Липсва ми червеното...
Сега ми липсва само топлината.
Какво е новото в зеленото,
освен наивностите на тревата?
Зелено клонче сред зелено блато –
и даже не е сламка за спасение.
Зелени бурени, неосъзнато,
зеленооко, глупаво решение...
Зелени са вълните в късна есен –
премятат закъснели обещания.
Зелена е онази грозна плесен,
покрила куп несбъднати желания...
Щом толкова настоявате за критики, ето ви една една забележка:
Вие пишете:
сега ми липсва само топлината."
Somthing to say?
Диана, последният ви коментар почти ме зарадва. Благодаря. Откровено казано започвам да се чудя и на себе си защо по един такъв дребен повод се прахосва толкова много време, поради което това е последният ми коментар по него.
„Аз просто се опитвам да споделя емоциите си по начин, който според мен е верен и искрен.”
Правилно. Но ако се случи така ( дори и това да е случайно изключение), че този начин да не е ясен, точен, подходящ, или грешен? И ако някой се опита и то с най-добри намерения да ви посочи нещо, което с минимални корекции би могло да се подобри? Даже неговото предложение, мнение, становище и т.н. да не е издържано, не е ли по-добре, преди да реагирате да помислите. Може пък в него да има нещо рационално, макар и незначително.
Например, още в началото можехте да напишете, че първият ред всъщност е:
„Защо „Зелено?”. Липсва ми червеното.” и въпросът щеше да приключи.
А както е публикувано, независимо от самоотвержената ви защита, началото наистина беше неиздържано и осъкатено.
Аз нито съм редактор, нито искам да ви налагам някакъв стил или изразни средства. Позволих си да изкажа няколко мнения, защото вие няколко пъти повтаряте, че всяко добронамерено чуждо становище е добре дошло. Е, мойто е такова. А дали и доколко (ако въобще) ще се съобразите с него, решавате „само” вие. Аз не се впечатлявам от факта, че не го приемате, а „само” от начина, по който го правите.
Накрая ще ви помоля за нещо, което вероятно отново ще ви подлюти, но щом съм си го помислил, няма да е честно да не ви го кажа:
Престанете да ми обяснявате значението на отделни думи. Даже и да си нямам хал хабер, мога да отворя големия тълковен речник и да науча какво значи дадена дума.
„"Сега" уточнява времето, а "само" - количеството.”
„Само” че „Само” преди всичко значи „Единствено, изключително, малко, недостатъчно, нищо повече” Е, ако кажете например „Имам само 2 лева”, тогава вече се говори за количество. Ако беше „еди колко си килокалории топлина” да, но при „само топлината”, не може да става въпрос за каквото и да било количество. За да се говори за количество трябва да има мерна единица, или най-малко някакво общо определение от рода на „малко, много, достатъчно и т.н.”
РS: Да разбирам ли, че не премате „лулата на мира?”
Ау, финалът е съкрушителен...
За спора, който водите - вероятно като трети човек, който коментира точно тази творба, трябва да взема отношение? И да не трябва, ще взема :))).
Спорните първи два реда от първия куплет могат да се разгледат и така:
"Липсва ми червеното - сега ми липсва само топлината."
Което логично означава, че СЕГА авторът има нужда САМО от топлината, която се асоциира с червения цвят, докато преди е имал нужда от всичките аспекти (яркост, домашен уют, светлина и т.н.) - което е вярно: с времето сме склонни да се примиряваме с все по-малко и да изискваме все по-малко от нещата - научени от горчивия опит...
"Преди ми липсваше червеното,
Това са два различни изказа на абсолютно една и съща мисъл. Само дето Диана е спестила граматическата логика на обяснение - което прави нейния изказ по-поетичен. Ако почнем да обясняваме поезията винаги със средствата на граматиката и логиката, все едно да се опитваме да разберем как лети птицата, като я изкормим...
Поздрави! Водете спор, а не война :))).
Нещата остават в първоначалния им трамваен вид :
Защо "Зелено"?
Защо "Зелено"? Липсва ми червеното... Сега ми липсва само топлината.
"Ако почнем да обясняваме поезията винаги със средствата на граматиката и логиката..."
Предлагам да включим и математиката.:) В първия стих наистина липсва нещо - три срички.
