Интервю публикувано в "Начинът" от 11.02.2011 г.

Господин Лазаров, кое вдъхнови вашата група да създаде проекта „Новото образование” – личните ви преживявания в школото, или книгата на Джон Гатоу „Затъпяването”. Представете по-подробно основните цели на проекта и какви личности търсите за осъществяването му?

Обединихме в „Новото образование”, когато шепа хора си дадохме ясно сметка, че настоящите играчи на образователния терен не са в състояние да промят играта по начин, че тя да придобие някакъв здрав смисъл. Събрахме се, когато разбрахме, че времето някой друг да върши нещо вместо нас самите, е отминало безвъзвратно и че именно на нас, а не някому другиму, се пада честта да променим нещата.

Нашето търсене започна далеч преди излизането на „Затъпяването” на българския книжен пазар, но Джон Тейлър Гатоу вече беше повлиял на линията ни, която е окончателно скъсване със сегашното и построяване на чисто ново образование: с друга философия, правила и отношения, нови институции, фигури и ресурси. Този строеж е и нашата мисия.

Първата ни цел е да генерираме широк обществен диалог по философията на образованието, т.е. по смисъла от съществуването на образованието днес като обществен ангажимент, чиято философия, веднъж изчистена, да залегне в основата на всяко следващо обществено усилие. Затова през юли 2009 г., след 2 годишни дебати, оформихме и прокламирахме „Целите на училищното образование в България”.

Следващата ни цел е да приобщим колкото е възможно повече хора около прокламираните цели и с това да дадем окончателна посока на промените. Ще последва създаването на нови закони, на нови институции и пилотни проекти, този път движени от решителността на активно гражданство, на хората от низините като нас, а не от нечия управленска амбиция. От това следва, че ние търсим подкрепа от всички, които имат някакъв здрав интерес в образованието и са готови да се простят със старите си предразсъдъци и методи, със старите разбирания и претенции към училището. Ние търсим, но по-скоро каним, всички хора, малки и големи(!), които се разпознават в нашето основно убеждение, че „Детето е пълноценна личност - носител на уникални естествени заложби, а не празен съд за пълнене или пластичен материал за натикване в някаква готова вече форма”, да заповядат и участват в нашите дела. Ето, задължителна е вярата в крайният успех на начинанието.



2.    Имате ли намерение да привлечете и ученици към него?

Виждате ли, Новото образование, както го разбираме ние, е ново разбиране за училището, за придобиването и предаването на знания и умения. То е нов поглед, други амбиции и нормални човешки отношения. Може ли това да стане без участието на учениците? Не може. Затова ще привличаме и въвличаме ученици, ще разчитаме на тях като съюзници и съзаклятници. Но и за тях важи същото, което казах преди малко: те трябва да се сбогуват с идеята някой друг да поема вместо тях хубави инициативи за подобряването на живота или уменията им. Те ще трябва също да започнат да изясняват желанията си относно образованието си, да питат и претендират, да разпитват и творят този свой образ на бъдещето с наша помощ. Ние сме тук за да подсказваме и отговаряме на въпросите им, но и да търсим заедно отговорите им, и така да учим и растем заедно. После се захващаме здраво за работа, и така.


3.    В училищния манталитет или в манталитета на семейството се крие „разковничето”, което вкарва съвременния човек и по-специално- българина, в матрицата на затъпяването и безразличието?

Нека признаем веднага, че в матрицата на затъпяването и безразличието е доста удобно. Удобно е някой управник да взима „правилните” решения вместо теб, някой предприемач да рискува вместо теб, някой да учи или гледа детето ти вместо теб, докато ти си на работа; някой да строи дома ти вместо теб, някой друг да приготвя храната ти, докато ти се ограничаваш да правиш това, за което те бива най-много. Трагедията настъпва, когато осъзнаеш, че някое (или никое) от горните неща не се случва или че това, което вършиш толкова добре, вече ти е писнало и че прекарваш с телевизора повече време, отколкото с детето си.  Аз мисля, че ние просто сега започваме да се осъзнаваме и да си даваме сметка за измамата, а не че сме живели кой знае колко по-активно/заангажирано преди. Днес кръгозорът ни е далеч по-широк, възможностите ни да пътуваме по света далеч по-големи, за достъпа ни до информация да не говорим. Днес в България имаме свободата да мислим и говорим. Това за нас са са сравнително нови неща, от които все още не сме се възползвали пълноценно.

