Да чоплиш във душата на поета
е все едно да късаш с яд китарни струни,
които ще проплакват към небето
и ще ехтят в куплетните му думи...

От резонанса вятър ще повее
стиха му като песен ще разнася.
Поетът все за думите живее
плача му като музика приглася...

И сам лекува раните мастилни,
и белезите си с молив чертае.
Изстраданите думи най (са) силни,
защото страда винаги до края...

Когато сън клепачите надвие,
поетът пак в душата си ще страда...
Той с чувства иска да си я завие,
а тя трепери в своята тирада...

Поетът се събужда и отново
писалката кънти като камбана...
Той меси като пита свойто слово,
вместо мая, от болката си слага.