Димитър Гачев - "Пусти Плажове"

1.

С дълги пръсти есенният вятър
вдига шумно през корема дюните,
заливът е ешафодно пуст
между солта и некролозите на лудите.

В дъното ръждива капандура
засмуква мисли и издиша ледена,
но само тя е връзката с нощта,
която плажовете сбръчкват до мишена.

Придърпва август до колене края си,
дори да е в невярната посока...
От скоците на точно тези луди
е тръгнал земетръса на потопа.

2.

На призори разстрелват впряг коне.
Конете стари, а стрелците много...
Морето е измислило небе
и го разкъсва сутринта от злоба.
Но без извита талия и без онази грация,
в чиято чест разбивахме главите си.
При отлива си Черният колар
погубва всичкия ми снощен романтизъм.

Безчувствените ходила на времето,
и без това нарязани от миди,
не са кой знае колко атрактивен кей
за поетеси и ефирни самодиви.
Вода отвъд, под ореолите премигва,
което няма как да се осмисли.
Вода, в която странно не потъвам,
ако съм тих, макар да съм некръстен

3.

Събуждам се с неясно намерение
да набера света със думи малки.
Така събуден често вярвам, че съм честен.
В останалото време съм удавник.
Изтрих очите на калинките със шепи
и нарисувах тичинки на плявата.
Опънах лен. Без рамка - рамка нямаше
да скрие озлобените ми длани.
Нелепа гледка е пристанището диво
с една скована къщичка за сова.
Припомням си, че  даже не харесваш
детето,
което с нос  ми украсява джоба.
С упроството на песен по прозорец
мъглата няма дом и я прибирам.
“Нима мъглата няма дом?”- изписква
врявата.
И се разлива в обеднялата ми риза.


септември 2004г.

Пловдив

Това е моят град - с разкопките и с този
безкраен булевард, покрит с трънливи рози.
И хаосът му див направо ме побърква:
въздъхне тролейбус и изкуфяла църква
събужда с дрезгав звън заспалите тепета
с просташки калдаръм и с пичове ментета.
Пред градския съвет фонтан развява блуза:
навярно са дошли пак гости от Съюза
и в ресторанта стар ще има да се цупи
управителят зъл: "Посрещам днеска групи!"
Настъпва полунощ... и в часовете късни
пияници сноват и смях на курви гнъсни,
понесли своя кръст към своята Голгота -
щастливи във нощта, нещастни във живота.
Това е моят град. Със празненства и страсти.
Речеш ли му: "Здравей!", ще ти отвърне: "Здрасти!"
И аз живея тук - работя, любя, пия...
И зная, че съм част от тази мръсотия.


Тодор Чонов

Изгонени от час

Изгониха ни - бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг -
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо
със смешен нос - голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни - тръбача
(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни - ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!

Петя Дубарова, 1977г.

Стихотворение

Мотае се в универмага
едно изгубено дете.
Изплашените близки бягат,
тревогата расте, расте –
обхваща всички ни... И ето,
описва майката: Палто...
– Особености на детето?
– Особености няма то!
И как можа да го изпусне,
само да се отдалечи.
И пръсти кърши, хапе устни,
изтрива пламнали очи;
във всяка пъстра детска дреха
се вглежда – хиляди палта
и в ни едно палто утеха –
палта, палта... и пустота.
Ще го намерят! (То се знае!)
Щастлива тя ще долети,
ще го целува, ще ругае...
Накрая всичко ще прости.

И над детето ще трепери,
преследвана от вечен страх...

...И аз, когато те намерих,
щастлив бях. Но не те познах...


Тодор Чонов

Вечерен Тромпет

Върти ни живота под жаркото слънце
                        и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
                        ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
                        като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
                        тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър
                        и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
                        след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
                        с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
                        на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
                        крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
                        в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
                        панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
                        този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
                        до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
                        че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,
                        докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
                        Или на някой архангел невидим.

Борис Христов

ЛУННА СОНАТА

Дамян Дамянов

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната. 
                                  

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най тъжен и злочест -
от парещите въглени на мъката,
си направи сам стълба и излез.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите -
създай си стълба и по нея се качи!
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища премазани -
нов път си направи и сам тръгни.
Трънлив и зъл е на живота ребуса.
На кръст разпъва нашите души -
загубил всичко, не загубвай себе си,
единствено така ще го решиш.

*** *** ****
На ъгъла я срещнах.Бе сама.
Аз бързах - в миг две светещи зеници,
прорязаха вечерната полутъма
през черните сияещи реснищи.

Тя беше в креп - прозрачен тънак газ.
И вятъра в игриво мигновение
откри лицето, ярките очи и аз
видях предишното им оживление.

И ласкаво спокойно кимна тя,
от вятъра лицето си склонила,
зави след миг... Туй бе през плолетта.
Забравила бе всичко- и простила.

Иван Бунин.


*** *** ****
Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
можеби съм малко некрасив?
И от страст примряла ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб ни нежен,
скъпа моя с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Колко устни помниш? И ръце?

Знам това са сенки отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега и мойте колене.