Разпределнеието на вината за сегашното положение измежду училищния манталитет и манталитета на семейството е много рискована работа (ако изобщо можем да разделим едното от другото!). Аз бих казал, че те си влияят силно и това създава зациклянето, засилващо недоверието и изпразнило вече от смисъл сегашното училищно образование. Работата е там, че за да се измъкнем от водовъртежа, са ни необходими промени и в семейството (в смисъл на индивидуално и личностно израстване на родителите) и в училището.

4.    Не ли по-точно да го наречем „бездушие” и какви са факторите, които го подхранват?

Не. Бездушие не. Това са, според мен, последствия от тоталитарното ни минало. Ние просто още нямаме навик да се грижим сами за себе си, за квартала и кварталното си училище, за града си. Но ще се научим. Няма как.
 
5.    Какви черти притежава днешното масово българско семейство, което отглежда и служителите в институциите ни?

Карате ме да навлизам в непозната за мен територия. А и обобщенията от този тип са също много рискована работа. Те са в основата, те създават и поддържат предразсъдъците, за които говорех, че ще трябва да се освободим, щом желаем да подхванем искрен продуктивен диалог. Дори да можехме да направим някое подходящо обобщение, аз не виждам с какво то ще ни помогне да излезнем от ситуацията, че да съградим Новото. Аз предпочитам, и ви предлагам, и всъщност ви моля, сега да се концентрираме в дефинирането на смислени цели и в постигането им, вместо да разсъждаваме по дефектите си, за които знаем вече прекалено много.

6.    Какви стъпки ще предприеме вашата структура, за да получи проектът ви завършен вид. Диалогът в България е най-трудният за осъществяване „жанр”, а вече текат и уж широки обсъждания на важни промени в образованието, които, щом минат през парламента и станат закон, ще ни вкарат за дълго време в нови рамки?

„Новото образование” е в етап на дефиниция, на изясняване на визията си за светлото бъдеще – за това, което е образованието в най-смелите ни мечти. Оказва се, че това е всичко друго освен лесно. Книгата ни по темата е вече готова, търсим издател. С излизането й на пазара целим да съберем още повече „луди глави” и с това да разширим кръга на диалога, за който говорите, но и да го генерираме и другаде, т.е. не само около или с нас. Нека хората по места говорят, нека желаят и фантазират, нека спорят, претендират и поемат инициативи сами.

Ще кажете, че звучи доста отвлечено, че това не придава кой знае колко завършен вид на проекта ни. Може и така да е, но без тази фаза на... размърдване на мозъците, на отваряне на устите и сетивата ни, без волния полет на фантазията и изясяването на това къде желаем да стигнем, не можем да минем. Това е изначалното нещо на всяка промяна. Оттук произтича всичко останало! (И липсата му е нещото проваляло реформите до момента!)

„Та нали вече текат широки обсъждания на промените”, ще кажете. Текат, да. Но по въпроси и теми, които са второ-трето степенни и при всички положения са стъпили на някаква... никаква основа. Те са висящи във въздуха, понеже им липсва ясно дефинирана цел, убягва им философският смисъл на начинанието. Ето, канени сме да обсъждаме проектозакона за училищното образование на МОМН, организират се кръгли маси, сформират са работни групи по... дефинирането на новото учебно съдържание, но аз наистина не виждам какво да му обсъждам на този проектозакон, не виждам защо требва да се включваме в работни групи по перфекционирането на нещо фундаментално сбъркано. Като казвам „фундаментално сбъркано” имам предвид вървящо в посока противоположна на желаната от нас (Изясних, вярвам, че оценката ни на каквото и да било е спрямо целта и посоката, която сме си задали ние. Нищо само по себе си не е „добро” или „лошо”, „сбъркано” или „правилно”!).

Да го оставим на мира Парламента. Нека не му възлагаме прекалено много надежди, ами да заработим здраво заедно и, когато изясним идеите си, когато ги преведем на хубав законов език (говоря за наш Закон), ще видите, че Парламентът ще ги предпочете с облекчение пред министерските. Нали не мислите, че хората в Парламента са до един идиоти или мазохисти, че да приемат само нескопосани закони? Толкова могат, такива са им били подавани до момента, но нещата се променят.