Предстои ми да разкажа поредния си пътепис. Както знаете началото е най-трудно. После, като почнеш, няма спиране. Ама, това пусто начало, с тая бяла страница в Word, най-ми е трудно.

Това пътуване беше специален подарък за нашите чудесни деца, които го заслужават на 100%. Пътуването до тези обетовани земи на детските мечти е като поклонение – един вид нужно е да се направи, защото е необходимо за душите на онези, които обичаш.

Ти самият би искал да не ставаш хаджия, а вместо това да отидеш на Бахамите, да речем - при мургавия ти другар Донован, и да слушаш океана, или гласа на мургавия ти другар Донован... Обаче, nobles oblige. Когато два чифта детски очи, особено едните доста пубертетни и вече на прага а-хааа да загубят интерес към обетованите земи – мдааа, куфарите се стягат тъкмо за поклонение. Палмите и "слушай прибоя на океана" (както казва Пипи Дългото Чорапче), ще чакат за друг път.

Разстоянието от Колорадо до Флорида е около 3200 км в едната посока. Нищо работа, за два дни сме там. :)))

Все пак, нека остане в архива, че аз този път бях узряла за самолетно пътуване плюс наемане на кола на място, но семейният съвет и, особено по-младите поклонници, ме сдъвкаха завчас. Те пътуват в около 18-20 часови полети до БГ през лятото и за тях самолетното пътешествие е скука безобразна.Поклонниците искат задната си седалка, искат DVD екраните си, искат цялото си  преносимо снаряжение от детска техника под формата на PSP-та, Nintendo DS-и и всякакви подобни, искат вдигнати крака с/без чорапи, искат когато ти е кеф да ядеш, когато ти е кеф да спиш, когато ти е кеф и разни други свободи да имаш....

Мдааа, не е лошо, но това се отнася само за задната седалка, запердена с щори на и без това тъмните стъкла. Както можете да се досетите, на предната седалка нещата са малко по-иначе, наситени с реализъм; слънцето прежуря отпред и отстрани, пътят се вие културно, скоростта почти по целия път стои в приблизително едни граници – 70-80 мили в час (110 – 130 км/ч), бавно и спокойно, без джигити или дупки наоколо за стимул, еднообразно, мдаааа, сънят ти казва „вземи ме, идваммм, мммм” и бум в дървото. Та, аз искам да съм много будна и да говоря с водача на нашето МПС безспир, за да му държа адреналина и тестостерона висок... И после се събуждам след 100 мили и виждам, че е било добре, дето не съм карала аз.

Водачът ни е луд за шофиране, горивото е в кръвта му... Той прекара последните си две години в безбройни пътувания и живот по летищата, и обожава педали и волан, и той да е in charge… E, аз съм на кантар – защото след 4 или 6 ч в самолет глезените ми пак ще са надути, само дето ще се разхождам по тясна пътечка (редовата класа в самолетите става все по-тясна в ханша - и като седалки, и като пътеки между тях..; лакомия самолетостроителна!).

Hit the road, Jack! Този път ще пътуваме с моя ахтомобил, той е по-малкия и по-икономичния от двете семейни SUV-та, и искаме да видим до какъв разход ще стигнем с него. Икономичност ще гоним тоя път, за да разсеем скуката. Иначе вътре е доволно просторен и поклонниците са щастливи.

Понеже вече сме обрулени пътни вълци, оставили зад гърба си миналогодишното автомобилно странстване до Канада, колата бива стегната за броени часове; цялата е обточена с удължители и раклонители за различните техно-системи на поклонниците; в багажника дреме любимият на всички ни супер-хладилник (още едно нежно кабелче и там, но пък водата ще е ледена) – е, по-големият поклонник ще се гъзурчи всеки път, за да извади поредната бутилка изотзад, но хладилникът е поставен зад него, понеже той е големият – който ще се бръсне догодина, той ще вади студените напитки.

Готови .... и потегляме, пак около 4.30 – 5 ч. сутринта.

Първият щат е Канзас. Канзас е голям, равен и скучен. Точка. Имал бил житни насаждения и затова видяхме големи зърнохранилища. Толкова за Канзас. Най-вълнуващото нещо, с което Канзас е свързан, е „Магьосникът от Оз” – затова в магазиничета за сувенири в щата продават сувенирни лъжички с червените обувки на Дороти. Ние си колкционираме такива лъжички и ще ги уважим, но Канзас да не чака друго от нас. Абе, направо да се превъзбуди човек от толкова интересни неща в тоя щат огромен. На отиване Канзас го прекарах в полудремки, но на връщане Канзас ми го върна тъпкано, тъпкано... Ама, като му дойде времето за обратното, тогава ще разказвам, ако не забравя...