Нека някой друг да търси вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка лека и нетрайна,
не зови  съдба за тебе и за мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак , но запомни -
нецелуваните не закачай
необичаните не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон в този късен час
" Добър вечер!" - ще ми кажеш само.
"Добър вечер, мис" - ще кажа аз.

И неще ме нищо в теб привлича,
и неще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
който е огаснал не гори.

Сергей Есенин.



П.п. Позволих си да напиша няколко стиха от руски писатели, тъй като съм споделяла   преди с вас стихове на наши писатели.

Феичке, разбира се, че ще си позволиш, щом са ти любими, а кой знае и на
колко човека още, които ще прочетът тези редове!

                                *  *  *

МОРЕ

Не влизайте навътре във морето!
Къпете се на близо, край брега!
Във плиткото! Край плиткото - където
най-безопасно е! Все тез слова.
Опасно е в дълбоката вода!
Не трябва в нея дълго да се бавим!
Омръзнаха ми вече тез слова!
Ний цял живот - на плиткото се давим!

Елена Лукова



ОКРЪЖНОСТ

Раздяла ли. Няма раздяла,
щом по окръжност вървим.
Земният център ни стяга -
с тебе космично мълчим.
С обратния вятър ли тръгнеш,
при мен отново ще спреш -
една посока разпъната,
жертва на кръговъртеж.
И тръгваме пак отначало.
Извива се пътят един.

Раздяла ли? Няма раздяла -
щом по окръжност вървим.

Дора Ферейра

 

* Уточнявам, ако има някой,който да не знае, повечето стихове на Михаил Белчев
са превърнати в незабравими песни, изпълнени от самия него и много други
известни български певци.Той е един от така наречените " поети с китари ".
Много ми е трудно да подбирам от всичките хубави неща, които е написал,
защото, ако трябва да съм честна, трябва да пусна всичко.


Булевардът

Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово,
за петнайсет минути макар.
Своя автомобилен оркестър,
вдъхновен дирижира градът
и цъфтят в суматохата кестени,
прецъфтяват и пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици
тия честни дървета на пост,
пред вековната наша традиция-
да ме чакат на "Орлов мост".
Дефилират милион непознати-
Димитрова,Николов,Петров
и повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе.
Тук възкръсват след дългото скитане
уморените ми нозе.
Този факт е световно известен,
че на "Руски" започва денят
и цъфтят в суматохата кестени,
прецъфтяват и пак цъфтят.

                     Михаил Белчев

Пясъчен часовник

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега се давят думи
в средата на морето,
а зад стъклото пясъкът е сух.
Сега изгаря лято
на клада на бездушния,
а времето тече спокойно тук.

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега умират чайки
в средата на небето,
а в стаята ми диша някой друг.
Сега пристига зима
със скука и съмнения
и времето тече спокойно тук.



Разговор с вятъра

Време е вече дъх да си взема
и да отворя прозорец.
Стигат ми всички човешки драми -
моята днес ще говори.

Никой дори не се е запитвал
имам ли време да дишам.
Моята обич със шепи раздавам,
чуждата мъка събирам.

Горя до лудост всякаква болка,
викам от гняв и не жаля.
Ще ми се всички да бъдат щастливи!
Себе си слагам на края.

Дворът е пуст под моя прозорец,
с вятъра аз разговарям.
В мрака притичват сенки на хора.
Кой ще ме чуе, не зная.

Гоня до лудост всякаква болка,
викам от гняв не се жаля.
Ще ми са всички да са щастливи!
Себе си слагам на края.



От много, много отдалеч

От много, много отдалеч
ще идвам винаги, докато мога,
но някой ден краката ми щом не издържат,
ще допълзя на лакти и колене,
за да ти кажа, че на този свят
обичам само, само теб.

От много, много отдалеч
ще пея винаги, докато мога,
но някой ден щом моя глас не издържи,
аз ще изпратя славей вместо мене,
за да ти каже, че на този свят
обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч
ще бъда винаги, докато мога,
но някой ден сърцето ми щом се взриви,
ще ви прегърна с другия до тебе,
за да ви кажа, че на този свят
съм имал много малко време.



Моя любов

Заради очите ти си струва
да отмина всяка лоша дума
с мълчание, моя любов.
Заради косите ти си струва
са заспивам сам и да сънувам
узряла ръж, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и дни на радостта,
но чак сега казвам аз:

Заради ръцете ти си струва
да прегърна обич и да чувам
вика ти в мен, моя любов.
Заради един човек си струва
и едно море да се преплува
в безлунна нощ, моя любов.
с теб до днес надживях
и вина и съдба,
но чак сега казвам аз:

Заради един живот си струва
да живееш, без да се преструваш,
че не си сгрешил, моя любов.
Заради една сълза си струва
да простя и пак да те целувам
до сетен дъх, моя любов.



Лодка в дъжда

Дъждът вали, вали преди...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз и този път оставам прав
във тъмнината.

Като светулка плахо примижа
една цигара нейде далече
и аз дочувам шепот на жена
която тръгва, тръгва вече.

Дали пътува и сега
онази малка книжна лодка,
която сгънах на шега
над някоя дъждовна локва.

А после пратих е към теб
с молба при мен да се завърнеш
дори в това море от много дъжд
ти да побързаш, да побързаш.