Предложението
"Преди ми липсваше червеното, сега ми липсва само топлината." отговаря на изискването за размер, но ако частично подменя идеята...
Предлагам компромисен вариант. Без "Защо".
"Зелено"? Липсва ми червеното... Сега ми липсва само топлината.
Трябва по-често да си разчистваш компютъра. Я какви неща изизат от него!:)
Здравей Краси,
Много се радвам, че излезе от нелегалност. Защо се радвам ли? Защото сега имам възможност най-сърдечно да ти благодаря за една забележка, която направи по едно мое стихотворение.
Ако си забравил, става въпрос за „Дори и миг”.
Първият стих беше:
„Дори за миг не мога да забравя,
че ти си мойта сбъдната мечта.
А ръженът вълшебен пак изравя
искрящи въглени от пепелта.”
Е, съвсем ясно е какво съм искал да кажа,
но... ти беше прав, че ако ударението е на първата сричка, такова съществително няма и може да се свърже съмо с ръжен, т.е. нещо направено от ръж, а ударението на приспособлението за почистване на огнище, което съм имал предвид е на втората сричка, при което вече се нарушава ритъма и изговора на стиха.
Приех забележката и сега вече е:
А споменът за тебе пак изравя
Като израз на благодарност, специално за теб:
НЕ ИСКАХ ДА СИ СПОМЕН
Дори да бях безсмъртен като Феб,
не бих поискал да ми бъдеш спомен.
Аз исках винаги да бъда с теб
във този свят потаен и огромен.
Остана само образът любим
но тебе никога не ще те има,
освен... в един мираж недостижим
и в спомен за любов неповторима.
Миражът се разнася като дим
и само споменът при мен се връща,
че той остана цял и невредим
и вместо теб... отново ме прегръща.
Балчик, 28.08.2010 Христо Запрянов
И още едно преработено стихотворение, което беше започнато на шега и като закачка към Диана (Случайна):
И ТЪРСЯ ПАК...
Приключих сметките си със мечтите
и само спомените си оставих.
Не гледам към луната и звездите...
аз техните послания забравих.
Животът... като погреби опасни,
изригваше във взривове и тътен,
примесени със мигове прекрасни.
А пътят ми...и ясен и...размътен.
Сега препущам някъде в безкрая
на толкова възпявана вселена
и търся пак..., но не местенце в рая,
а своята Съдба неукротена.
Балчик, 11.09.2010 Христо Запрянов
Не само че приемам всякакви забележки, но и се моля да има такива. Ще ги пресея и ако в тях има нещо ценно, с удоволствие ще го имам предвид.
П.П. Офтопик, извинете за отклонението. Hrizaik, благодаря за рЪжен-ръжЕн. (Колекционирам си думи, които променят значението си със смяната на ударението). :))
Защо "Зелено"? Липсва топлината... Сега е ред на слънчево-червено.
Така става ли? Хора, мислех да си чистя компютъра, пък то излезе цяло поетично четене с дискусия. Благодаря Ви за вниманието! Сега ще бъде жалко да изхвърля стихчето, ще го запазя специално.
Поезията е свобода на духа. Свобода. На мен ми харесва най-много точно така, както си беше. Другото са варианти - т.е. копия :))). Аргументи: оригиналът притежава (въпреки така огромния грях да му липсват нЕколко срички в първи ред :) - интимно-разговорно начало:
"Липсва ми червеното."
Няма по-естествен разговорен начин да се съобщи за тази липса - всеки опит да се "поправи" внася една официалност и изкуственост, от която стихът губи точно това усещане, че някой просто иска да изповяда душата си. Не пиша стихове (вече) - точно защото съм техничар - броя срички и римувам, като комунист-ударник, но поезията не е само равен брой срички и рими :))...
Поезията е едно доста хлъзгаво и разтегливо понятие, все по-трудно подлежащо се на дефиниране. Не оспорвам, че е и свобода на духа. Но към класическия стих има строги правила, които всеки, който борави с него трябва да бъде така добър да спазва. Аз предимно на лични пиша критични забележки, но тук е прието да се обсъжда на всеослушание, в което няма нищо лошо. Поне за сега.
