, идва ред на мини-Япония. Е, тук не сме били също! Ама май и няма да бъдем скоро :))

Напред към Япония. Тя ни посреща с музика на типичните японски барабани „таико”. Звучат величествено. Хората са се насъбрали на „японския площад да гледат този музикален спектакъл, който трае към 15-20 минути. Този ден програмата се изпълнява от три крехки дами на 5 огромни барабана.

Мястото, на което се намират, е подножието на храмоподобна сграда. Удрят със страшна сила и с усмивка на лице. Публиката почтително изчаква края на изпълнението им, което вероятно поражда вълнение, а то от своя страна поражда чутовен глад у всеки бледолик. Последни удари, ръкопляскания и...бледоликите тичат към суши-ресторанта, разположен на втория етаж на съседната пагодо-сграда, за хранително подкрепление на духа си.

Ние, водени от нашите двама подрастващи, се втурваме към първия й етаж, където магазинът за японски сувенири разгръща пазви за всички любители на Покемон, Наруто, разните там всякакви Манга герои. Тънем в любопитство дали японските играчки и сувенири всъщност няма да са „произведени в Китай”...? Някои са, наистина. Че къде другаде? Като купуваме ключодържатели и тениски за подаръци на приятели – рядко има нещо произведено извън Китай. А, май имаше няколко в Мексико, но те не могат да бъдат репрезентативна извадка.

Докато подрастващите тарашат Манга секцията, ние с Жорката разглеждаме частта с кимоната – голяма красота. И после попадаме на интересна секция в средата на магазина, накачулена от множество публика. Оказва се, че там са разположени аквариуми с перлени миди.

Всеки желаещ от публиката си купува билетче за по 15 долара на мида и чака да види има ли перла вътре или не. Тука има - тука нема.... Някои късметлии попаднаха на сребърни перли – японските каки-продавачки ги разнесоха из половината магазин хората  да ги гледат и снимат. Една леля удари черна перла. Но всичките други перло-късметлии имаха нюанси на бяло-жълтеникаво-бежово-розовеещо... Освен това, веднага на място, има бижутерска секция зад акваиума с перлите, където други каки може да ти направят перлата на висулка, обеца или пръстен. Бизнес.

След начесване на Манга крастата, с шепа Наруто ценности в торбичка, плюс перлени обеци на мамата с другото ДНК, продължаваме разходката си край езерото.

Задава се павилионът на Америка, наречен смело "Американското приключение". Така и не разбрахме какво точно предлага той като забележителности, понеже сградата приличаше на нещо като Пловдивската ЖП гара... Е, в случай, че толкова стара сграда се намери в Америка, де ;)). Е, окей, шегувкам се...

Отпред има нещо подобно на лавка за ход-дог, но може и да е било ресторант, да не ставам дребнава. Може.

Отстрани, на брега на езерото е концертната зала на открито, където многолюдностекъл се народ с преобладаващи отличителни белези като инвалидни колички, бастуни и изкуствени зъби ръкопляскаше разпалено на изпълнител с посребрели къдрици, на видима възраст към 70-те, в бял костюм. Един достолепен американски Карел Гот... Оу, йе! Оркестърът също е с бели костюми. Аз съм безмълвна пред гледката. Публиката се радва от сърце на изпълнението на любимеца си. Браво!

Ние отминаваме, защото няма закъде да се бавим с американския павилион....

А и след него се задава една умалена Венеция - и челядта се втурва към площад Сан Марко.... Вече се свечерява, но италианският павилион се радва на повече хора, в сравнение с полупразния си американски колега (като изключим концерта). Очевидно италианската архитектура и кухня винаги ще има своите бледолики почитатели.

Край двореца на Дожите стои една от най-ценните забележителности за местните туристи - Tutto Italia Ristorante. Ние, обаче, вече сме уважили британските специалитети и светлото и тъмното пиво на Нейно Величество, така че ни остават само снимките покрай ристорантето...