Сега вали, вали дъждът по прозореца.
От вестник стар изрязвам стих.
с много, много болка
и препрочитам на глас как търси бряг
в море от хора и дъжд
книжна лодка,

Дъждът и този път вали, вали...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз запалвам клечка от кибрит
във тъмнината.

И само тази малка светлина
изгаряща до болка във ръката,
дано покаже пътя към дома
на лодката и на жената.



Къде си, лято?

Тръгна си от тук лятото горещо,
но остави пак следи във нас.
а една вълна дълго ще ни търси,
за да ни нашепне почти без глас.

"Защо оставихте да стене самотното море
и то ме прати за да ви намеря.
Защото този бряг е пуст и няма го смехът,
със който се прегръщахме до вчера."

Още си е там пясъчния замък,
който вятърът не разруши.
Може би сега, скрит зад някой камък,
чака да разтвори за нас врати.

Защо оставихте да стене самотното море,
с крила написа тръгващото лято.
Без вас какво е този бряг и синьото небе,
без вашата любов какво е лято?

Връщай се при нас, мило наше лято,
огън върху пясъка да накладем.
Връщай се при нас, мило наше лято,
слънце във косите си за да заплетем.

"Булевардът" (с лиричния ритъм) не е стихотворение на М. Белчев (Да му е честита годишнината и да е жив и здрав!), той го изпълнява във вид на песен. Стихотворението е на М. Башева, посветено на Радой Ралин.

Да, прав си - на Миряна Башева е.Грешката обаче не е само моя, защото навсякъде
се говори за тази песен, като за негово творение.Това, обаче не пречи да е сред любимите ми стихове.Много ти благодаря!Да му е честита и от мен!Нямах късмет
да отида.
Сподели нещо любимо с нас.:)

ВЕСЕЛИН  ХАНЧЕВ

Посвещение                                                                   КРАСОТА

За да останеш, за да си потребен,                         Толкова те дирих,         
за да те има и след теб дори,                               че земята
ти всяка вещ и образ покрай тебе                         заприлича цялата
открий отново и пресътвори.                                на теб.
Пресътвори ги ти като лозата,                             
затворила протранствата в зърна,                         Толкова те исках,
като дървото в плод, като пчелата,                      ченарекох
създала мед от пръст и светлина;                         с името ти
като жената стенеща, в която                              всяка моя вещ.
по - траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато                                Има ли те?
и облаци, и птици, и листа.                                 Или те измислих?
О, трябва всяко вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди                            Може би е по - добре така.
и всеки образ който в теб попада,                        Може би,
да свети с блясък непознат преди,                       измислена от меме,
и мислите да правят в тебе рани,                         най - за дълго с меме ще си ти
мъчително и дълго да тежат,                               най - последна
и всяка мисъл в тебе да остане                            тебе ще намразя,
като зараснал белег в твойта плът.                       най - жестоко
Как иначе това, което вземаш,                              ще ме заболи,
стократно оплодено ще дадеш                             ако с друга някоя
в горещи багри, щик или поема,                           случайно
в космичен полет и в чугунна пещ?                      само за минута
Как то ще стане дирене сурово                            те сменя.
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставанеотново,
и тръгване отново на далеч,
и ласка по косата , и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.


ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за силата, която вля у мене,
когатои беше най - безсилна ти,
за туй, чв бе на мое име кръстен
и твоят лош, и твоят хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

БОГОМИЛСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях — най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска — прокълнато ялова —
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек... и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.

КАМЕЛИЯ КОНДОВА

Егоизъм

"Да не мислят, че все ще им плащам ракията"
                        Efrat

Тази оргия вече прилича
на зверилник, нападнал сърцето.
Всяка чаша е доза циничност.
А пък всяка циничност е крепост.

Зад стените се крият човеци.
Тъй успешно се крият, че помня -
как веднъж, преди някаква вечност,
за секунда ги мернах свободни.

Ще им плащам ракията. Дълго.
Даже там - на небесната маса.
Производна на чуждите дългове -
аз без тях съм едно междучасие,

прозвъняло в средата на смисъла .
Ще им плащам - и с песен и с брадва.
И с тъга... не за лошото писане,
но за лошото мислене - трябва!

Камелия Кондова :)

И на мен ми е любима авторка... :)

едно стихотворение от Жак Превер:

В музея на Восъчните спомени тръгвате през "Галерията на пропадналите проекти",
преминавате "коридора на прищевките",
cлизате по "Стълбището на измамните желания"
и изведнъж пропадате в "Ямата на жалбите".
Там
можете спокойно да извадите ножчето за спомен,
купено при входа и с него по стените да надраскате каквито щете надписи.
Но горе, в "Залата на проиграните благодеяния"
любовта - въжеиграч с превързани очи танцува по въжето на едно съзряно щастие, от щастието винаги забравена.
И цирковата музика ечи, върти се плочата.
Издраскана, износена и изтощена, но възхитителна е тази плоча,
която се върти като луна - печална и окървавена,
но жива и лъчиста, блестяща с ярка светлина, омайващо чудесна.
Музика на птичия народ,
музика на птици от народа...
Посетители,
недейте слуша тези песни безчувствено.
Заслушайте се в тази музика прехласнато, отдайте се на тези звуци.

