***

 

 

Ако и тази зима оцелея, значи ще доживея някога до сто и кусур.

Ако превъзмогна разочарованията си, може би ще си позволя

да бъда очарован отново.

Понякога си мисля, че съм уморен от борбите.

"Борба за живот"- колко прозаично!

Толкова пъти побеждавах живота, надмогвах го, надхитрявах го....

В крайна сметка надхитреният съм аз-

Характерно за живота е, че рязко преминава в смърт.

Надмогвал съм над тленната си сянка.

Протягал съм ръце към минала безличност.

Той винаги печели, мръсникът му!

Гледам да не разсъждавам за себе си,

като за пул на игрална маса.

Дори един пул си има своите ръбчета, зъбчета

и следи от прекомерна употреба,

нащърбвания, оръфвания и счупеци,

от всичко, с което го сблъсква играта- живот.

Опростеното мислене е крайно нетактично.

Имаме мисъл, защо да не я натоварим,

с всички съмнения и кошмарни въпроси!?

Защо да живеем просто и щастливо,

когато може да е сложно и дръгливо!?

И ако е иго мисълта, какво ли иго е безсмислието!?

Как ли се наричат людете не осъзнали собственото си нещастие-

може би, щастливи!?

 

 

 

 

 

 

 

****

 

 

 

 

Ако любовта е огън,

то ние сме просто

изсушени от страст,

храсти на пътя му…..

Ако любовта е

развилняла се

излязла от бреговете си

река,

то ние сме просто

камъчета на пътя и….

Ако любовта е пороен дъжд,

а ние семена,

бихме протегнали

кълнове към нея…..

Но любовта е чувство,

а ние сме хора.

А хората (за съжаление)

знаят как да се борят,

със стихиите….

 

 

 

 

 

***

 

Безсънието ме побърква!

Започвам да сънувам наяве,

да превръщам живота в сън.

Всичко се смива в една вечна полудрямка.

Летаргясвам!

Вампирясвам!

Нейсе. Часовникът отмерва бавно срещата на утрото с края на нощта.

Още един безсмислен ден започва,

заедно с боботенето на боклукчийските камиони:

спретнатичко, чистичко, като нова страница.

Ще тръгнат скоро писците- хора по листа

Пак със своите лъжи, дребни измамици и лицемерие.

Ден след ден все същите писания- като ксерокопия.

Е, нужна ни е лъжата на утрото- повече от хляба,

Аз- тебе, ти- мене и всеки доволен.

Ох каква обърквация и то защото

никой не е сам в главата си!

Ех, де да беше толкова лесничко,

Както при машините:

Проблеми/ Решения/ Мъж 32/ Чувства/ Възстанови/

 

 

 

 

 

***

 

Безумието на вечерта надделя

над подредения хаос на деня.

Нощните звуци изригнаха -

толкова отчетливи, ясни, оригинални.

Всеки от тях носеше свой смисъл,

свое послание.

Хората, през деня - бледи сенки

 на самите себе си,

оживяха, добиха цвят.

Ех, какви чудеса прави нощта.

Заредени до безумие с оптимизъм

излизаме от кожите си.

Пролетни ветрове танцуват в мислите ни.

Бялата лудост на пролетта отново настъпва.

Нека сърцата ни празнуват!

Намръзналите се лоши мисли бавно се стапят.

Пролетната нощ вярва в чудеса.

Пак подават стръкчета надеждите ни за щастие.

 

 

 

 

 

***

 

Бяло е в мислите ми,

колкото черна е не засятата угар.

Няма го сеяча, да засее

желаната от него култура.

Моите мисли са безвремие,

извънвремие, довремие,

превремие, липса на време....

Моите мисли са бели листа,

на които денят

пише битието си.

Моите мисли са...

недомислени.

 дори за мислене

трябва време.

Моят мозък е

чисто бял,

с леки пръски

сиво кафяво...

Зло не помни той,

добро не помни...

Моят мозък

не помни... пре- много

Аз със много не го и товаря,

(за да не прегрее клетия,

че ми е модел 41-ва)

Моят мозък е моята крепост...

Моята крепост

определено е пуста,

само разни прилепи

и спомени за жени,

из глухите коридори

се лутат

Бяло, бяло е всичко във мен.