Калоян разглежда отблизо копията на статуи наоколо. Не му обясняваме, че Микеланджело и приятели не са били път до този Дисни парк да творят на воля тук – знаем, че той го знае.

Траяна, обаче, разпознава локацията ни като Venice, Italy (боя се, че научи БГ версията на този град само след нашата намеса в този момент). Има и гондоли в езерото, за още по-пълна достоверност.

Добре, че сме били с Жорката в оригиналната Венеция... - не че и там не е застъпен днес кичозният момент. Между другото – един от странните ни моменти във Венеция 2004 г. беше следобедната сиеста там. Всичко изпозатвори да спи следобяд – за какъв туризъм, бе братче, да говорим? Егати, мързелите световни. Като гърците! Сиеста.... Топло им било на задника, на сън ги гонело. Няма обяд в ристоранте, перке Джовани е молто станко; демек: уморен бил италианския Иванчо... Мда, аз това не го дишам, ама явно съм крива нещо...

Та, на мини-пиацата в Епкот е все пак Амеуика и тук кипи живот и се сервира бясно храна на огладнелите за последните няколко павилиона местни гладиатори. Пицата минава за почти национално мириканско ястие, така че Бил и Сара са си тук като по чехли. Същото се отнася и за всякакъв вид макаронени изделия с произносими и непроизносими имена...

Вече е почти тъмно, и ние тътрузим изморени от безкрайния ден нозе... Все пак сме се събудили в част 3, не забравяйте това.

Навлизаме на територията на Германия. Пoказва ни го архитектурата, музиката и тиролските гащи на някои сервитьори наоколо (макар, че Тирол е австро-италианско понятие... - но аз не знам как се казват немските кожени панталонки с нагръдник с еделвайс). Каките имат бели блузи с буфан ръкав под светлосини дълги сукмани. И говорят с „Ват” и „Вай” за автентичност – абе, направо са си "натюрлих".

Германия ни предлага много красив магазин за стъклени коледни украшения. Приличат на малки произведения на изкуството, и някои имат цени на такива. Вътрешната част на магазина неусетно прелива във изделия от Swarowski кристали. Което май няма нищо общо с Германия – фирмата не беше ли швейцарска? Както и да е, тук явно се обединяват и припокриват редица немскоезични понятия....  Бледоликите купуват за световно от всичко, защото са в чужбина тук, на немска територия.

Разбира се, и тук има основна забележителност, свързана с яденето – Biergarten Restaurant. Ja, ja…! С елементи на Октоберфест и халби бира. И не забравяйте момците с тиролските гащи и каките с буфан ръкавите. Prost!!!

Придвижването напред е мъчително трудно за уморените коне, но някои от нас, особено на по-крехка възраст, са жадни за още преживявания.

Отдалеч ни посреща Китай. С осветения си храм, за който Павлина може да ни каже повече от всеки друг, плюс разните магазинчета с пагоди, и ...уморих се да разказвам за храна, но се налага – да, ресторантът на Деветте дракона. Пред него се вие дълга опашка, защото след пицата – това е втората родна храна за бледоликите.

Градината около храма е осветена с приглушени светлини и излъчва спокойствие и притихнала мъдрост. В храма има чаена церемония, която е започнала преди малко и не искаме да я прекъсваме със стъпките си. Отнякъде се и чува тихо и някакъв китайски струнен инструмент, както прочетохме по-късно - арфа било... Красиво усещане, .....макар и посред Дисни парк. Снимката ни е замазана, но здраве да е.

След Китай идва ред на павилионът на Норвегия. Тук здраво е опъната струната на викингските пътешествия – макет на викингски кораб е надвиснал над едно водопадче; плюс множество скандинавски закачки отвсякъде – пекарна за домашни сладки, сувенирни магазинчета, ски аксесоарчета, плетени пуловери за студените бели нощи, шапки ушанки и всичко богато гарнирано с безчет ски  мотиви. И тролове по витрините - да не забравяме тези наши стари приятели...;))  Калоян като момък, чиито крак е стъпвал в съседна Швеция, е малко като в недосънуван сън - някак му е познато това наоколо - отчасти, ама не съвсем...

