Денят осъмна

объркан, гневен...

Отвори очи и се втурна,

а ежечасния ритъм безреден

шумно в него се гмурна...

После замръкна –

все така гневен.

Глухо тежи сърцето му.

Тръгна си сам,

без очи,

непотребен...

Сянка покри лицето му.

А аз останах

сама на прозореца,

и дълго гледах следите му.

Пак не успях – не го догоних.

Оставих го на бедите му...