"...поезията не е само равен брой срички и рими." Съгласен съм, но стиха, който коментираме е римуван и ритмичен, значи за него правилата трябва да важат с пълна сила. Ако беше свободен, вече е друго нещо. Компромисно се допуска една стъпка повече или по-малко. Но липсата на три срички в двусричната стихотворна стъпка (в случая ямб) е доста тежък компромис. "Липсва ми червеното." - получават се първа стъпка хорей, втора пирихий, трета - хорей. В ямбичен стих не стои добре. Ако всеки първи стих от следващите строфи беше тъкъв, може.
Утвърдени поети, като В.Брюсов и Н.Лилиев са правили интересни експерименти в разнометрични строфи и разностъпни стихове, но ако някой от нас направи нещо подобно, ще се приеме, че не се справил с метриката.:) Особено ако ритмичната схема на следващите строфи не е същатата.
Така ми харесва. Макар със стъпка в повече си е в ямб. При:
"Зелено? Липсващо червено, когато чакам само топлината" клаузулата в първия стих става от дактилна "женска". На тия места в следващите строфи също са "женски". Но главното е съдържанието, с което авторката може да се съгласи или не.
Краси, бързам да ти кажа нещо преди да бъдеш сдъвкан и изплют от дамския състав. Не ти знам имейла и просто използвам случая да си „поговорим”, (нещо, което разбрах, че тук, в блога, не е изключения).
Всичко, което пишеш е вярно. Аз съм инженер, а не поет и може би като техничар те разбирам по-добре от другите. Откровено казано, ако съм написал нещо в чисто класически стил, то главната причина е, че го приех като предизвикателство заради многото му и то безкомпромисни изисквания, които те ограничават, просто те притискат от всички страни. Затова и много често стихотворения, написани при абсолютното спазване на едва ли не оковаващи те във вериги канони са нискокачествени. Нерядко, дори и когато външната форма е шлайфана, финосана и напарфюмирана, а ритмика, метрика и рими да са в брилянтен вид, въобще всичко да е наред, вътре... няма никой. Е, има и истински шедьоври, но няма да сме ние, които ще напишат нови. Затова и истинската класика просто е оставена на доизживяване. Но ти си прав, че ако наистина става въпрос за чиста класика, то задължително трябва да се приемат и нейните ограничения заедно със всичките им негативи, независимо дали ни харесват или не.
Надутата празничност и натруфеност на старите стихове, макар и с неохота вече слиза завинаги, от сцената. Според мен бъдещето е на свободния стих, който, при наличието даже само на фонетичен ритъм, е естествен изблик на непосредствено поетично творчество, освободено от баласта на еднакъв брой срички, задължителни рими и т.н. Освен, че при него изразът е чист, спокоен, приятен и без зъпъване, но има по-малко фалш и още по-малко „изкуствено нагодени” неща.
Все пак ми е интересно, ако ние двамата с теб толкова детайлно и прецизно сканираме поезията на Христо Ботев какъв би бил резултатът. Та ние като нищо ще я направим на пух и прах, ако стриктно заложим всички канони на класиката. Да, но няма да сме прави, защото, макар стиховете му на много места да са в разрез с посочените „пранги”, те са го надживяли.
Двете стихотворения в предния ми коментар, освен в знак на искрена, а не измислена, благодарност, ти изпратих „и” с надеждата, че ще ги погледнеш през електронния си микроскоп и съвсем директно и честно, както всъщност и правиш, ще ми съобщиш за всяка пукнатина или шупла в тях. За съжаление ти си разбрал тази моя малка провокация и не си им обърнал внимание. Язък!
Що се отнася до въпросното стихотворение повтарям, че, поне за мен, ако още в началото беше пояснено от авторката, че първият ред е:
„Зелено? Липсва ми червеното”, всичко щеше да си застане на мястото и даже такива „прецизници” като нас нямаше за какво да се хванат, поне по отношение на конструкцията му. Според мен така и трябва да си остане и без да се променя втория ред, а който не може да направи връзката „червено” – „топлина”, по-добре да чупи семки, отколкото да чете поезия.
" Според мен бъдещето е на свободния стих, който, при наличието даже само на фонетичен ритъм, е естествен изблик на непосредствено поетично творчество, освободено от баласта на еднакъв брой срички, задължителни рими и т.н. Освен, че при него изразът е чист, спокоен, приятен и без зъпъване, но има по-малко фалш и още по-малко „изкуствено нагодени” неща." -
и аз така мисля
Нямате права да коментирате тази публикация.
всички ключови думи