Петър Анастасов е роден в Марково през 1942 г. Дебютира в поезията през 1967 г. с поетичния сборник "Зимна нежност”. Автор е на много поетични книги и пиеси, поставени на националните театрални сцени от 1985 г. насам. Петър Анастасов е дългогодишен директор на пловдивското издателство "Хр. Г. Данов”. Стиховете му са превеждани на много езици. Носител е на престижни награди за поезия и драматургия. Стихосбирката "Както те обичам" получава награда на Съюза на Българските Писатели за 1982 година.
___

* * *

Добър ден ще ти кажа, до тебе ще седна
и ще паднат очите ми в твойте очи.
Няма първа любов - има само последна,
а преди всяка последна любов се мълчи.

Нека всички раздели и всички измени
се запътят към своите блудни стада.
Нека цялата мъка, набъбнала в мене,
се взриви и в небето изгрее звезда.

Ти не тръгвай от мене сега, не заспивай
и до своята гръд не допускай змия.
И до мене в египетска скръб не застивай,
не умирай, не тръгвай от тая земя.

Сякаш времето диша със твоите ноздри
и дъхът му вълшебен разпуква лале.
И прилича след тая вселена на остров
пасторално зеленото наше поле.

Ти не тръгвай от мене сега - над земята
пеперуди кръжът с безтегловни телца,
пеперуди, в които трагично се мятат
неродените наши деца.

 

* * *

Летим. Прожектираме светлина.
Пропадаме в тъмното като в ров.
Любов. Лудост. Луна.
Или само любов.

Само любов и така докрая -
светлината прониква отвъд.
Всеки завой е една запетая
в изречението на нашия път.

Не плачи. Ще почака злината.
Подари ми я тая сълза.
Много път има още да мине колата,
преди да стане на железа.

Много пътища с тебе ще минем още,
преди да стигнем последния ров.
Искам само да бъде нощем.
И да бъде любов.

Нямаше толкова да ме боли
и щях друго да ти говоря,
ако правеха гробища за коли
близо до гробищата за хора.

Но сега да се вкопчим един във друг
и да не мислим за края.
Беше прекрасно дотук!
На пътя лежи запетая...

* * *

В живота си обичах две жени.
Едната вече кротко отминава
към залеза на земните си дни,
а другата - не я познавам.

Едната ме роди и приласка
до себе си. И аз съм оттогава
безпомощен без нейната ръка.
А другата - не я познавам.

А другата - сега изпитвам страх
и някакво безсилие пред нея,
защото аз така и не разбрах
жена ли беше тя или идея.

* * *

Една жена ще дойде. Ще разтреби,
нещата ти с любов ще подреди
и после на прозореца до тебе
в мълчание добро ще поседи.

Ще бъдеш разтревожен от жената,
която изведнъж те сполетя.
Но тя ще се усмихва в тишината
и ти ще й повярваш, че е тя.

Завинаги при тебе ще остане,
при хаоса на твоя мъжки дом.
И твоите приятели прияни
без укор ще посреща, мълчешком.

И твоите посоки многобройни
свободно ще събира във една.
Ще бъде с тебе в дните неспокойни
и в нощите, защото е жена.

Тя другите мъже ще възхищава
и всички ще те питат: "Откъде
може да я намериш ти такава?"
Ще казваш: "Тя самичка си дойде..."

Ежедневен човек

Планетарни въпроси.
Исторически век.
Ти самият какво си?
Ежедневен човек.

Ежедневни тревоги.
Ежедневни злини.
Мълчаливи и строги
ежедневни жени.

Но защо ежедневно,
ежечасно дори,
като пламъче древно
нещо в тебе гори?

Нещо в тебе пулсира.
Нещо в тебе мълчи.
Като глас от всемира
нещо в тебе ечи.

И надвесен над книга,
над метал и леха,
ти разкъсваш верига,
оковала духа.

И в предели незрими
гониш звездния миг,
ежедневно безимен,
ежедневно велик.