ВЪТЬО РАКОВСКИ
ОБРАЗ
Завръщах се сам от гората.
Събирах във шепи последните жълъди
на отблясъците на деня.
Бях взел във душата си
едно изоставено ехо от гривек
и се спусках към него
към сенките на съня.
Слязох от осветените хълмове.
Нагазих в реката
и нейните белогривести кончета
ме поведоха
към една привечерна дъга.
Оттатък
на ниския бряг
имаше стъпки по пясъка,
но никой не ме очакваше на брега.
Мислех си –
други поети са минали преди мене
и са отнесли със себе си
най-хубавите образи
от света,
но за мен е останал
този незабелязан от никого залез
помътен от гневни пиянства,
забравен от всички,
закуцал с червено бастунче
към кръчмата на вечерта.