Богоявление

Замахна попът и политна кръстът.
Най-смелите и яките мъжаги
след него скочиха. Тълпата гъста
следеше някой да не се удави.
Докопаха го двама едновременно
и почна люта разпра - кой е пръв ?!
Не бе предвидил попът фотофиниш,
а беше скверно да се лее кръв.
Така ли съм те учил, бре, Йордане!-
тогава хилав старец изкрещя.
Единият го пусна и заплува
някак неохотно към брега.
А другият стоеше сред реката
и публиката му извика : У-у-у!
Свещеникът над него ръкомахаше
и нещо викаше, но никой не го чу.
Уж беше празник, победител имаше,
но по лицето му пробяга скръб.
Накрая той смирено вдигна кръста
и го понесе доживот на гръб.

Красимир Йорданов

Справедливост

Сега ще ти разкажа за снега.
(Невинен като бялата ми рокля,
която някой ден ще облека.)
Но... за снега - посегнах да го стопля.
Убих, любими, първия си сняг.
От милост му направих в шепи - къща.
На следващата нощ валеше пак,
но аз не можех вече да прегръщам.
Така пожалих много снегове.
Оставих ги на другите палачи.
Но първият ми сняг- като дете,
изтръгнато от Бога, в мене плаче.
Ала кошмарът беше досега.
Нали ти споменах онази рокля?!

Във нея тъй приличам на снега,
че вече ще е честно да ме стоплиш.

Камелия Кондова

Твърде Лично

Някой днес си изгаси
цигарата в дъгата.
Присви се, съсна
бялото,
червеното заплака,
жълтото се приземи
във слънчогледите
и черните им семки
ослепи,
зеленото от болка
млечни зъбки
в охрата заби.
Облакът
потече мрачен,
синьото бинтова
с надежден бинт
го стегна здраво,
до мораво.
...
Изпъна се дъгата.
В родилни мъки
засвистя, удари вятъра
с ритник продупчен
и рожбата си не дочака ...
...
Спокойно беше времето
и слънчево –
пушачът гузно замълча.

arzu (Катя)

Зелено и писано

Гол и безлист е
в началото
стволът на бора.
Прегръщайки болката
с тяло
поемаш нагоре.
Смолата е дъхава,
притегляща лепне.
После
капките
кръв
я разреждат.
До секване.
Долу шапките!
Преминеш ли -
стъпваш
по клончета сухи.
Някои - сякаш нетленни,
други са остри и кухи.
Миг невнимание -
още една пеперуда
закарфичена в папките.
Само едно подхлъзване.
Долу шапките!
Горе е леко.
И перчемът загладен е,
и далече са мравките.
Колко време за падане!
Добре, че са шапките.

Валентин Дишев

АВТОПОРТРЕТ С КОРАБИ

Мога да сравня този мъж със стадо диви свине.
Но и това му е малко.
Той яде три тави мусака,
пие бира със кофата.
Пухти в банята,
докато мие мръсните си крака.
Не работи.
Лежи девет дена - или
блъска табла със някой съсед.
Все горчиви цигари пуши.
Не съм чувал нещо да го боли.
Вечно свири си "Бийтълс" под душа.
Има стара кола.
Чепаре за сафрид.
Няма само пари да отиде с жена си в Пампорово.
Много хърка, когато заспи.
Хърка соло.
И хорово.

Разберете го, моля ви!
Той сънува понякога кораби.

Той е женен, откакто се помни.
А децата му са все малки деца.
Все по-плешив става,
а възможностите му - скромни.
Парите не стигат за мляко, за мач.
За хляб, за яйца.
Няма вече приятели.
Ритна всички любовници.
Спря да ходи през юли на плаж.
И готов за отстрел ппрез полетата ловни
скита това диво прасе...
Стреляй!
И яж!

Стоп.
Този мъж сънува понякога кораби.
Разберете го, моля ви!

А когато по изгрев ви погледне с очите си морави,
колко ужас животът
по дъната им сухи е наслоил!...
Той не може да мръдне.
Той се е вкопчил сякаш с корени
в тази суха земя, в този дом -
същински бодил.
Настръхва при галене.
От ласка се свива.
За скок се навива - ръждиво зверче.
А жена му?
Какво му е крива,
че цял живот си отива
от него това ужасно момче,

което понякога сънува кораби?
Разберете го, моля ви!

Някой ден ще си тръгне горчивият мъж.
Ужасният мъж ще си тръгне.
Ще останат от него два чифта чорапи
под фотьойла, във ъгъла.
Едни скъсани дънки.
Заровете за табла.
Недопита - бутилката с бира.
Господи, човек на какво да се радва?
На това, че "...и добре да живее, умира"?

Този надпис е толкова тъп.
Друго искам да пише отгоре ми.
Например - писах стихове
и сънувах понякога кораби.