Уууупс – за малко да забравя, бе – забележителност: Akershus Royal Banquet Hall, разположен в истинска крепост. Е, наужким е истинска, ама хваща окото на несвикналия. Ама че име само дали на този норвежки ресторант, а? Ще си кажете, че е част от Белия Дом поне. И в рекламата пише, че Дисни принцеси бродели вътре за радост на малките принцеси, но ние тая новина я преглътнахме като дълбока тайна, че инак ще се наложи да нощуваме в този истински замък....

Изобщо, както виждате пълен миш-маш е надробен тук, с елементи на тюрлю-гювеч: норвежки замък с помпозно име, гарниран с Дисни принцеси – там се сервирали закуски от америкаската кухня (няма такова жУвотно), но обядът и вечерята били в типичен норвежки стил.... ?!? Но пък десертите са – сега внимавайте: ”.. family-style dessert as sweet as a princess' smile..” Заболяха ли ви стомасите от сместа, а?

Последен е павилионът на Мексико. Като изключим внушителния храм на маите и магазинчетата около него с ръчноизработени нещица, които имат автентичен вид – всичко друго минава под общия знаменател на забележителностите: ресторант, закусвалня, кафене...

Си, сеньорес -  Лос грингос тиенен муй амбре – превод в ефир: голям глад мъчи бледоликите. Дано съм го казала и правилно, но "ми ихо Кало-Хуан" учи цяла година Еспаньол като втори език и го изпитвах на разни фрази, та направо се надишах на този красив език. Няма време кога да седна го уча, но чакам флоридци и калофорнийци да ни завземат и да го въведат като бащин език в околията. Венсеремос!

Ще го учим испанския на части. Урок първи: полезната дума – кохонес (cojones). Давам ви я за домашна, да се потрудите, ако не я знаете. Макар, че всички я знаят, ама нека с нея почнем, че е муй импортанта. Тя е популярна и гали ухото ни навсякъде, защото метафорично се използва за смелост, дързост... (без красота) и кураж. Ееее, стига подсказки.

...........................................................................................

На следващия ден - късен следобяд:

Да ви кажа, че се върнахме и на другия ден следобяд в Епкот. Бродихме из Animal Kingdom цял ден (за това - ще си има част 5), но следобедът пак се завърнахме на езерото, защото бяхме обещали на един млад кулинарен естет в семейството ни да вечеряме във френския ресторант.

Изненадващо за крехката си възраст, той си пада по вкусна храна, без да набляга на огромни пържоли, тонове пюре или мазни пържени картофки, с което нанася почти обида на връстниците си...

И така, почти гонени от надвисналите облаци (това е на втората вечер) успяваме да се мушнем в лелеяните кулинарни земи - ресторанта Les Chefs de France.

Нас с Жорката ни гони усмивка под мустак, заради проникновението да научим за "оригиналния норвежки ресторант с американска и новежка кухня и Дисни принцеси".... Та, сме леко предпазливи какво ни очаква тук, но Калоян залага главата си, защото бил видял вчера през прозореца две блюда в ръцете на сервитьор и им вервал на французите. Е, окей, щом им вЕрва...

Посреща ни елегантен пич с костюм и английски като на Jean Reno. Mes, oui! И ни нарича мадам и мосю (ама „о”-то има едно дълбоко и хубаво френско чувство в гърлото), докато ни води към масата. Като истински е.

Наоколо е пълно само с мадами и мосюта с къси панталони, маратонки и джапанки, но пък сервитьорите са достолепни в тъмните си костюми. Лек нюанс на неглиже пиниз дават постелките на масите, защото ако бяха бели покривки, щеше да ми иде на кино апетита - чак пък толкоз финес в Дисни парк, хайде сега, не на нас тия...

