РАБОТОДАТЕЛИТЕ ЗА УЧИТЕЛСКАТА СТАЧКА
Людмил Костадинов
Единствените, които застанаха на ясна позиция по повод стачката на учителите, бяха така наречените “национално представителни работодателски организации”, т.е. представителите на едрия местен и чужд капитал у нас (виж "Декларация на национално представителните работодателски организации"- ). Деболоочието и арогантността, с която се опитват да защитават своите класови интереси, са добър повод за размисъл и коментар.
В тяхната декларация от 3 октомври 2007 г. се заявява силното им безпокойство, че “непрекъснато се правят сравнения с равнището на заплащане в други европейски страни, без да се отчитат различията в производителността на труда – БВП на човек от населението, и в цените на потребителските стоки и услуги у нас.” След което се посочват редица цифри, за да се внуши, че в България заплащането е относително по-високо, а производителността на труда и цените по-ниски в сравнение с другите страни от ЕС. Ако обаче внимателно прочетем данните които самите наши капиталисти са посочили, ще видим ,че те свидетелстват за точно обратното положение.
Производителността на труда била 35,3 % от средната за ЕС, а цените на потребителските стоки и услуги 43 % от средното равнище за ЕС. С други думи цените се оказват доста по-високи от производителността на труда. В декларацията не се споменава кой присвоява разликата.
Що се отнася до работните заплати, нашите уважаеми капиталисти изобщо са пропуснали да споменат какъв процент са те от средните в Европа. Но добре известно е, че и изчислени по паритетен курс (както производителността на труда), заплатите у нас със сигурност са под 25 % от европейските. Оказва се, че у нас заплатите са относително много по-ниски от производителността на труда, но като капак на всичко цените са относително най-високи в сравнение с ЕС. И на кого трябва да благодарим за това положение освен на нашите скъпи работодатели и техните чужди господари, и разбира се на отгледаната и отхранена от тях и вярно служеща им наша “политическа класа”. И още нещо – кой трябва, според работодателите, да развива производителността на труда, да увеличава БВП на човек? Нали те са сега “фюрерите” на българската икономика, нали те определят какво ще се произвежда, нали те търгуват с произведените у нас стоки. Кой носи отговорност за “трудно овладяваната инфлация и високия дефицит на търговския баланс”? Не са ли те които определят генералния курс в политиката и икономиката на страната? Изобщо те носят ли отговорност за нещо в нашата страна освен да си прибират печалбите и да си карат мерцедесите?
Ето още малко данни от декларацията. От една страна нашата икономика имала добри темпове на растеж на БВП от 6 % годишно, но производителността на труда (БВП на човек от населението) нараствала само по 2 % годишно. Това е възможно само ако броят на населението е нараствал с около 4 % годишно през споменатия период. А добре известно е, че населението у нас не само не расте, а по-скоро намалява, което означава, че производителността на труда расте не с 2 а с над 6 % годишно. При това трябва да се подчертае, че производителността расте не в резултат на изграждането на нови предприятия или модернизация на старите от работодателите, а от по-тежкия труд, експлоатация и претоварване на наемните работници в приватизираните стари предприятия.
Работодателите са възмутени, че средната работна заплата през последната година нараснала с 18,3 % което било “с над 50 на сто над повишението на цените”. Но дори и да приемем, че повишението на цените е било 12 %, както се посочва в декларацията, то превишението на заплатите е само 6,3 % (а не 50 %) и това превишение е по-ниско от ръста на БВП от 6,4 %, през същата година. С други думи повишението на заплатите е по-ниско от реалния ръст на икономиката плюс инфлацията. Никаква макроикономическа стабилност не може да заплаши подобен ръст.
С изключителен цинизъм в декларацията на работодателите се внушава, че финансовата криза през 1997 била предизвикана от повишаването на заплатите. Тук безсрамието е достигнало своя връх, тъй като добре известно е, че финансовата криза през 1997 г. беше резултат на ограбването на банките от работодателите или както тогава го наричаха раздаването на “лоши кредити”. Хората получаващи заплати не само, че нямат никаква вина за тази криза, но понесоха върху гърба си цялата и тежест.
Както би могло да се очаква, в декларацията си работодателите се опитват да сблъскат интересите на наемните работници от “реалния” и “публичния” сектор. Според тях за увеличаване заплатите на работниците от “публичния” сектор трябвало да се повишат данъците на работниците от “реалния” сектор, но са “забравили” една друга възможност – да се повишат данъците върху печалбите на самите работодатели. Нека припомним, че тези данъци у нас са най-ниските в света. Да припомним също, че у нас се готви и въвеждането на невиждан в световната практика, 10 % “плосък” данък върху доходите и премахване на необлагаемия минимум, което ще е нова тежест за средните и ниски доходи за сметка на значително облекчаване на големите доходи.
Изобщо у нашите работодатели не се забелязва желание да информират обществото каква част от обществения продукт присвояват, какви данъци плащат и да направят сравнение с практиката в Европа и света.
За разлика от работодателите така наречените “синдикати” се държат абсолютно неадекватно.
Вместо общи протести на всички наемни работници срещу причините за бързото поскъпване на основни стоки и услуги, срещу готвените “реформи”, т.е. съкращения на работници, срещу намаляване корпоративния данък върху печалбите на работодателите и въвеждането на така наречения “плосък” подоходен данък и премахване на необлагаемия минимум, бяха изкарани само учителите с искания за голямо увеличение само на заплати и то само на техните заплати.
Но друго и не може да се очаква от тези синдикати, които “признават”, че било правилно да се извършат големи съкращения на учители, под формата на ”реформа”. А запазването на работни места е първата и главна задача на всяка организация, която защитава интересите на наемния труд, по-важна и от увеличаване на заплатите. Още повече, че главната цел на “реформата” е обявено повишаването качеството на образованието, което не може да стане с увеличаване броя на учениците на един учител.
от www.septemvri23.com