Валери Станков

Клише

В живота имам доста прости принципи -
не пия сам, не слушам чужди мнения,
не правя планове, не знам какво обичам,
приемам гадове без тъпи подозрения.
Не пиша весел. Или пиша слабо.
И после тайно ги чета на себе си.
Да бях по-дърт поне с хилядолетие,
бих паснал идеално на пиеската.
Не се повтарям или ми се иска,
бих забранил с закон главите празни,
писмата плахи, всяка платоничност,
и този стих, до глупост безобразен.
Ще се клиширам. До умопобъркване.
Ще кажа, че обичам до умиране,
до небесата, до кръвта на залеза,
главата ще ме заболи от взиране.
Сега съм радостен. И ми се пише яростно.
А пиша слабо. Явно е нормално.
Сега клишетата си искам да прегърна.
Да ти ги дам, ако не ти е странно.
Или обидно. Или подценително.
Или любвеобвилно недостатъчно.
Обичам те! Избягаха ми фразите.
И дълго още луднали ще скачат.
Ти си оная част на бедното ми рамо,
която липсваше, но вече си е в къщи.
Банално казано! И всичкото останало.
Но вече казах! Тука няма да съм същият.
Ще пия сам! Ще спретна монография
за всичките клишета при обичане,
след луд запой, след гузните изнизвания.
Желая те! Жадувам те! Обичам те!
Е, аз не знам! Не мога да се сетя
за по-удачни думи без ония, сложните.
Потрай ме мъничко пембяносричащ те.
Повярвай, после само тях ще помниш.

Димитър Гачев

 * * *

Когато полетиш надолу с вик,
усещането за крила изчезва
и лекотата се заменя в миг
с болезнено усещане за
бездна.
И ти прекрачваш тъмния й
праг.
И мислите ти пускат светли
корени.
Живот и смърт — какъв
абсурден впряг,
безмилостно от времето
пришпорен.
За да добиеш чувство за
небе,
усещане за вертикална
прерия —
ти изостави белия жребец
н отлетя завинаги със черния.
Но той е тук. Допрели
рамена ,
със белия — вървят като на
празник...
Единият е с празни стремена,
на другия очите му са
празни.

Добромир Тонев

На хълма, в погледи и питане

Пътеките на татко
са прорасли -
напразно взирах се
във треволяците,
във погледи, идеи
и във жестове.
Пътеките ги нямаше -
сокаците житейски
ми се блещеха.
Нозете натежаха ми -
навървени в мониторни
и градски полуистини,
иконки и илюзии,
глезени, окаляни,
до кръв охлузени.
Пътеките мълчаха -
непремерено, угасваше
окайното тътрузене…
А той прекрачи
билото, над пъпките -
тъй недокоснати за
свойто утре -
израствахме усмихнато
насреща си…
Пътеките прорастват.
Не и стъпките.


Валентин Дишев

Поет

Не търся ключ
за сърцата на хората.
Най-арогантно влизам
през комина, през прозореца...
Неприлично е, знам,
да се рови в душата им.
Но каквото открадна оттам -
ще го дам на децата им.

Елеонора Пенева

Песен на гроздоберачка

Елица Кръстева 
  
    
 
Трудно ще бъде есен да стана,
ранна слана да измие очите ми,
гордо да мина на кон през мегдана,
залез да пали в червено косите ми.
Цигански шал да привържа на кръста,
птица да хвана във златните храсти,
а нощта - сладострастница тънкопръста -
да ме дарява със розови праскови.

Трудно ще бъде зима да бъда,
тежки кристали да бъдат косите ми,
да ме удря по дланите крехки капчукът
и мъгла да обвива гърдите ми.
Тишината да бъде сестра и приятелка,
да отпиваме с нея сребристи коктейли
и миглите ми - ваятели -
да създават по къщите приказки бели.

Пролет да бъда по-трудно ще бъде,
да се събуждам дъхава, теменужена,
птица да спи във гръдта ми,
да съм жадувана, чакана, нужна.
Розов бадем да цъфти във полите ми,
под ръцете ми влага да тръпне
и в дланите ми, топли и рехави,
да израснат кокичета първи.

Лято да стана, рибарски мрежи
да паднат във скута ми слънчев
и копачи, с ръце загорели,
в пристана с житен клас да ме вържат.
Зрели устни във огнена вечер
моите устни горчиво да мамят
и пчели със крилца седефени
да наливат мед в пъстри кани.

И тогава във всички сезони
сняг ще запада, дъжд ще пробяга,
по оградата люляк ще вехне,
ще зрее тежка ябълка.
Ще разтворят дъхави чашки лалетата,
леден вятър морето ще лизне,
ще закапят златисти листа от дърветата,
с розов сок ще се пълнят дини.

Мога да бъда
и пролет,
и лято,
и есен,
и зима,
земна, сезонна, изконна, първична,
ако ме искаш, каквато ме има,
щом те желая, щом те обичам.

ВЯРА В КОМИНОЧИСТАЧИТЕ

Един коминочистач
се подхлъзна
и падна от покрива.
За смъртта му
научих от вестника,
в кафене на тротоара.
Между масите
минаваше
един коминочистач
и докосваше хората.
Те му отвръщаха
с монети.
В този миг
вярата в щастието
се подхлъзна
и падна от покрива.

Светла Караянева

                                *  *  *
        

                             на Бистра



             Слънцето по магистралата изтича
             от този град, където бях оставил
             навярно срутена въздишка
             за страж на своите представи.

