Отново прописах... защото се ядосах. Тайно се надявам, когато някой ден животът ни стане нормален, да пиша, защото съм щастлива. Но в този миг се боя, че силните думи и празните глави са на дневен ред. Пожелавам си да доживея до деня, в който главите ще са наистина глави, а думите ще са си просто думи и току виж стигнали и до сърцето. Като заговорих за сърце, знаете ли, че си направих касичка? Не пари събирах в нея, а обиди и надежди. Днес в 25-тия ден от НАЧАЛОТО тя се счупи. Оказа се, че съм минус 100% надежди. Това означава ли, че съм безнадежден случай? Ако от тук нататък на 1.11 всяка година при стабилна, надеждна инфлация получавам 1% ще достигна пълното равновесие, т.е. точка нула след 648 години. Да съм жива и здрава! На тези, които започнаха да проверяват сметките ми, подарявам по една усмивка – имам ги в повече и едно математическо пожелание – не вярвайте безпрекословно на цифрите, почти всички лъжат. Виждаш 9, то листът бил обърнат и всъщност е 6. Виждаш 5, а то се оказва нов модел закачалка за дрехи стимулиращ математическото мислене. Ами нека премахнем всички лъжовни цифри и остане само тя – милата, стабилната, непроменящата се, тази която никога няма да те предаде, спасителната ... Разбира се, нулата! Та не е ли тя като пояс – за удавника. Нещо, за което винаги се хващаш и което те държи на повърхността /друг е въпроса, че повърхността има погледнато отдолу и погледнато отгоре/. Моята нула обаче, точно тази, която счупи касичката ми се оказа буквата О – съкратено от обида. Обидата, толкова голяма, че не сърцето ми, а и ума ми не можа да я побере звучеше, като лозунг: „Какво искате още? За да ви дадат, трябва да дадете”. Какво още? Какво още мога да ви дам и дали вече искам? ПРЕДСТАВЯТЕ ли си, ДА! С последната искрица, неизтляла надежда седнах и написах

МОЕТО СПОРАЗУМЕНИЕ

Предисловие липсва... И без „страните се споразумяха”, защото другата страна също липсва ...?! Минавам направо към исканията:

1. От днес ... искам заплатата ми да се увеличи с три нули и да стане общо пет нули.
2. Искам всяка година индексацията на барутната ми заплата да стига за кибрита, с който ще паля свещите по Коледа, а ако отпуснете и премия ще купя бенгалски огън за отопление.
3. Искам „торбите”, с които евентуално ще ни раздавате премии да имат дупка, за да можете след нас да събирате стотинките и да подпомагате и други нуждаещи се.
4. Искам да не бъда повече опитна мишка в генералната ви репетиция на операцията с кодово име „ЧАС ПИК” – чакайте ама стачката понякога има КРАЙ... !
5. Искам да ни изпитате след този фарс, за да видите дали сме „изиграли” добре ролите си.
6. Искам....

            Искам...

            Искам блясъкът в очите на децата ни да не пресъхне. Искам да виждам бъдеще за бъдещето. Искам да творя, да давам знания, да бъда нужна... Не ми слагайте препятствието „ако”, не ми слагайте дамгата „зависи”. Не ви го позволявам вече, не ви го позволявам на вас, които никога не сте били учители.             Борбата си е наша и за това са ни учили – да се борим – за просвещение, за светлина, за УТРЕ...

            Искам и много други неща, но думите са силни, а главите празни ... Остава само да се подпиша. Аз съм Е.Т. Много би ми се искало да означава – едноличен търговец в Америка, но по скоро ще ме сметнат за „извънземно” в България. А аз просто съм ЕДНА ТЪЖНА учителка

Десислава Атанасова – математика, Първа езикова гимназия – гр. Варна