ВЪТЬО РАКОВСКИ

 

 

ОБРАЗ

 

Завръщах се сам от гората.

Събирах във шепи последните жълъди

на отблясъците на деня.

Бях взел във душата си

едно изоставено ехо от гривек

и се спусках към него

към сенките на съня.

Слязох от осветените хълмове.

Нагазих в реката

и нейните белогривести кончета

ме поведоха

към една привечерна дъга.

Оттатък

на ниския бряг

имаше стъпки по пясъка,

но никой не ме очакваше на брега.

 

Мислех си –

други поети са минали преди мене

и са отнесли със себе си

най-хубавите образи

от света,

но за мен е останал

този незабелязан от никого залез

помътен от гневни пиянства,

забравен от всички,

закуцал с червено бастунче

към кръчмата на вечерта.