             И две усмивки нескроени
             за малко разрушиха барикадите.
             На федербал играехме със слънцето
             на прага на прииждащото лято.

             Дали не стъпвах като участ
             с охлузени от зимата сандали,
             че пак от нежността да се страхуваме
             като от думи на предател.

             След тъжната раздяла на ръцете
             ни чакаха смълчаните ни къщи.
             А слънцето по магистралата изтече
             към този град, където се завръщам.

             Димитър Краев

Книга за една любов


Не бързам да разтворя тази книга,
макар корицата да е позната.
Това, че помня я добре, не стига.
Дълбоко в мен отново се навдига
потулената болка на душата.

Кориците са малко овехтели.
Заглавието й е още същото.
Все там стоят, във полет онемели
две птичета, с крилата затрептели.
И двойка влюбени тела прегръщат.

Поглеждам я отзад – каква ирония!
Където бе написана цената,
това, което помнех, е изронено.
Прочетох миг преди душевната агония -
“Безценна” - бе написано с позлата.

Тогава още знаех, че съм в грешка.
Зачел я бях, но бързо ми дотегна.
Във сивата житейска въртележка
натирен от съдбата си лудешка
не сетих как тя пак в ръце ми легна.

Погалих овехтелите корици,
притиснах я и нежно й говорих,
целунах нежните й междулистия,
ръцете ми като ранени птици
на нея легнаха...И книгата разтворих.


(С) Томи Тодоров
www.tomytodorov.net


Самодивско

Сбирам билки сред горски поляни
сред дъбрави попивам роса.
В шепи-менчета в слънце огряни
цяр приготвям за твоите рани
и отвара за твойта коса.

Щом полееш косата си с нея
самодива ще станеш във миг,
светъл лъч твоя ден ще огрее,
топла обич в нощта ти ще тлее,
теб ще люби желаният лик.

Ако все пак ти стане студено,
в скръб провесила тъжна коса,
обади ми се – аз мигновено
пак ще тръгна за биле вълшебно
и ще сбирам за тебе роса.


(С) Томи Тодоров
www.tomytodorov.net

* * *

Пред прага на поредното начало
гори студът от минали съмнения,
насъскани снежинки тихо хапят
лицето ми. И по гърба се стелят
изплашените пипала на самотата,
пулсира сняг в преплетените вени,
а пътят е и дълъг, и обидно кратък,
белязан до секунда от безвремие.
И нощ след нощ се пренаписвам
с ръце, препълнени от празнолуния.
Единствено да се събудя искам.
И пак да се науча да сънувам.

Левена Филчева

От тръни острозлоби и бодящи (1)

И удряха лицето му. И плюеха.
С камшици наметАлени го биха.
И ритаха. Обиждаха го. Псуваха.
Събаряха. И после го повдигаха.

Нозете му с вериги бяха стегнати,
а китките привързани с въжета.
Тогава свободата е последната,
ненужна и лъжлива вярна клетва.

И като хищни дългозъби кучета,
камшиците плътта му разпокъсваха.
Горчива чаша. Трябва да се случи
на този, който може да възкръсва...

Надигаха се стъпвайки на пръсти.
Мъжете се подбутваха и викаха.
Децата чуруликаха разпръснати,
жените тихомълком се хихикаха.

А майка му в тълпата се провираше.
Душеше я гласът - да го извика.
По устните й сенките умираха
и ставаше от езеро по-тиха...

Като агнец очакващ заколение
Иисус мълчеше. Светеха очите му.
А двеста змии, хапещо-червени,
кървяха по гърба и по гърдите.

И... после му надянаха короната
от тръни, острозлоби и бодящи.
Невярващите викаха. Доволни.
Умираха Иисус да разпнат.

Пилат мълчеше глух като камбана.
Непоносимо тежка. И безсилна.
Варава бе избран, а не Избрания.
Тълпата го спаси. Уби спасителя.

Павлина ЙОСЕВА

От тръни острозлоби и бодящи (2)

Нагоре...Хълмът каменен и стръмен
целуваше нозете му кървящи
под кръст, като проклятие огромен.
По-силен в слабостта. И по-изящен.

Болеше тежестта. Плътта ранима.
Горчеше го. Предаден от приятел.
Смъртта нелепа...бавна като зимата.
В любовната целувка дреме дявол.

Той...падайки се вдигаше. Отново.
Убиваха Го. С празни тихи думи.
Със камъни по-тежки от оловото.
С мълчание на врагове. Разумни.

Помогна му един, презрял тълпата-
със двойни сили качваше Голгота.
Нагоре...И олекваше душата му.
Споделящ тежестта. А по-самотен.

Събориха Го. Легнал върху кръста,
ръцете си подложи под пироните.
"Ковачите" доволни и чевръсти
се радваха на болката... огромна.

Мария-Магдалена скрита в шала си,
избърсваше клепачите. Отчайващо
косите й се стичаха нахалос
по раменете тесни като гларуси...

Устата му изпръхваше под слънцето,
като земя залюбена по пладне.
Присмиваха му се. Водата съхнеше.
Мълчеше. А отвъд кръжаха гарвани.

Разтърси се земята - разлюляна
от гъстите кресливи гръмотевици.
Миряните избягаха разкаяни,
а майка му оставаше. Трепереща.

"Прости им, боже..."-устните му молеха.
"Не знаят, татко. Те не осъзнават"
Небето се втрещи, като заколено.
Разтече се дъждът...Студена лава.

Във църквата се пръснаха иконите,
разцепиха се мраморните стълби.
Крещяха фарисеите злосторни.
Умираше Иисус...за да възкръснат.

Павлина ЙОСЕВА

Без малко да убия жаба


Тази моята приказка по средата си още е слаба.
От троха се изгърби и едва ще дотътри финала.
И какво, че целувах - като принцът отново е жаба.
Просто локви обича, а пък аз не съм го разбрала...
Със вроден егоизъм съм го гледала дълго в очите.
Тъй подвеждащо дълго, че да иска да скочи в небето...
Но небето е пропаст и е редно поне да попиташ
всеки принц или жаба дали са добре със сърцето...
Не попитах, защото бях заета с ремонт по пейзажа -
доразлиствах дървета, дирижирах тревите да пеят.
Доусмихвах вселената - беше особено важно -
как ще изглежда като принц се разхожда из нея.
Покрай тези детайли съм пропуснала да се огледам
и да видя, че жабата и без мен пълноценно си диша.
По средата съм още, но е късно за жалки победи.

Обещавам, че приказки повече няма да пиша.


Камелия Кондова



Питка (препечен подарък за рожден ден)


Все по-предпазливо белязвам нещата със име...
Нека не е любов, нека е... нещо по-важно.
Днес ми е есенен... прекрачва с тъга към зимата...
(Боли ме тъгата му - сякаш, че аз съм го раждала)
Днес се усмихва с небрежното ъгълче в устните.
Същото ъгълче, в което се скрива сърцето ми,
когато животът започне да дрънка изкуствено
за красотата на маса с пияни естети...
Нека не е любов, нека е нещо единствено -
дума, която пред никой не съм изричала...
Но са предатели думите - били са и шепот и писък...
С какво да му кажа, че наистина го обичам?!
Блъскам тестото с гнева на жени от фолклора.
С техните сенки набъбва и лунната пита.
Ще нахраня стомаси... ще пораснат стомасите в хора.
Пълна маса с човеци - и той ще ги види в очите ми...
Нека не е любов, нека е нещо брашняно...
бели пряспи от черната блуза откъртени...
Чак тогава единственото и неживяното
ще си намери думата. И ще се казва Безсмъртие.


Камелия Кондова

Златотърсач

По стъпките му още има слънце,

джобовете му пълни са

със пясък.

Реката сплита мокрите си бързеи,

и му намига

с розови отблясъци.

От златния прашец,

събрал във шепи,

ще си направи къщичка за птици.

Ще оцвети дърветата във жълто.

А после в стихове

ще ги напише.

Накрая, щом започне

да се стъмва,

ще постои самичък.

После ще си тръгне.

Ще падне нощ, а след нощта...

Реката сплита мокрите си бързеи

Веселин Иванов




Тази зима не е като другите

Тази зима не е като другите.

Нищо общо с предишните двайсет.

В януари цъфтят минзухари.

Слънце грее до шест без петнадесет.

Някой сякаш обърка сезоните.

Но така ги обърка, че даже,

през ноември ни чакат мусони.

През декември сме боси на плажа.

Ски почивки в средата на юли,

топъл чай и пламтяща камина.

Дядо мраз шляпа в зимните дюни,

а през август е Нова Година!

Тази зима не е като другите.

Грабвам шапка и плажната чанта.

Ще се къпя с червени бермуди,

и ще пия газирана фанта.


Веселин Иванов



Красотата е утопия за слепи

Защо ли да рисуваме със думи?
Нали са „курви”, според Хичкок.
Кажи, че слънцето е цирей
и че звездите стискат гнойните си пъпки.
Че храчим думите,
че любовта е два оргазма
в изкълчените клони на дървета.
Че птиците туберколозно кашлят,
а красотата е утопия за слепи...
Кажи, че не вървим, а куцаме.
Че вместо въздух дишаме цигари.
Погледнем ли света така обаче,
сме малодушни
и сме се предали...


Веселин Иванов

:)
Край! Изчервен съм :) (само дето визуално не ми личи ;) 
Бива ли така, Ани, да си гъделичкаме авторското его? :)
Трогнат съм от факта, че си решила да поместиш мои стихове тук.
(и изчезвам да уча за изпити, с усмивка на лице :)

Идеята на цялата публикация беше това - любими неща.

Това, че не те цитират сред известните поети, не значи,

че не си такъв и нямаш почитатели.Пък и утре ще съм на крачка пред другите.:)

Искам да споделя с вас две предпочитани от мен стихотворения на Любомир Левчев.

ИЗОСТАВЕНИ ХРАМОВЕ

Сърцето без любов прилича
на храм без бог.
Усетят ли съседите, че няма никой
ще влезат
и ще почнат да разграждат -
дъсчица от олтаря,
керемидка,
кандилце...
ей така, за спомен!
А след това
крадците истински ще минат.