 

Бялата черта по картата горе-долу ви води по правилната посока (тези вълнуващи кривини са от треперещата ми ръка – пътят е далеч по-скучен, отколкото аз съм го нарисувала). Та, както виждате, започва от Колорадо и преминава през чудните земи на Канзас, Мисури, южен Илинойс, западен Кентъки, Тенеси, Джорджия и заветните обетовани заеми във Флорида... Уморих се, докато го писах само.

Нека само кажа, че ние с Жорката сме на втори кръстоносен поход до Дисни Уърлд. Първото ни посещение бе през далечната 2000 г., когато един от продуктите на фирмата ни получи награда от ZDnet и ние отидохме да си я вземем лично до Тампа. От Тампа скочихме на лов за динозаври по поръчка на тогавашния 6-годишен Калоян и ги наловихме в Magic Kingdom.Траяна дори не беше планирана още, камо ли зачената... Мда, сега ни е втория поход и мислим да се справим успешно, защото причината да ходим дотам и мотивацията ни изобщо са тъкмо двамата поклонници на задната седалка.

Първи ден: Колорадо Спрингс, Колорадо – Нашвил, Тенеси. Оу, йе! Нашвил е люлка на кънтри музиката, намира се на 1200 мили (1930 км) от дома ни, та ще спрем чак там за сън, за да знаем че връщане няма – както и да знаем, че сме изминали по-солидното разстояние в ден първи, и за ден втори ни остават само някакви си там смешни 850 мили (1365 км)  до Орландо...

Това е Канзас Сити рано сутринта, минаваме го транзит. Намира се на границата между щатите Канзас и Мисури. Половината е в Канзас (сивата и доста безлична част), а другата е в Мисури (бизнес сгради и прочие). И така, този град се води в два щата и навсякъде фигурира със съответния щат, в който се намира интересуващия ви обект.

Най-интересното за ден първи е пресичането на три големи реки на този континент: р.Мисури, р.Охайо и р.Мисисипи. Огромни чудовища, колкото езера големи... Мостът над р.Охайо беше двоен, и в точката, в която минахме над нея - тя беше най-широката от трите. Мисисипи преминахме над по-тесен участък и беше малко по-голяма от Дунава, както го помня отпреди години.

                   снимката по-горе и по-долу:  р.Мисури, най-малката от трите...

Кротко и поотдалечко заобикаляме и град Сент Луис (Мисури). Градът се намира на границата между щатите Мисури и Илинойс (или както тък му казват Илъной, по хамерикански). Ето как изглежда Сент Луис отдалече ...

Да кажа две-три думи за нощен Нашвил – пристигаме в 10.30 вечерта. Води ни топлият глас на каката от навигацията (между другото се сещам да кажа, че имаш избор от сетингите за гласа на навигацията и съм чувала топлия мъжки глас като вариант; не много мъжки, но доста влажен - не си паднахме по него, но се обзалагаме, че  по крайбрежията, да речем в Сан Франсиско, както може би и в Холандия, се ползват доста навигации с този влажен тембър)...

Каката има зададено име на хотела, вместо точния адрес - умно, а?. И леко се обърква, понеже е дамма, и ни отвежда до някакви къщурки и храсталак. Жорката обръща и решаваме да спрем за минутка-две на близката бензиностанция, за да дадем задание на каката да ни отведе до адреса на хотела.

Бензиностанцията е обитавана от черни-черни батковци с дебели-дебели златни вериги. Казваме игриво на Калоян: „Твоите хора, брато! Нали ти си падаш да ги слушаш, я кви яки рападжии щъкат.”

В този миг, здрав и як рапър бавно тръгва към колата ни и аз се смалявам в седалката, за по-невинен вид.  Жоро, обаче, продължава да си вкарва в навигацията адреса на хотела, и кима на рапъра през затвореното стъкло, че "Не, няма да купуваме дрога". Рапърът, обаче, почуква с масивен златен пръстен на стъклото, за да отвори Жоро крепостта и да пуснем Троянския кон. Жоро пак му вика, не мерси, не искаме.