Това определено е

душевен далтонизъм...

Бели спомени, бели надежди,

бели планове, бели мечти,

бели листи не изписани, пред мене...

и хиляди бели мечти.

 

 

 

-------

 

 

В полунощ

 

Умъртвете поетите!

Майната и на цялата илюзорност!

Те ви карат да мислите,

не толкова в сиво,

малко чепато и леко ръбато....

Отървете се от бремето на мисълта!

Разпънете мечтателите,

те ви карат да вярвате в илюзорни неща....

Усмихнете се на предателите си,

те винаги ще са ви верни,

поне на тях в живота, може да се разчита....

те винаги ще ви предават....

Забравете приятелите,

брат за брата е враг,

а приятел!?......

 

И ако не успеете да направите всичко това,

обадете ми се, значи ставате,

значи все още сте хора.....

 

Къде сте, хорааааааа!?

 

 

 

 

---------

 

До писане ли ти е!?

 

Когато всеки ден

се бориш за залъка...

Когато животът всеки път,

ти доказва,

своята циничност

и безличност...

Когато дланите стенат

от преумора

И безсилие...

Когато си толкова уморен,

че не можеш да заспиш...

Когато мислите за „утре”

са като сбъднати кошмари...

Когато „утре” е невъзможно далече...

Когато самотата,

сред хиляди хора,

те изцежда,

като лимон,

в чаша с водка...

 

ДО ПИСАНЕ ЛИ ТИ Е!?

 

 

 

 

***

 

Друса ме камионетката на живота.

Усещам с костите си, всяка неравност,

по набраздения, като кардиограма

път.

 

Често пресичаме минни полета.

По-рядко поляни с диви полски цветя...

 

Моторът вие до премаляване,

а понякога почти заглъхва...

...но неизменно,

метър след метър,

продължава

напред.

 

Почти нищо, не се вижда,

през съдрания брезент.

 

Дните и нощите, се сливат

в лепкав полумрак, от безвремие.

 

Е някой ден (или нощ)

                                         ще излезе на равното...

 

 

 

 

 

***

 

Една моя приятелка,

обича цветята.

Толкова много,

се грижи за тях.

Толкова често

ги полива,

почиства,

пресажда,

че те неминуемо

умират...

 

Мисля си-

така и ние,

понякога толкова силно обичаме,

че не усещаме,

как в нашата обич,

давим

любимия човек...

Бавно загниват корените му...

 

Казах и: „Мила,

посади си ориз.”

 

 

 

 

 

***

 

Зрънце черен пипер

   в кухината на зъба ми-

единствен спомен от салатата.

 

Леко гаден вкус в устата ми-

доказателство че съм пил... доста.

 

Странни петна по чаршафите ми

и наситената ми сладка умора-

имал съм те.

 

 

 

 

 

 

***

 

Като заседнал, насред реката, дънер съм!

Заклещен, в нищото- на безпътието!

Бяга край мене, водата бърза,

целува ме, със ситни пръски...

Почти нищо не ме задържа,

едно камъче, една мидена черупка!

Със всеки дъжд буди се в мен надежда-

дано се отскубна, дано тръгна...

Но... всяка надежда останала празна, е!

Ей ме на – сред реката стърча,

разни клони, треви и листа опадали,

се притискат към моята снага,

вяскаш търсят опора, бряг спасителен...

като че ли съм пустинен остров...

 

Уж бях вечният скитник!

Кога станах човекът – могила!

 

Не искам да съм остров

(ако ще и тропически)!

Искам пак свободата,

на пътя!

Със водите, свободен,

да плувам,

да се пазя, от други

дънери,

нека има безброй

водопади,

и вятър безспир,

да ме люшка!

 

Но...

 

Някой ден, ще стигна морето!!!