Нашият сервитьр е фосфорециращо черен момък с френско име, което не помня вече – Луи, Ксавие, Венсан.., абе, нещо от сорта. Ще го наричам с кодовото име Луи, че най-лесно се пише.

Луи се представя, казва че е от Париж и ние приемаме да му вярваме. По прилича да е забегнал от съседния марокански павилион, но нейсе, няма да издребняваме. То и ние сме малко нещо французи, защото имаме племенница, която живее в Марсилия. И ако махнем, че е Цветелина, а я кръстим Фльор от Марсей, направо сме си полу-парижани, n'est-ce pas?....

Луи приема поръчката с чутовен френски акцент и ни разсипва от кеф, а когато му казваме Мерси – и ние го разсипваме. Абе, да живее българо-френската дружба с мароканско-американски елементи! Viva la France!

A mademoiselle какво ще консумира? Мадмоазел не разбира, че Луи говори на нея и му се усмихва умно. Сбутвам мадмоазел и й казвам, че трябва да поръча. Мадмоазел е избрала нещо от детското меню с невероятно описание – звучи като "кюфте-дьо-теле с подправки и дижонска горчица, поднесено върху легло от хлебче.".. Мммм, нали? Когато, обаче, го прочитам наглас – разбираме, че зад това добре-кодирано описание всъщност се крие ... да, Калоян се изцепва на глас: Ам-бюр-гееер. Трябва да се произнесе точноп като Стийв Мартин  във филма „розовата пантера”. Ам-бъррр-гъъъър. Луи има чувство за хумор и потвърждава, че сме прави – хамбургер е това, ама така описан, че звучи като блюдо от времето на Луи XIV...

Логичният въпрос към Луи веднага е: Има ли подобни загадки в менюто и за възрастни, защото ако ще ядем месо от смееща се крава, поднесено върху легло от пюре-дьо-патат и залято с сос-дьо-грейви, тогава сме Мерси Боку и Adieu!

No, no,…протестира Луи почти възмутено – това е само при детското меню, понеже инфантите на АмерикА не ядат друго освен ам-бюр-гер, пи-ЦА и кюзин-дьо-Китай.... Ахам! Прав е.

След тези неоспорими доказателства, достолепният Луи се оттегля с поръчка за агнешко с розмарин, и две други блюда от сорта – да не ви разяждам сега, че не е честно. Всичко се оказва прекрасно и за очите, и за вкусовите ни рецептори.

Само мадмоазел нещо не улучи с ам-бюр-гЕр-а и тогава Луи й предложи да направи друг избор – за сметка на заведението. Мадмоазел не е сестра на брат си и не е почитателка на хубавата кухня. Та, въпреки жокерите ни, тя избира риба и пържени картофи, които за щастие се оказват приготвени по френски, а не по бледолик почин.

След това – разходка през Мароко, Япония, Америка, Италия, Германия и Норвегия, доакто храносмиламе...

Край нас преминават редиците на духови оркестри от всички краища на САЩ. Някои се предвождат от много смели мажоретки. „Много” пред „смели” е всъщност ключовата дума. Не защото нещо им има на момичетата - а защото са смело полуголи пред публиката в тази тъй скромна държава със здрави пуритански корени...;))

Накрая, акостираме на мексиканска територия, за да чакаме фойерверките в 9 ч. Голям купон. Всички са наклякали на стратегически места.

Е, има и тарикати, които са успели да седнат в мексиканската Cantina (демек: закусвалня) с изглед към езерото и към...да, фойерверките. Но те не са почитатели на френската кюзин, затова седят на задниците си, ядат люти енчеладас (царевични палачинки, пълнени със смес от кълцано пиле и прочие добавки) и поливат лютивината с кока-кола, а правостоящите ги гледат завистливо.