Калоян е тих и невидим отзад, а иначе често някой негов черен или тъмно-кафяв другар ми маха ухилено край училище. Ама тук сме на територията на рапъра и рапърът не иска да си тръгнем без покупка. Жоро вече е почти готов, но рапърът държи да имаме комуникация - и тъкмо тогава черен автомобил с много черни стъкла спира на няколко метра встрани от нас. Рапърът, заедно с още няколко немуподобни момци, наобикалят новия гост за поредна сделка, и .....ние тихомълком отгърмяваме.

След миналогодишното събитие в Кливланд, Охайо, с черния квартал (който не е чел това от канадските пътешествия, да го е чел:))), това е втори случай, в който не задаваме заданието на каката правилно и за отмъщение тя ни води при черни и страшни хора. Те май са на всеки километър тия черни и страшни хора, ама нейсе...

За щастие, след няколко минути, каката ни отвежда до хотела. Виждаме бели хора и решаваме, че можем да напуснем крепостта. Облекчение в душите ни....

Така изглеждаше първият ни ден като статистически данни в часове и мили - малко преди да пристигнем в Нашвил, Тенеси:

1143.9 мили са си 1841 км, откъдето и да ги погледнеш. Българи, Юнаци!!!  След това - къпане, мъртвешки сън, закуска, и в утрото сме пак на път...

Втори ден: Нашвил – Орландо, Флорида. Пътят се вие през по-живописни щати; уррра! Гледаме красивите акации карай пътя в Тенеси - голяма красота, езера, скали, пейзажни хубости. Това е езеро, покрай което минава магистралата:

              Много хубаво - все едно вулкан избухва от хълма....

Джорджия също е on my mind, както пее Рей Чарлз, и това е дори мотото на щата, на влизане в него...(“We are glad Georgia is on your mind”). Красиво, хареса ни - Джорджия, не Атланта. Атлантата беше по-мръсна и шумна,  от останалата част на щата, през която минахме, ама това си е нормално.



Тук преминаваме през Атланта, Джорджия - виждате същите ниски облаци, като над "вулкана" по горе

Джорджия пасна на вкуса ни.... Затова сигурно Атланта е втората по-големина Бг колония в САЩ след Чикаго или поне така сме чували – може би българите са видяли грешките с ветровития град (наричат Чикаго     - The Windy City) и са завзели по-южни, по-топли и красиви земи. Атланта е огромен град и незнайно защо магистралата води през сърцето й, по седемлентови връзки, кошмар. Но за половин час го прешляпваме и пак напред.

Флорида се показва огряна в ранно следобедно слънце. Още от Тенеси ни посреща красива зеленина около магистралата. В Колорадо тръгнахме с лек снежец, ватирани блузи, дълги дънки – около 2-4 *С... Та, Флорида е малко по-различна от Колорадо и Канзас по това време на годината ...



Във Флорида оставаме по тениски и събуваме чорапите, навън е над 25*С и много висока влажност. Топлината те натиска просто. Навлизаме в Орландо към 5.30 следобед. Билбордове за Disney парковете ни гледат отвсякъде. Наясно сме къде сме.... Няма мърдане.

Може би тук му е мястото да поместя ясно поредния си disclaimer - аз си пиша по един на всеки пътепис:

Всички знаем каква невероятна машина за пари са увеселителните паркове. Машината е страхотно разработена, добре смазана и перфектно организирана. Не искам, обаче, да навлизам в плюене в тази насока. Ако това ще ви е настроението и ако ще диплим защо правя пропаганда на Дисни индустрията - много ви моля, свършете с четенето дотук, с тази част. И аз съм гледала Фелини и Тарковски, и аз съм пушила цигари "Kent" и съм яла бонбони тик-так... Искам да споделя видяното, като съм абсолютно наясно с машината за пари на капиталистите. Capisci?

Сега възнамерявам да се разхождам в Дисни Уърлд парковете, да се возя на ролъркостери, да ме мокрят с вода, да пищя и да ям хотдог и хамбургери. В пълно съзнание. Ще се принизя до човек, който се радва да бъде весел и ухилен, и да се усмихва на другите весели и ухилени около него. За машината за пари - знам, вече потретих и почетвъртих.

Та, чао на онези, които остават дотук!

                                                     Линк към 2-ра част >>