 

 

 

 

 

***

 

 

Когато слънцето те докосне

Отвори се като цвете

Нека всеки да види

Цветовете на душата ти

 

Когато вятърът

Този стар палав развратник

Те докосне

Отдай се на порива

Приеми  ласките му

Нека пренесе мечтите ти

Заедно с цветния прашец

До мястото където  ще покълнат

 

Нека бъдем Ветрогони

В този свят от пътни знаци

И етикети с цени

 

 

 

 

 

 

----------

 

Обичам

 

Небето сутрин

Лекия полъх на вятъра в лицето си

Слънцето сутрин

вълните и мириса на солена влага

Пясъка

Очите ти, в които се давя

Дървото, на което съм се облегнал

Тревата, която роши кичури пред погледа ми

Брега на усмивките

Вечерната водка

Цигарата в пепелника си

Онова място, точно зад ушето ти

Да седя, без нищо да правя и мисля

Сладолед в кутийка

Острите връхчета на гърдите ти

Плътния глас на вятъра в комините

Безгласния стон на тишината

Меката извивка на бедрата  ти

Падащите и не падащи звезди

Ромоленето на ручея

Прохладата на сянката

Жегата на слънцето

Усмивките на хората

Сладката ямка на пъпа ти

Бреговете които ни разделят

.....................

 

 

Обичам да обичам

 

 

 

 

 

 

***

 

Пионки на игрално поле

Интересни ли с ме, Боже!?

Ход, полуход, препъване,

ставане, крачка- две назад,

опипване на сляпо,

заслепяване от светлина....

Белег до белег

в душите-изранени колена.

И пак напред из трънака,

че пътят е само това.

Де го зрящият едноок,

на нашите стотина четници,

да покаже вярно посоката,

на останалите клетници!?

 

Всички знаем де изтича реката.

Всички знаем как свършва играта.

 

И не богове са се свели над масата.

Няма никой! Сами сме, сами!

 Неизменно орем браздата си,

 хора- пешки, добри или зли.

 

Пясък, ров, бурен и вятър,

песен стара пра стара звучи.

Ние сами ковем съдбата си,

някои смело, други уви.....

 

 

 

 

 

---

 

Списък за не пазаруване

 

Не ми се пише за любов,

в това блато от гниещи чувства.

И дявола за опашката не ща да дърпам-

дори на него му омръзна.

Неща  да скачам от високо, за да усетя гъдела на живота-

тъпо е, пък и е само миг, след това- кетчуп и прах....

Не ми се реже клона на който седя,

но какво да правя с този трион...

Не ми се вие по жени,

но тя кръвта сама кипи.

Не искам да се перча със стари рани-

те са белег за някогашната ми глупост.

Не ми се ходи със скъсани дънки,

през дупките, кокали ревматично припукват.

Не ми се спи, по тавани разнебитени,

с каквато там, ме е прибрала от кръчмата.

Не искам, да чувствам като разнитена,

главата си клета, след полубели нощи.

Не искам да бягам и да бъда гонен.

Не искам да гоня някой бягащ.

Искам просто да ходя,

 

до края на живота си.

 

 

 

 

 

***

 

ОБИЧАМ змийски яйца

                                           на закуска.

Обичам да ям децата си…

Обичам да бълвам дим

                                        през ноздрите си сутрин,

а после да изпепеля

                                   някое село,

                                                       ей така- за майтап.

 

 

Аз  съм  ДРАКОН!

 

 

              Последния от вида си…

 

 

Отдавна съм пенсиониран- „по болест”…

Отдавна изядох и последното си дете- яйце…

     Затрих последния град…

           Отвлякох последната принцеса…

                  Оглозгах последния юнак…

 

 

                                ОТДАВНА!

 

 

Вече никой не праща армии срещу ми.

 

 

Аз съм просто

                         туристическа атракция…

 

 

Хората ме зяпат и се хилят…

       Жалка маса месо, с изпопадали люспи,

зарината във собствените си

                                                    фъшкии...

 

Подхвърлят ми бисквитки- от това преживявам…

 

 

„Срещу три пари входа, елате и вижте-

                   последния „Дракон”.

Госпожо искате ли снимка в беззъбата му уста?”

 

Защо не умрях на полето на славата!!!

 

 

Защо не оставих последният „юнак” да ме изкорми!

 

            От гордост!?

 

                         От глупост!?

 

 

Но… извинете ме…

             

          идват хора

                   

                    А аз трябва да се

                                                   УСМИХВАМ.

 

 

                 Искам БИСКВИТКА!!!

 

 

 

 

 

 .