Миналата седмица имахме кратко развлечение от ежедневната програма -  двудневно пътуване до Чикаго в четвъртък и петък, доста уморително, поради сгъстената програма, но си заслужаваше.

Целта беше в четвъртък да си свършим работата в нашето консулство там, плюс да се видим с български приятел, който бе за два дни в Чикаго на конференция. Вторият ден ни беше като награда -  малък опит за почивка преди полета обратно в петък вечерта. Едно много кратко, много мокро пътуване, но вторият ден изсуши мокротата и ни изпрати с много топло чувство...

Както вече съм казвала неведнъж, автомобилните ни деца не си падат особено по тичане по летища и превозване със самолети, но когато искаш за два дни да свършиш повечко работа, колата отпада като възможност. И така, след „ставане” в 2.30 през нощта, потегляне със закъснение (както винаги :)), каране до Денвър върху чист лед след снежната атака в срядата, и за финал – след издънката Жоркова на прага на самото летище да кара с превишена скорост, че да ни спре полицай със сирената си (благодарна съм му, че само ни смъмри – явно видя човекът, че едва ли за кеф сме се помъкнали с две деца в 5 сутринта по леда край летището), успяхме най-после да седнем в самолета до Чикаго.  За периода между 2 ч. и 6 ч. май бях живяла цял век. Ама пита ли те някой...

Благородството ме задължава да отбележа, че консулството ни с нищо не помрачи късмета, на който се радвахме от тъмни доби този ден. Аз се бях предварително леко понаежила и приготвила за различни въртели в роден стил. Но консулите бяха точни и дори мили. Браво, дано все така да вървят нещата  с БГ институциите; за мен това е новост... Хареса ми.

Небето в Чикаго се беше нещо попродънило и валя, докато се извали. Изваляването ще да е станало след като сме напуснали града в петък вечер, защото така и не видяхме града сух. Мъчно ми е, че не успяхме да разгледаме нищо в града, освен по-малките или по-големите локви на тротоарите.... Мокротия до шия и вискококачествена влага.

Ние се бяхме поприготвили за времето  -  по-топли якета, чадъри, дори и шапки за всеки случай.  Отдавна не бях ходила с влажни дрехи, та си припомних усещането, което толкова мразя – ходиш, ходиш, а задникът ти някак мокър и това те вбесява. (_{Vorfax, не ми махай „задника”, моля}).

Докато се придвижвахме от точка А до точка Б и после С, всичките все в гърлото на центъра, видяхме само високи, високи сгради. Някои дори скриваха върха си в ниски облаци. Направихме някоя и друга снимка изпод чадърите, видяхме се с приятеля ни, хапнахме, поразходиме добре-охладени влажни тела нагоре надолу из центъра, че там ни беше паланката, хвърлихме децата на сушинка и после на вечерно винце пак по другарски в кръчма наблизо. Още мохабет, още влага, и така свърши ден първи.

Ден втори започна с мен. Другите не даваха признаци на живот. Отворих очи, за да видя, че е 9 ч. Странно, можех да се закълне, че е не повече от 5 сутринта, а аз считам, че имам отличен вътрешен часовник. Часовата разлика с Чикаго е нищожна, те са само час напред от Колорадо, така че окей, 9 ч. може да се „усеща” като 8 ч. Но чак пък 5 ч.?? Верно, че спускаме пердетата плътно, но  около тях нямаше и помен от дневна светлинка.

Дръпнах преденцето – навън още по-сиво и намусено небе, някак силно сумрачно за сутрин, облаци – не виждаш околните небостъргачи, защото върховете им са при Свети Петър. Мда, очертава ни се втори ден все тъй мокър като първия... Надувам медна тръба за събуждане. Реакцията е повече от агресивна. Дърпам пердето докрай, но светлина не влиза.

Е, ставането не ни е силна страна, но след 2 часа вече сме на път към дома на наша любима блогерка. Ден втори може да се обобщи така: „На гости у семейството на Ела”, което в превод значи че навън може да вали из ведро, но на нас ни е топло, сухо и хубаво на душата и телата. 

Ела е щастлива жена. Има прекрасно семейство и много уютен дом. На нас вече ни е много топло и почваме да се разхвърляме. Не можем да си вземем думата един от друг, говорим разпалено, Чувстваме се все едно се знаем от деца. Мохабет, смях, безкрайна трапеза, вино, български салати и всякакви вкусотии. И още вино.

Момичетата пощуряха от луди игри, Калоян се отпусна и си почина от обичайния си baby-sitting, а ние се наприказвахме на воля часове наред.

Много хубав ден, ще го помня дълго; такива дни те зареждат за месеци напред...

.............

малко снимки от Чикаго: