Когато излязох, вратата простена

и подът проскърца под моите стъпки.

На тръгване аз съм обикновена,

на връщане – с нови, по- шарени кръпки...

Закърпих оная окъсана вяра,

и с нея застанах пред прага на къщата.

Нощта все ме лъже, че не съм стара,

и аз все я лъжа, че още съм същата.

А лятото, сякаш напук, е дъждовно –

не спира да плаче за минали грешки.

Боли ме от кръпките! И от всичко условно!

Май само с нощта си говоря човешки...