ПОТОП

В колибите под Гложенския манастир,
където хората приличат на печурки,
валеше дъжд. И сянка на пастир
изплува от вълните и се гмурна.

Дъждът валеше много векове.
И манастирът като странен кораб
със котва от скали и грехове
очакваше потъналите хора.

На дъното животът беше спрял,
вместо икони, светеха корали.
И аз се питах - как съм оцелял,
какви ли миди бяха ме създали?

А можех лесно - като на шега,
да съм пастир и гъба, и опашка.
И в къщите от пяна и тъга
да не усещам колко ми е страшно.

Не е възможно, няма от къде
в горите да нахлуе океанът.
Но водораслите по моето сърце
цъфтят и ми говорят да остана.

Сега съм сам. Един отчаян кит,
изгубен върху пясъчна лагуна.
Дъждът полека се превръща в мит,
който с хриле ще трябва да целуна.


СЛЕД СТО ГОДИНИ

Аз пиша със завързани очи,
коремът ми отвътре е хартия.
След сто години ще си проличи
дали съм гладил думите с ютия.

Или зъбати, с кожата на вълк,
те гризали са гърлото на рими,
а аз - памуков, облаков и зъл,
като дете със тях съм се завивал.

Надеждата е бебе с очила,
кърма от мравка, белег от колибри.
И затова в съсирена мъгла
се лутаме очите си да дирим.

И затова с цигулка на сърна
сред глутницата трябва да сме плахи
и да изпратим бляскаво една
от думите пред вас - да се разплаче.

И да запее с устните на кос,
да завърти ума ви навихрушка,
докато цветният, невидим мост
по колебливия си гръб ни спусне.

Оттатъка - дано да има бряг,
рисуван от класически поети.
Тогава в джобовете с топъл мрак
ще дойдем призори да ви посветим.

Николай Минчев