Сърцето без любов
дори изпитва радост,
когато го разграбват.
Но колко страшна е умиращата черква!

Тогава най-добре е да разпространиш мълвата,
че има призраци
там
в изоставения храм,
че ходят нощем с нож в ръката,
а денем се люлеят
на полиелея...

Очаквай след това
небето да ти прати мълния
и твоят храм да изгори
неосквернен.


САМОПРИЗНАНИЕ И ПОЗДРАВ КЪМ ОГЪНЯ

Понеже ме разпитват
камшиците на мойто собствено 
                                            несъвършенство,
аз нямам вече сили...
аз признавам...

Признавам, че:
поезията е престъпен опит
да се превеждат
пулсациите на всемира
на простосмъртния език на нашето сърце.

Признавам:
поезията е магьосничество нагло.
Поезията разрешава
на боговете
да приемат
човешки образ,
а същевременно дамгосва хората с 
                                                  божественост.
Признавам,
че още отначалото ми е било известно -
това магьосничество се наказва
с изгаряне на клада.

И тъй -
здравей, наш поетичен,
животворен и убийствен Огън!
Целувам пепелта ви,
братя и сестри по клада.
И целият ти се отдавам
червена моя,
войнствена любов!

никой, цъфналият сняг дори..

/Макс Коен/
 
"никой, нито дори дъждът
няма толкова малки 
ръце"
 
Е.Е.Къмнигс
 
през всичките стени
се впръсквам 
 
във очите ти
и се загървам
с ирисите жълти
прегърбената 
кръв
прегръщам
от вятъра 
на малки глътки 
гълтам

 
никой
пеперудата дори
не притежава твойта 
нежност
 
прокашлям
в птичи хор
докосвам устните ти
пясъчни 
алеи
преглъщам всичките значения
на любовта
опитвам кожата си
да 
излея
 
никой
цъфналият сняг дори
не е по-бял
от бялото между 
гърдите ти
 
окоренен
с всички часове в сърцето си
премръзнал 
търся
сипкави води
ще полудявам
във прахта на дъждовете
до 
кея
докато ти
 
никой
нощта дори най-смугла
не може да ме 
притегли
като ръцете ти

НЕОПИТОМЕНО

                   Яна Кременска

Тази любов идва внезапно.

С претенции да не прилича на всички останали.

Идва задъхано, прави се на закъсняла,

кокетира изкусно с кичурче от косата си,

гледа невинно като децата….

Размества си пръстените-да не забравя,

че е единствена…

Забранява си мислите,

разрешава си всички посоки.

Пие глътчица вино.

А очите и – големи и мокри..

Тази любов не признава къде е ходила

досега и къде се е губила.

Измисля си някакво чудо,

седи на перваза и безсрамно флиртува

с дъжда и със капките.

Не обещава.Знае, че ще си тръгне

един ден съвсем неочаквано.

Знае и други неща, но сега си мълчи

и подрежда /навярно по важност/

първо себе си, после всичко останало.

Няма дом и не иска да знае за него.

Тази любов няма нищо за губене,

няма време за нищо на дребно,

няма планове и кроежи за утре.

Тази любов е подвластна на себе си само,

иронично се смее в очите си,

гаси си цигарата недопушена…

Никаква не е, не вярва на притчи…

Не позволява да видиш,

че и треперят пръстите.

Тази любов просто не е научена

на любов и на себе си,

не и пука от нищо,

не знае питомно да прегръща…

Тръгне ли – ще дойде само шапката да си вземе.

/Ако изобщо реши да се връща./

Ася Захариева
............

Денят свърши.
Чака ме нощта.
Какво ли ще сторя?

Красиво ли ще
бъде тъмното
осеяно със зведи?

Ще мисля ли
за вечността?
Ще страдам ли?

Или ще спя
спокойно?
               Чакам

.............

Пролет. Мокри стволи
в копринена зеленина.
Зелена тайна ме
                  обгръща.
Ще мога ли в дланта си
                  да те побера?
Понякога разплакана
                  се връщаш....

ЗАЯВКА ЗА ПРИЯТЕЛСТВО

Наясно съм - не се пристъпва в храм,
за да разплискаш тъмната обида.
И затова на прага му съм. Сам.
Във мъжки род. Жената си отиде.
Гримирам я отскоро всеки ден.
Разхождам й краката по банкети.
Да ти прости и да се върне в мен.
Но само опаковката й свети.
Насилвам опаковката й с бяс
/със мъжки бяс/ във тебе да се сгуши.
Успявам даже да откопча страст.
Но не море - очите й са... суша.
Не бих си позволила този стих,
ако Жената може да възкръсне.

Е, мисля, че по мъжки обясних
защо не искам да ми купиш пръстен.

Камелия Кондова

Пролетна покана от ада

Пристъпих в Ада - целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол - толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
"Приличате си!" - писнаха от Рая.
"И двамата сте тъмни адски сили!"
И аз с душата - взех, че се отчаях.
Той без душата - взе да ме закриля.

Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг,не толкова без Господ...
И малко късно, но са разцъфтели
кокичета. Елате ни на гости!

Камелия Кондова