Заемаме местата си почти час преди спектакъла да почне. Небето проблясва от гръмотевички и това не е на добро. У мен започва да никне едно уморено колебание, но Жорката е решен на живот и смърт да гледа фойерверките. Десет минути преди старта закапват едри тропични капки. С Калоян веднага вадим дъждобраните и няколко завистливи погледи наоколо почти ги пробиват от пламъци.... Повечето, обаче, последват примера ни. За секунди сме дъждобранна публика.

Започва пороен дъжд. Фойерверките също започват, но аз нямам чистачки на очилата си и не виждам нищо... Кофти ситуация. Жоро снима като луд, а аз се надявам Канон наистина да правят поройо-устойчиви продуктите си.

Е, накрая, точно преди да се удавим в пороя – спектакъкът свършва. Мадмоазел плаче, че нищо не е видяла, защото имала вода в очичките, Калоян е намусен, че има вода в маратонките, аз имам вода навсякъде, но Джордж е целеустремен в желанията си – той е щастлив.

Не е видял много от водата, която се изля отгоре ни, но определено е чул фойерверките и мисли, че ги е заснел. Излишно е да уточнявам, че накрая се оказа, че май само ги е чул. Има една-две снимки, на която  се подразбира някак, че това са фойерверки. Струвало си е, заради тази снимка-две, вероятно... Мда...

Тръгваме към изхода на Епкот, шляпащи в локвите заедно със стотици други прогизнали от вода посетители. Вървим по двойки – Жоро с Траяна, аз - със Калоян, едни зад други....Около нас всички изглеждат еднакво – млади, стари, деца - почти 80% от тях имат на гърба си същите Дисни дъждобрани като нашите – полу-прозрачни, с емблемата на някой си парк на гърба, без значение кой...

Нареждаме се на един коневръз да чакаме за туристическото влакче обратно до паркинга на Епкот – и внезапно Жоро вижда по-стратегическо място и хуква да го заеме. Ние с Калоян го следваме сляпо... Изведнъж изстивам, защото осъзнавам, че не виждам Траяна до Жоро. Нали тя върви тъкмо с него. Почвам да викам, но плющящият дъжд ме заглушава доста.

Крещя истерично, Жоро се обръща, питам за Траяна и той казва "Не е ли с вас?”... Искам да го убия, но хуквам обратно сред всичките еднакви хора с мушами, които си викат помежду си нещо. Сред цялото викане, крещя и аз.

Виждам една малка мушамичка, която тича в обратната посока и крещи ужасно и ръкомаха, затова залагам на нея - и хуквам между другите мушами, които се блъскат в мен.

Накрая, когато си мисля, че тези 20 секунди са всъщност 20 часа, Калоян се оказва по-бърз от мен, настига мушамичката, и я хваща за рамото. Аз изкрещявам „Траяна”, мушамичката се обръща и виждам най-ужасеното лице, което съм виждала на мое дете...

Тя реве с глас и крещи истерично нещо на английски, че сме я загубили. Отличителен белег на Траяна - когато е в стрес, говори само английски. Горката! Прегръдки, целувки. Желание да застрелям баща й в упор. Ето защо не пускат с гранатомети в Дисни парковете. Затова!

Ужасно чувство е да изгубиш от поглед детето си. Беше ми се случило веднъж с Калоян като двегодишен – погледнах настрани и след 5 секунди него го нямаше на същото място на детската площадка. Беше отишъл зад една пейка, но тези броени секунди на ужас са отвратително преживяване....

Та, това е разказът ми за Епкот. Финалът беше доста напрегнат, но като цяло този Дисни парк остави у нас много приятно чувство.

Не разказах за останалите увеселения там, но може друг път да реша да разкажа. Или както се казва в една шегичка: „Ще разкажа друг път. Друг път ще разкажа ;))”

<< Линк към 3-та част                                      Линк към 5-та част >>